Георги Цанков

Още в края на миналия век - през 1881 година - първият български професионален критик, създавайки своята концепция за задачите и бъдещето на българския литературен живот, отделя огромно внимание на проблемите на превода. Кръстев е максималист в изискванията си, но максималист в най-добрия смисъл на тази дума: „преводний занаят трябва да се превърне в „преводно изкуство", твърди той и добавя: „Потребни са художници преводачи, които да нау чат и всички ни как трябва да се превожда на български и със своя пример да покажат до каква висота може да се извиси днешний преводен български език. Не по-малко значителни са и конкретните му съвети към преводачите: „Първата длъжност на един преводач е да разбере всяка една дума и мисъл в онова произведение, което иска да преведе. Втората му длъжност е да проникне в произведението, да улови неговия дух, за да може творчески да го възпроизведе на един друг език. " Концепцията на Кръстев за превода като творчество, като веща интерпретация на чуждия авторов текст, като духовно съавторство, подчинено на особеностите на националната пре водна традиция, е изключително ценна. По същество това е първата стойност на българска кон цепция за преводното изкуство, първото резултатно навлизане на български теоретик в теорията на превода. Оттогава са изминали сто години, но цитираните по-горе постановки остават актуални и днес, когато „художниците преводачи" са дори по-необходими от всякога. Трябва ли да припомняме азбучните истини за повишеното ниво на читателския вкус, за значителните постиже ния на строителите на българския език", за достойното място, което съвременната българска литература заема в световния литературен процес. Днес повече от всякога българският читател е любопитен за онова, което се чете и пише по света. Веднага трябва да кажем, че неговата информация есравнително богата - много бройни са вече българските литературни издания, които отделят значително място на събития та в световната литература. Но когато информацията се разминава с читателската практика, получава се сериозен конфликт. Без съмнение не всяка информация е и съвсем вярна - толко ва много книги по света получават награди, че трудно е да се каже предварително дали всяко наградено произведение заслужава среща с българския читател. Тук се намесват редица фак тори - системата на бестселърите в капиталистическия свят обикновено се разминава със социа листическата литературна ценностна система: така например, когато списание „ЛИК“ съобща ва за успеха на последния мастит роман на Франсоаз Саган „Гримираната жена“, ние трябва да се отнесем към самото произведение скептично - тук Саган е значително дори под собстве ните си възможности. Към казаното по-горе се прибавя и една тъжна констатация - нашите читатели все още не познават тъй, както е необходимо, световната класика. Въпреки всичко, което се прави в това отношение през последните години, цели периоди в значителни чужди ли тератури за нас си остават бели полета. Оттук нататък насочваме размишленията си конкретно към френската литература, защо то тя трябва да бъде в центъра на вниманието ни в тази статия. Това е литература, обичана и ценена от българите, литература с огромно значение в годините на Българското възраждане. До Девети септември след произведенията на руската класическа литература най-много са пре ведените творби от френски автори. Поколения българи са отраснали с романите на Алексан дър Дюма, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Йожен Сю, Франсоа Мориак и др. Но самият на чин, по който изреждам имената, подсказва някаква безсистемност. И наистина, ако концепци ите на възрожденските дейци са били близки до света на Русо, Волтер, Юго и техните произ ведения (впрочем силно побългарени) са служели на определени просветителски и обществе ни тези, то по-късно концептивността отпада и основен критерий става гладът на масовия чи тател за занимателно четиво.

Когато взех в ръце книгата на Димитър Кирков, тя не бе вече съвсем нова за мене. Бях чел отделните анализи за романите на Генчо Стоев „Цената на златото“ и „Завръ щане, за новелата на Дико Фучеджиев „Дървото на греха" и за повестта на Павел Вежинов „Бариерата", които предварително се поя виха по страниците на столичните литературни списания. Бях споделил с колеги, пък и с автора силното въздействие на тези майсторски написани литературоведски текстове. Толкова по-голям оставаше интересът ми към начина, по който те са свързани в книгата, към авторовата концепция, която очаквах да открия в обобщителна статия. Още преди година Кирков ми беше загатнал за някакво свое оригинално решение, но все пак композицията на книгата ме изненада, дори в известен смисъл ме завари неподгот вен. Толкова сме привикнали към стандартното изложение на теоретичните статии, че когато открием нестандартно по форма извеж дане на критическите идеи, в първия момент като че ли изпитваме съпротивление. Възмож ни и необходими ли са тези диалози между автора на анализите и неговия изобретателен опонент инж. Б. С. - питах се аз, - и още, не олекотяват ли те научната стойност на книгата, не разрушават ли концентрацията на мислите ни? Наистина опасността от злополучен резул тат при подобен експеримент е огромна, но Димитър Кирков решително е спечелил. Именно благодарение на спойката между анализите и диалозите той е успял да създаде забележителна литературоведска книга с висо ка научна и продължавам мисълта си без колебание - художествена стойност. И така критикът полага на бюрото си три свои любими книги, при това книги с неоспорим принос в националния литературен процес, и започва следствие". Да, нека не се боим от съдебния термин, анализът е истинско следствие, при което разпръснатите факти трябва да се подредят и да се открие скритият им за простото око смисъл, тайният им език. за да излязат наяве механизмите на деянието", за да се изследват подбудите на извърши теля и да се реставрират тъмните ъгли в картината, която да засвети с автентичен блясък. 142 Знаем колко пагубно за крайния резултат е „дирижираното следствие", когато предубеде ният следовател наглася фактите спрямо своята презумпция, но пък известна ни е и благотворната роля на интуицията на профе сионалиста. При анализа действуват същите закони: колкото катастрофална би била идея та критикът да доказва предварително формулираната си теза, толкова благотворно ще е доверието в интуитивното усещане. Интелектуалният подтик не е достатъчен, за да се захванеш с анализ на литературна творба - както въобще при допира с изку ството и тук уравновесяването между интелектуалното и емоционалното начало е първостепенно изискване. Автора на творбата, коя то се заемаш да изследваш, трябва вече да чувствуваш като свой духовен спътник, като съприказчик. Неговите идеи властно трябва да са заели мястото си в твоя емоционален и духовен свят и да се езавързал диалог, в който ти да отстояваш и да решаваш свои първостепенни екзистенциални проблеми. За щото какъв е смисълът иначе да търсиш в текста абстрактни идеи, с които нищо да не те свързва, защо ти е детайлното разкриване на образите на герои, чиято нравствена и идейна позиция ти е безразлична. Анализът на литературната творба се превръща в изпо вед на твореца, който открива своите и на ближните си мъчителни въпроси, пренесени в изведената с блясък художествена идея.

В началото на 1982 г. Стоян Илиев защити в СССР докторската си дисертация на тема „Манифести на френските и руските символисти". Нашият читател вече познава неговата книга на тази тема, издадена от „Наука и изкуство". Наистина пионерско е делото на този литературовед, заел се да изясни едни от най-спорните и неразработени проблеми в съвременната ни литературна наука. Веднага чувам опонентите, които ще ми кажат, че и преди неговите книги за символизма е писано немалко, и то от вещи изследователи, но, струва ми се, никой от тях не достигна дълбочината и широтата на възгледите, характерни за трудовете на Стоян Илиев. Истинско събитие за нашата културна общественост беше съставената от него антология с манифестни статии на европейските и американските символисти, излязла под заглавие „Слово и символ" в авторитетната поредица на „Наука и изкуство" „Литературни светове". Благодарение на тази великолепно съставена книга получихме представа за възникването, разцвета и упадъка на това течение, оказало огромно въздействие върху духовния живот през втората половина на XIX и първите десетилетия на ХХ в. Но задъл боченият анализ, който Илиев направи на сим волистическото движение в света, беше само подстъп към неговата основна задача - да проследи пътищата на българските символисти, да намери най-точните формулировки за спецификата на българския модел на символизма и да разкрие обществените и духовните подбуди на творците, които се противопоставиха на традицията на критическия реализъм и потърсиха нови изразни форми, за да изповядат духовните си стремления. Първата крачка към осмислянето на тази все още спорна проблематика в историята на българската литература Стоян Илиев пред- прие с монографията си „Противоречивият път на Яворов". Сега читателите получиха икапиталния му труд - Пътищата на българските символисти" - книга, която си поставя за задача да обори неверните оценки на явле нието български символизъм, оценки, плод на последователно прилагане на социоло гически детерминизъм или пък на прене144 брегване на специфичните закономерности в школата. Авторът обобщава постиженията на българските литературни историци, той тон но посочва приноса на такива изследователи като акад. Георги Цанев, Тодор Павлов, Пантелей Зарев, Ефрем Каранфилов, Стоян Каролев и др., съобразява се с ценните на блюдения в работите на Симеон Хаджи косев, но отива много по-напред от пред шествениците си. По същество книгата „Пъ тищата на българските символисти" е ус пешен опит за преоткриване на школата, първо задълбочено марксическо изследване в нашата литературно-историческа наука, което не само разглежда постиженията на отделните автори, а изяснява генезиса на българския символизъм: външните влияния, феноменалното, националноспецифичното в школата, противоречията между българските символисти, техния литературен бит: спи сания, алманаси, сборници, манифести, кни ги. Стоян Илиев убедително доказва, че българският символизъм не е мода „шан тиклер", а литературно явление, което намира своето оправдание и основание в общественото движение и в духовните търсения на българи те през определен период от най-новата ни история.