„Наблюдения над литературното развитие” от Елка Константинова

Литературната критика - изкуство или наука, Този труден въпрос все не получава задоволителен отговор, защото и самите критици не са единни в себепознанието си. В различни исторически периоди, в зависимост от ред обществени фактори са били издигани в култ различни компоненти на критическата мисъл. Имало е времена, когато критикът е бил преди всичко артист и поет (при романтизма примерно), и други, когато се е ценяла рационалната му мисъл, способността за научен синтез (например критиката на позитивизма). Но големите личности, истинските творци в критиката винаги са съчетавали в себе си артистизма с научността, богатата асоциативност със здравата логика. И повече от всякога, за да бъде градивна, проблемна и действена литературната критика, днес нейните жреци трябва да притежават универсалността на талантите, трябва в творбите си да ни привличат с дълбочината на научното мислене и блясъка на художестве ното въобръжение. Съвременният читател притежава интелектуалната зрелост да възприема пълноценно сериозните критически текстове. Повишеният читателски интерес към труда на литературоведа е своеобразен отрицате лен отговор на теориите за херметичността на този труд. В статията си „Об эстетическом изучении памятников культуры прошлого" (Вопросы литературы, 1963, № 3, с. 111) акад. Д. Лихачов пише: „Историята на литературата е не само наука, но и изкуство, и познание на литературата, и не само научно познание, но и художествено. Художественото познание изисква в известна степен и художе ствено претворяване на опознатото в научните работи, призвание не само да съобщят резултатите от изследванията, но и да предадат естетическите ценности на всички тези, за които са предназначени." Признаването на 148 художествената критика за изкуство води със себе си извънредно важния извод, че трудът на литературоведа трябва да бъде разбираем и близък на читателската аудитория, защото времето на максимата „изкуство за изку ството" отдавна отмина безвъзвратно. Изказаните дотук размишления не са самоцелни, те имат пряко отношение към рецензираната книга. Елка Константинова умее да интерпретира увлекателно резултатите от научния анализ и да довежда до читателското съзнание естетическите ценности, които открива в наблюденията си над лите ратурния процес. „Със съвременен научен под ход и със съвременен трепет трябва да се анализира литературното минало, а съвременната литература да се разглежда като логическа последица от това минало... Психологията, философията, историята, социоло гията... задължително участвуват днес в литературното изследване, в проучването на литературното минало“ (с. 6). Тази широка програма за литературното изследване предопределя читателското съучастие в научното търсене. Върху специфичната територия на литературата се извършват наблюдения, валидни за обществената и духовната характе ристика на съвременника, извършват се задълбочени анализи над еволюционните процеси в обществото, които водят до качествени изменения и в литературата. По същество на писването на една многотомна история на националната литература е свидетелство не само за нивото на литературоведското мислене в този период, а и преди всичко за онази съвкупност от представи за миналото, настоящето и бъдещето, която най-точно отговаря на съвременния светоглед. Именно написването на тази многотомна история на българската литература е ръко водна мисъл за авторката в новата и книга. Елка Константинова търси и предлага своите разрешения за възможните пътища към капиталния труд, тя споделя съмненията си и се опитва да синтезира натрупания градивен опит в нашето литературознание, за да посочи това, което не достига, което трябва да се направи в близкото бъдеще. Мисълта и грижата за голямото начинание обединява отделните статии и предопределя конфликтността, заложена в тях. Литературоведката повежда борба със старите схеми, с прилагането на чужди развойни тенденции, с учебНикарското схематизиране на периодизацията. Тя излиза от единствено вярното твърдение, че ,, националното своеобразие на нашия художествен развой не повтаря ничие друго, има свои собствени закономерности в хилядо летната си еволюция и на фона на световното литературно развитие изпъква именно със своята неповторимост“ (с. 7).