дъщерята

С единствената дъщеря на Захари Стоянов - Захаринка Стоянова Громбах съм имал много срещи и разговори, на различни места, при различни обстоятелства. Повечето от тях са били в родното село на баща й - Медвен, Сливенско. Обикновено те са ставали в Ченковата къща, където тя отсяда, в къщата на баба ми Стефана Стойнова-Попова, при разходка до Синия вир. Срещали сме се и във вилата на ОНС в Сливенските бани, и в Почивния дом на писателите - Варна. Най-целенасочени разговори за нейния баща се състояха на 17 август 1967 г. и на 16 юли 1974 г. в с. Медвен, в присъствието на Райна Тончева, учителка-пенсионерка, дъ щеря на доскоро живата най-малка сестра на 3. Стоянов - Йова Стоянова-Попова. Захаринка Стоянова е родена на 4 април 1890 г. в Русе, т. е. след смъртта на баща си. За него тя знае от майка си - Анастасия Стоянова-Обретенова, дъщеря на баба Тонка Обретенова. Учи в пансион в гр. Мюнхен. Омъжва се за инж. Вилхелм Громбах, загинал трагично в хитлеристките концлагери. Сега живее в гр. Аугсбург, ГФР. 1850. Неколкократно Захаринка Стоянова потвърди рождената година на 3. Стоянов - „Тази година, казва тя, е вписана и в гробницата-музей в гр. Русе." В писмо до мен от 5 ноември 1973 г. тя пише: „Доколкото зная от майка си, годи ната на рождението на моя баща е1850, но не зная кой месец." Много темпераментно 3. Стоянова опровергава твърдението, че дъщерята на Иван Арабаджията - Райна, е била осиновена от баща й. (Вж. „Спомени на Арабаджията" от Вл. Игнатов, шести откъс, в. „Антени", бр. 8, от 22. ІІ. 1974 г.) „Вярно е, че баща ми е поддържал дъщерята на своя другар от поборничеството в учението й, но юридически акт на осиновяване не еимало." Райна е била утеха за 3. Стоянов и съпругата му след смъртта на дъщеря им Аглика, родена в 1886 г. и починала на две години. „Мнозина мислят, че Захари Стоянов е роден в сегашната къща-музей. В действи телност негово родно място е двукатна къща в същата махала Юрта, строена от прадядо ми Джендо Димитров Далакчиев" (сега тя е известна като къща на Христо Димитров Георгиев от ансамбловата група „Хайдутовите къщи" - б. а.). T. А къщата-музей е строена от баща му Стоян Джеджев Далакчиев през 1855 г., е. 3. Стоянов е заведен там петгодишен." 3. Стоянов е знаел превъзходно френски език. Когато във Франция са го запи тали откъде знае така добре езика, той се усмихнал: „От Медвенския университет." (В Записките на Васил Ат. Лолов - ДИА, инв. оп. І В, се дава подробно описание на учебната програма на медвенското училище, където според автора се е учил и 3. Стоя нов в годините 1856-1862. Тук са се изучавали гръцки и турски език.) 3. Стоянова разказва един интересен случай, който е запомнила от майка си: Агенти на руския царизъм са предлагали златни рубли на баща й, за да не напада с жлъчно перо техните господари (Катковци и Гирсовци, както се изразява 3. Стоянов). Той отговорил с горда усмивка:

The paper examines the dramatic-prose work in question at two levels – once, in the context of the Old Testament version of the plot in The Book of Judges; and next on the background of the Bulgarian political history of the 1920s. At the latter level the paper suggests a few basic ideas, connected, in the first place, to the conservative position manifested by the author living in a highly revolutionary age and, secondly, to the discovery of the emancipating sociologem of the daughter who symbolically gives birth to her father. In regard to the first aspect the paper considers the possible role positions of the individual living in troubled times, and draws the attention to Emanuil Popdimitrov’s choice to describe an adaptive and socially constructive (not a reforming revolutionary) type of person, as seen in the character of the regentjudge Jephthah. In regard to the second more important aspect the paper makes a comparative analysis of the original (biblical) and the secondary (literary) versions of the plot about the daughter who rescued her father by physical exploit from disgrace and social death. In conclusion the paper emphasizes the fact that the literary text raises problems in the family identity of the person in society to a degree in which it may turn out that the woman can rehabilitate the man’s honour, and the children can produce their parents’ dignity.