100 години от рождението на Антон Страшимиров

Страшимиров? - Буен, неспокоен, встрастен темперамент; изобразителкоментатор; будна обществено-политическа отговорност; непрекипяващ талант, посветен предимно на съвсем съвременни, в развитие още теми; забързан, понякога прибързан; писател, винаги събрал около себе си млади хора, с които работи. Има нещо обединяващо всички тези негови основни черти. Темперамент? - Човек има впечатление, че той никога не е в застой, че винаги нещо в него е в движение, че е носител на непримиримото, неорганизирано хайдушко начало у българина отпреди Освобождението. Още в първите си разкази той се бунтува против „злата земя", против тоя „проклет свят", против хората, които си докарват един други „толкова горчивини, че и пъкъ лът не може ги побере“. „Страдах много от страданията на хората“... „Аз се връщах тъжен“ и вече „обичам хората само когато са нещастни". А животът все пак е хубав - ето красив вечерен пейзаж. „Не струва ли да се роди и умре човек дори за такава една минута?" И Страшимиров застава на страната на хубавото, на правдата и изказва готовност „да сложи глава за нея". Темпераментът на автора не му позволява да се скрие зад героите си, да действува чрез тях - излиза напред, води разказа, меси се в събитията, коментира ги. Драматично устроеният му характер личи във всяко негово произведение: постройка, сблъсъци, напрежение. В книгата си „Творчество и живот“, като говори за произведенията си, почти за всяко едно от тях казва: „разказът е точна снимка на живота“. Натурализъм и горещ лиризъм често необичайно са в съвместно мирно съжителство. По тоя точен начин е даден животът ни веднага след Освобождението, войните, септемврийските събития, македонските борби; бит, градски живот, интелигенция. Неговият талант винаги е поставен върху пулса на времето; сякаш възбудено приема парада на събитията и ги хроникира. Нещо светкавично има в тоя талант. Бърза да определи състоянието; той е писател-диагностик - лечението трябва други да проведат. Като говори за съвременност, за гражданската насоченост в творчеството си, позовава се на Ботев: „Аз никога не съм забравял, че Ботев е постигнал това, без да накърни могъщото си поетическо вдъхновение. Значи, това е постижимо." И с тоя ботевски темперамент казваше за обществената си дейност като млад учител по селата: „Голобрадо още, водех тълпи." Подбутван и от своето огромно самочувствие, обичаше да казва: „Ако не преминах Дунав (алюзията е за Ботев), то е, защото не се изпречи пред мен." Прочее неговият Дунав беше знаменитата му фраза, изречена по време на Септемврийското въстание: „Клаха народа, както и турчин не го е клал."

Често пъти неща, останали загадка за аналитичния ум на учения, се явя ват откровение за художника. С голямата си наблюдателност и впечатлителност, с повишената си чувствителност, с интуитивното си мислене писателят не само надминава понякога учения в разкриване тайните на битието, но се домогва и до неуловимото, осветявайки тайните на човешката душа. Опи тите на А. Страшимиров да проникне в бездните на човешката душа, в сферата на ирационалното, да разкрие подобно на големите писатели-психолози като Толстой и Достоевски загадките на психическото раздвоение не дадоха богати плодове, но в замяна на това неговите проникновения относно националната ни характерология могат да се мерят може би само с тия на Иван Хаджийски. Жизненият път на Страшимиров - зигзаг от бурни, разнопосочни, бързо сменящи се увлечения, от контрастни политически убеждения, от разминаващи се идейни и художествени търсения - разкрива един човек неуравновесен, с буен темперамент, фантаст и ентусиаст, когото не можем да си представим с една постоянна страст. Но ето че у него интересът към народния бит и ха рактер се оказва траен, неизменен. От юношеските трескави пътешествия на длъж и шир - из Мизия и Черноморието, из Странджа, Родопите и Пирин - до реалистичните му художествени творби и народоведски изследвания - всичко е подчинено на този жив интерес към бита и душевността на народа. Повишеният интерес на Страшимиров към националната психология началото на ХХ в. слага характерен отпечатък и върху неговата драматургия Националната физиономичност е отразена най-ярко и сполучливо в драмите B „Вампир" (1901) и „Свекърва" (1906). Драмата „Вампир“ е оценявана от мнозина литературоведи и театроведи като най-хубава в нашата драматургия. И действително тя има високи достойн ства: остри конфликти между противоречиви и силни характери, шеметна бързина и единство на действието, ярки, наситени с пределен драматизъм сцени, класически стройна и проста композиция. Това е драма на характери - цялостни и непоколебими натури, носещи заедно със своята праволинейност и своята „трагична вина". Но едно от най-големите и достойнства е, че„Вампир е народна драма, в която са отразени изконните черти на българския характер. Етнически героите са съзнателно подбрани. Неслучайно Малама е колибарка чалните (балканджийка). Според Страшимиров планинците най-добре запазват

В нашата литературна критика е залегнало убеждението, че Антон Страшимиров в „Хоро“ и Гео Милев в „Септември“ са изобразили събитията от 1923 г. като стихиен бунт на народа, а не като въстание, организирано и ръ ководено от определена революционна организация. В грях на двамата писатели се вменява още липсата на широка картина на тая борба и отсъствието на образа на революционера. Силен и правдив в обрисовката на народните палачи, Страшимиров показва слабост в изобразяване на революционерите. Дадени са главно два типа: интелигентът-романтик с неясни разбирания за революционната борба (Иско) и доктринерът (студентката), която обяснява всичко с „икономическия принцип". Едничък Васил Дългокосия е представен като революционер с опит и решителност. Какъв е единственият здрав революционер от прогресивния персонаж на Страшимиров? Сам авторът не го назовава, но сочи, че не е комунист. Той не е и земеделец. Какъв е наистина Васил? Мнозина читатели, особено помладите, които не познават отблизо разположението на революционните сили по време на Септемврийското въстание и след него, могат да се затруднят в определянето на идейния му облик. През 1933 г. Г. Бакалов посочи идейната принадлежност на Васил. Защо по-късно литературните критици намираха образа му неясен, неопределен? Единствен може би Георги Марков го посочи като „анархиствуващ революционер“. Нас ни интересува не само въ просът, представител на коя обществена групировка е Васил, а и кой е той, има ли свой прототип? В чужбина съществува богата литература за прототиповете на героите от романите на големите писатели. В Русия и СССР се е спорило дълго за прототипа на Верховенски (Нечаев) в „Бесове“ и на Рудин (Бакунин) в ед ноименния роман на Тургенев. Героите на Толстой често пъти са близки и родственици на писателя - Оболенски, Шчербатови под сходните имена Облонски и Шчербацки. Има много автобиографични елементи във „Възкре сение и „Утро на помешчика“. У нас Димо Минев има благородната идея навреме да разкрие живите хора, послужили на Йовков като първообрази на повечето от героите му. Проф. Иван Шишманов и по-късно същият Минев изясниха множество от героите на Вазов в „Под игото“, „Немили-недраги" и др.