Захари

Истинското му име е по-простичко и неблагозвучно. Кръстен е Жеко, Жеко Петров о село Пишмани, Старозагорско. Ако беше останал чирак в грънчарницата на брат си Тоньо или в сапунджийницата на другия си брат Йовко, сигурно нямаше да променя името си. Но той става пътешественик, отива на хаджилък, учи при Неофит Рилски, после завършва Оде ската духовна семинария, залавя се да пише и превежда, в Петербург и Москва се среща с видни сановници, с професори, писатели и владици, търси помощ за поробеното си отечество. Захари Княжески е звучало несъмнено по-добре, по-тежко. С това име енергичният българин сякаш представлявал по-убедително своята страна с потъпкана, но още незаличена в паметта слава. Фигурата на Княжески е очертана в общи линии още от проф. Иван Шишманов, който го нарича „оригинален и много заслужил мъж на нашето по-късно възраждание“. Но напосле дък станаха известни голям брой-нови факти, свързани предимно с пребиваването на Княже ски в Русия. Предлага ни ги например публикацията на Цвета Унджиева „Документи по Българското възраждане в съветските архиви“, съдържаща тринадесет писма на 3. Княжески (до М. П. Погодин, П. А. Плетньов, Н. А. Попов, А. Ф. Велтман и Д. Кирович). 2 Богат архивен материал е включен и в статията на съветската изследователка Л. В. Селиванова „Новая страница болгаро-русско-украинских связей (Неизвестные факты о жизни Е. П. Гребенки 3. Княжеского). "3 Селиванова е открила писма на българския просветител до княз В.Ф. Одоев ски, писмо от този известен руски филантроп до украинския баснописец Евген Гребинка препоръка за Княжески. В статията се говори и за връзките на нашия възрожденец с П. С. Билярски, Ю. Ф. Самарин, А. С. Хомяков, А. А. Куник и др. и C От своя страна можем да добавим сега сведения за дейността на Княжески, които се съ държат в четирите му извънредно интересни писма до О. М. Бодянски, както и в препоръчителните писма до Бодянски от Н. Н. Мурзакевич и И. И. Срезневски. Много любопитно е и писмото на Княжески до К. В. Прохоров. Новите документи дават възможност да бъде обхва ната не само дейността на Княжески, свързана с учебното дело и черковния въпрос. Той е ратувал упорито и за просветата на жените, за широко разпространение на знания в областта на земеделието и занаятите. Немалък интерес представлява и неговата преводаческа и изда език и телска дейност, възгледите му по въпросите на българския книжовен правопис. Жеко Петров е роден през 1810 г. Останал без баща, от малък трябвало да чиракува. Биографите му разказват как жаждата за знания надделяла над всичко и Жеко тръгнал на училище. Най-напред в Стара Загора, после в Търново, та дори и в Света гора. През 1832 г. го виждаме пак в Стара Загора, но вече като учител. Освен жаждата за знания присъща му била и страстта към пътешествия. Ходил в Сирия, после в Ерусалим на хаджилък, стигнал до Северна Африка. Обиколил Гърция, Черна гора, Сърбия, Влашко и Молдавия. Бил двадесет и две годишен, когато отишъл в Габрово при Неофит Рилски да усвои взаимоучителния метод на преподаване Вече зрял мъж, не ще да е бил от най-кротките ученици, та Неофит отбелязва на 26 февруари 1836 г.: „Тогда карал я и Захарию за его проступки. "

С единствената дъщеря на Захари Стоянов - Захаринка Стоянова Громбах съм имал много срещи и разговори, на различни места, при различни обстоятелства. Повечето от тях са били в родното село на баща й - Медвен, Сливенско. Обикновено те са ставали в Ченковата къща, където тя отсяда, в къщата на баба ми Стефана Стойнова-Попова, при разходка до Синия вир. Срещали сме се и във вилата на ОНС в Сливенските бани, и в Почивния дом на писателите - Варна. Най-целенасочени разговори за нейния баща се състояха на 17 август 1967 г. и на 16 юли 1974 г. в с. Медвен, в присъствието на Райна Тончева, учителка-пенсионерка, дъ щеря на доскоро живата най-малка сестра на 3. Стоянов - Йова Стоянова-Попова. Захаринка Стоянова е родена на 4 април 1890 г. в Русе, т. е. след смъртта на баща си. За него тя знае от майка си - Анастасия Стоянова-Обретенова, дъщеря на баба Тонка Обретенова. Учи в пансион в гр. Мюнхен. Омъжва се за инж. Вилхелм Громбах, загинал трагично в хитлеристките концлагери. Сега живее в гр. Аугсбург, ГФР. 1850. Неколкократно Захаринка Стоянова потвърди рождената година на 3. Стоянов - „Тази година, казва тя, е вписана и в гробницата-музей в гр. Русе." В писмо до мен от 5 ноември 1973 г. тя пише: „Доколкото зная от майка си, годи ната на рождението на моя баща е1850, но не зная кой месец." Много темпераментно 3. Стоянова опровергава твърдението, че дъщерята на Иван Арабаджията - Райна, е била осиновена от баща й. (Вж. „Спомени на Арабаджията" от Вл. Игнатов, шести откъс, в. „Антени", бр. 8, от 22. ІІ. 1974 г.) „Вярно е, че баща ми е поддържал дъщерята на своя другар от поборничеството в учението й, но юридически акт на осиновяване не еимало." Райна е била утеха за 3. Стоянов и съпругата му след смъртта на дъщеря им Аглика, родена в 1886 г. и починала на две години. „Мнозина мислят, че Захари Стоянов е роден в сегашната къща-музей. В действи телност негово родно място е двукатна къща в същата махала Юрта, строена от прадядо ми Джендо Димитров Далакчиев" (сега тя е известна като къща на Христо Димитров Георгиев от ансамбловата група „Хайдутовите къщи" - б. а.). T. А къщата-музей е строена от баща му Стоян Джеджев Далакчиев през 1855 г., е. 3. Стоянов е заведен там петгодишен." 3. Стоянов е знаел превъзходно френски език. Когато във Франция са го запи тали откъде знае така добре езика, той се усмихнал: „От Медвенския университет." (В Записките на Васил Ат. Лолов - ДИА, инв. оп. І В, се дава подробно описание на учебната програма на медвенското училище, където според автора се е учил и 3. Стоя нов в годините 1856-1862. Тук са се изучавали гръцки и турски език.) 3. Стоянова разказва един интересен случай, който е запомнила от майка си: Агенти на руския царизъм са предлагали златни рубли на баща й, за да не напада с жлъчно перо техните господари (Катковци и Гирсовци, както се изразява 3. Стоянов). Той отговорил с горда усмивка:

При Захари Стоянов повествователят винаги взима връх над историка. Защото той е роден художник. Неговата способност да разказва, умението му да рисува живо и пластично, способността да се въплъщава в своите герои непрекъснато го кара да твори, да създава разказ, белетристика. Той е изживял съби тията с цялата си същност и затова така пламенно се стреми да ги опише правдиво и точно. Но той е надарен не само със силна памет, но и с белетристично въображение, затова дооформя характерите, импровизира диалозите, одухотворява случките и събитията. Вярно е, че летописецът разказва истината за историята, но се намесва в събитията с груба откровеност, със сурова прямота и заедно с това - с юнашка веселост или непосредствена гневливост. Той е пламенен, страстен човек. Но когато разказва, умее да смекчава и овладява чувствителността си, да смирява гнева си в спокойните води на своя повествователен дар и със сила и суровост да рисува, само да рисува. Когато му потрябва да изрази буйната си и непокорна чувствителност, той прибягва към перото на есеиста. Колкото се гневи като есеист, толкова става спокоен като художник. И започва да рисува с трезва добросъвестност. Въпреки че най-сполучливи са тъкмо тези страници, където е нарисувано духовното напрежение на борбата. Захари Стоянов е способен да се раздвоява: публицистът-есеист не пречи на епика-разказвач, както и обратното - епикът-разказвач не пречи на есеистапублицист. Те живо и непосредствено се сливат в тъканта на творбата. Рядко у нас по-субективен автор е писал с по-голяма обективност за събитията, в които е участвувал, и за себе си. Този пламенен ентусиаст знае да запази онова епическо спокойствие, което е характерно за големите разказвачи. 12 Точната наблюдателност, проникновеното му и сурово око, което вижда всичко и запечатва всичко с колорита и емоционалната му атмосфера, подпомагат епика да изгражда своите широки пластични картини. Както бива при големите мемоаристи, Захари Стоянов строи разказа върху случките и събитията, които се извършват от историческите герои, негови другари и съратници. Но липсата на предварително изградена сюжетна схема му дарява възможността да подбира сцените, случките, събитията, героите и да достигне до онази свобода на разказа, необременена със сюжетни изисквания, за която така мечтае Хайнрих Хайне в своите картини от пътуванията му по Харц.

Това е книга за „най-българското време, за онези съдбоносни мигове от живота на една личност и един народ, които, понесени от вихъра на историческото време, засияват с ореола на безсмъртието. Книга, която пронизва огнените страници на Захари Стояновите „Записки", прониква в дълби ните на неговата душа и прави своите открития. Комплексно изследване за найкомплексната (в идейно-естетическо и жанрово отношение) книга, писана на български език. Трябва да се притежава изклю чителна ерудираност и многостранност на таланта, необходимата творческа смелост, за да се пристъпи към подобно произве дение, което близо едно столетие държи будно съзнанието на читателя и ценителя на непреходните литературни ценности. 157 Комплексната творческа (в най-широк смисъл на думата) нагласа на Ефрем Каранфилов му позволява да осъществи бле стящо сложната задача. Безспорно генералната цел на литератора е била да обхване в широта и дълбо чина онзи многолик и многоаспектен документално-художествен свят на една творба, която само условно носи името „мемоари". Успехът на подобни произведения се съдържа предимно в принципа на адекват ност спрямо представената обективна реалност. Записките" на Захари Стоянов са най-високото постижение в богатата традиция, създадена в новата българска литература от този род. Автобиографичнолетописните, лирико-драматическите страници на Софрониевото „Житие", фрагмен тите от недовършената автобиография на Раковски, Епизодът на П. Р. Славейков, Каравеловите мемоари, мемоарно-изрази телното „В темница" на Константиви Ве личков са само красноречиви предмостия (в смисъл на значимост) към реализирането на най-величавата наша мемоарна „епопея". А оттук и към перспективите на съвре менната документална проза за антифашистката съпротива. Естестевено е било авторът на „Най-българското време" да си зададе въпроса: защо "Записките" се четат с интерес и от читателя на най-динамичния век, когато много социологически анкети у нас и в чужбина регистрират вниманието на съвременния читател към синтетичната", малкообемна проза. Отговорът му е категоричен: „Записките" са и художестве но произведение. И оттук започват мъ ките" на литературния теоретик, аналитика и стилиста Е. Каранфилов.

Лесинг в първото десетилетие на следосвобожденска България, Лесинг в разгорещената политическа обстановка и сложната, угнетяваща атмосфера на литературния живот, която накара Вазов да възкликне през 1884 г. в предговора към стихосбирката „Поля и гори“: ... .. имаме бедна литература - това е резон да я нямаме никак; нямаме чела за венци - хвърляйте кал по лицата! Господа! Доста кал! Дайте ни малко лъчи!"? Десетилетието приема облика на „една пуническа война, може би непозната в историята на другите национални литератури"1. И все пак в дълбочините на насрещното нам течение, което идва от съкровищницата на немската култура, се долавя и през този сложен етап от развитието на нашата литературна критика онази Лесингова струя, оказала в по-малка или сравнително по-голяма степен благотворното си въздействие върху творческото съзнание на неколцина наши критици, като 3. Стоянов, Ив. Шишманов, д-р Кръстев. Случайно ли е това явление в онази груба, първородна действителност, или може да се говори за необходимо с т от обръщане на следосвобож денската ни критика към първия критик на Европа, Г. Е. Лесинг? За да се обоснове положителният отговор на последния въпрос, е нужно да се посочи и анализира началното, вътрешното движение в процеса на Лесинговото възприемане от нашата критика; тя познава впрочем Лесинг още от времето на Ботев и Каравелов, на Т. Шишков и Б. Горанов, на Ц. Гинчев, Н. Бончев и др. - всички те са споменавали по един-два пъти името на реформатора на немската литература, но тези споменавания са „предистория" на Лесинговата рецепция от страна на критиката. Лесинг отдавна е познат у нас: Б. Горанов превежда в ръкопис „Емилия Галоти" и на 16. І. 1871 г. я поставя на търновска сцена, а П. Семерджиев отпечатва превода си на същата Лесингова трагедия в Загреб през 1873 г. Началното ориентиране към Лесинг езатруднено от липсата на оформени и школувани професионални литературни критици; тази липса води до по-слаба активност в избирателността ни спрямо големите европейски критици. Остава следователно да се обърнем към ония, които са се заели с тежката задача да поемат бремето на първи следосвобожденски литературни критици. Логично е да очакваме, че те ще потърсят опора у Белински, първия славянски, и у Лесинг, първия немски - и европейски - критик. „Картината на литературния живот ще бъде несъмнено по-плътна - изтъква Г. Димов, - когато на основата на национално-историческото развитие се види и онова, което идва отвъни играе при определени условия ролята на фе рмент, като оказва въздействие в една или друга насока" (разр. м., В. И.). В рамките на настоящата статия се прави опит да се посочи конкретно в каква степен идеите на Лесинг са подхранили творческата енергия на 3. Стоянов и Ив. Шишманов, да се открой мястото на Лесинг и се посочат резултатите от неговото въздействие върху тези двама пионери на Лесинговата рецепция у нас.

Като събира материали за „Записки по българските въстания", Захари Стоянов стига до извода, че за българския народ са крайно необходими биографиите на ония революционери и водители, които със своята деятелност, високи морални качества и най-чист патриотизъм дадоха неоценим принос за нашето национално освобождение. В предисловието към първата си биографична книга - Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му" - 3. Стоянов пише: „Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите ура и проливането горещи сълзи над чуждите гробове и величия не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после и ние сме народ, боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунищожающа се тълпа..." Биографът на Левски намеква с волтеровска ирония за нихилистичното, за липсата на чувство за историчност и национално самочувствие; първото - породено, а последващите - смачкани и убити през петстотингодишната робия. Въздигането на нашите герои, родени от новата ни история, ще спомогне за извисяване на националното чувство, за укрепване на самочувствието ни като нация. „Ще припомня това, което е забелязал за новородена България К. Иречек и към което неведнъж се е връщал Боян Пенев - пише Тончо Жечев, 1 ние винаги сме страдали от недостиг на историческо познание, склонни сме да мислим, че светът започва с нас и свършва с нас, че всичко може да се обяс ни от даден момент, а не и от неговата зависимост от предшествуващите го събития. Това изтънява често нашето чувство за приемственост, настройва нихилистично към постигнатото. "2 Вниманието на 3. Стоянов към жизнената и революционната съдба на А. Кънчев, В. Левски, Т. Каблешков, Г. Бенковски и др. е заострено още в неговата статия „Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си", поместена неслучайно във в. „Работник“, бр. 28 от 29 април 1881 г. Това е първата статия на журналиста-прощъпулник 3. Стоянов на тема „българско националнореволюционно движение". Тя е направила голямо впечатление особено сред либералните среди. Тази статия на „стария комита“, както се е подписал 3. Стоянов, е вдъхновила народния поет Ив. Вазов да напише, Епопея на забравените“.