Третият

Третият конгрес на Съюза на българските писатели протече в обстановка на всенароден подем, породена от ред крупни събития в международния и в нашия обществено-политически и културен живот - XXV конгрес на КПСС, Х1 конгрес на БКП, Юлския пленум на ЦК на БКП. И ако двадесетилетието, което вече ни отделя от историческия Април 1956, насочваше мисълта към зрелите постиження на нашата култура и литература, дошли в резултат от априлската линия на партията, то критично-конструктивният патос на Юлския пленум диктуваше високата самовзискателност, с която българските писатели се отнасят и към плодовете на своя труд, и към предстоящите си задачи, респектиращи с мащабността си - да се създаде нова социалистическа класика, достойна за зрялото социалистическо общество. Именно тази атмосфера на законна гордост от постигнатото и свещено творческо недоволство, на достоен отчет пред партията и народа и зряло самосъзнание за обширните хоризонти на още непостигнатото определи духа и съдържанието на обстойния аналитичен доклад на председателя на СБП акад. Пантелей Зарев, озаглавен „Към мащабно претворяване на нашата съвременност“. В началото на доклада акад. П. Зарев се спря на новата степен на развитие на целокупния обществен и духовен живот на нацията, която поражда и нови изисквания пред българските писатели, и на теоретическата и практическа дейност на ръководството на СБП за насочване на творците към съвре менността, за претворяване на практика призива на др. Тодор Живков „Повече сред народа, по-близо до живота“, осъзнат от българските творци като основна задача, като неотменима повеля на партията и народа. Усилията за по-тясно свързване на творците с живота дават своите резултати, както бе подчертано и от високата трибуна на XI конгрес на БКП, и определят постепенното изме нение на някои качествени характеристики на съвременната българска лите ратура: „Ако ме запитат какъв е отличителният белег на нашата литература през последните години във всички жанрове, бих започнал с такъв отговор чувството за отговорност на писателя към собствения му талант, неговото съзнание за мисията му в идеологическото утвърждаване на новото, неговата работа върху съвременния най-ефективен израз. На такива мисли ме навеждат и редица произведения. С такива чувства ме изпълват творби като „Обикновени хора" на Георги Караславов, „Антихрист“ на Емилиян Станев, „Нощем с бе лите коне“ и „Бариерата“ на Павел Вежинов, „Този странен занаят на Бого мил Райнов, „Домът с махагоново стълбище" на Андрей Гуляшки, „Всички и никой“ на Йордан Радичков, „Генерална проверка“ на Камен Калчев, „Прежи вени разкази“ на Добри Жотев, „Синът на директора“ на Емил Манов, „Реката" на Дико Фучеджиев, „Светът вечер, светът сутрин" на Атанас Наковски, някои романи, повести и сборници разкази на Ивайло Петров, Васил Попов, Генчо Стоев, Дончо Цончев, Димитър Вълев, Крум Григоров, Радослав Михай лов и т. н. С подобни вълнения напускам театралните салони, след като съм гледал „Каин и Магьосникът“ на Камен Зидаров, „Тази малка земя" на Георги Джагаров, „Златното покритие“ и „Краят на деня" на Драгомир Асенов, „От земята до небето" на Никола Русев или „Съдии на самите себе си" на Кольо Георгиев, след като съм затворил книгите с нови стихове и поеми на Младен Исаев, Христо Радевски, Димитър Пантелеев, книгите на Божидар Божилов, Димитър Методиев, Павел Матев, Любомир Левчев, Блага Димитрова, Радой Ралин, Дамян Дамянов, Петър Караангов, Владимир Голев, Георги Свежин, на Слав Хр. Караславов, Марко Ганчев, Иван Радоев, Андрей Германов, Лиляна Стефанова, Матей Шопкин, Николай Христозов, Орлин Орлинов, Найден Вълчев, Станка Пенчева - всички не мога да изредя!"

Убеден съм, че литературната история ще обърне специално внимание на явленията в българската проза през 1976 г. Няма да пов тарям тук заглавията на творбите, за които всички говорят, които превзеха и масовия читател, но наистина има нещо закономерно в това, че по едно и също време и Павел Вежинов, и Йордан Радичков, и Ивайло Петров, и Камен Калчев достигнаха нови върхове в своето творчество, очертаха нови перспективи за развитието на нашата съвременна белетристика. В рамките на тази рецензия не бих могъл да засегна и една десета част от проблемите, които поставя пред критиката тази високопродуктивна в качествено и количе ствено отношение година - моята задача е скромна: в рамките на едно почти конспективно изложение ще се опитам да очертая мястото и новаторското значение на предприетото от Богомил Райнов начинание, което ние вече наричаме с дългото име: „, Тютюневият човек", Пътят към Санта Крус“, „Елегия за мъртвите дни“, „Този странен занаят", „Третият път". Спомени? Не - ние не следваме послушно стъпките на разказвача, не отброяваме ден след ден дните му в техния монотонен ромон; своеобразната организация на фрагментите, които възпроизвежда паметта, ни дава възмож ност да присъствуваме на изповедта на един син на века, прави ни съпричастни към неговия сблъсък с времето. Богомил Райнов не вика миналото, за да се оправдава пред съ вестта си, напротив, той го призовава като съдник, призовава и мъртвите, и живите дни, тръгва отново по пътя към светия кръст, а светият кръст, както е известно, се намира на Голготата". Критиката търси определение за жанра на творбата. Като че ли нищо в нашата литература не напомня подобна свободна форма на изложението, подобно разместване на вре менните пластове, да не говорим за дълбочи ната на самоанализа и значимостта на обобщенията. Ние винаги по-лесно сме възприемали интуитивните писатели и в българската бе136 летристична традиция интуитивното начало винаги е надделявало над вглъбения интелек туален размисъл. Затова ни е трудно да се досетим, че написаното от Богомил Райнов е белязано със знака на голямата есеистика, есеистика върху проблемите на духа и на творчеството. Спомнете си „Романът на един роман" или „Пътуване по море с Дон Кихот на Томас Ман, спомнете си „Светът от вчера" на Стефан Цвайг, спомнете си „Хора, години, живот" на Иля Еренбург - в рамките на тази традиция трябва да търсим постижението на твореца, който обаче нито за миг не забравя своята народност и своята идейна ангажираност. През купа от събития честно и трезво Богомил Райнов достига до сурови и изстрадани оценки за епохата и за себе си. Неговият безпощаден самоанализ придобива общовалидно значение, защото се превръща в сеизмограф на тежненията на съвременника пред създаващата се история. Ние фиксираме не факта на самонаблюдението, а ставаме свидетели на развитието на това самонаблюдение, на изво рите и обогатяването на духовната биография на твореца. Изправени сме пред един български роман на възпитанието, който въздействува неповторимо с автентичността на внушенията ибогатствата на размисъла. Срещата със съ временника, който се опитва да улови и да синтезира всичките си превъплъщения, който, Търсейки доминантата на битието, намира Духовни сили да остане насаме с темата „Как прекарах живота“ и да погледне в кладенеца на мрачините си, води неминуемо и всеки от нас, читателите, до безпощаден самоанализ, защото есеистиката на Богомил Райнов провокира диалог и не търпи неутралитет. Азът често пъти се дистанцира от себе си и обръще нието, ти" е колкото специфична форма на самонаблюдение отстрани, толкова и обръщение към читателя, който се оказва съпричастен към механизма на авторовата мисъл. Тази неподражаема форма на изказ е овладяна от писателя до съвършенство с цената на личната трагедия. Защото той изповядва в „Този странен занаят": „Писането ми се разкри като единствения сигурен път към хората. Една бавна и трудна форма на общуване, но която си струва труда. Само че тя предполагаше известна доза самота.“ И веднага в паметта ми се натрапва известният портрет на твореца, създаден от Светлин Русев.

Има нещо символично, че Третият конгрес на българската култура се откри и протече непосредствено пред 24 май - празника на славянската писменост и култура. Едва ли има по-основателен повод да си припомним традициите на древната и млада наша култура, нейното славно минало и плодоносно настояще, за да се очертаят насоките в бъдещото и развитие. Защото дори един бегъл поглед върху хилядолетната история на българската култура ще ни убеди, че в нейното развитие, макар и прекъсвано за векове от трагичните поврати на историята, се очертават някои изконни традиции - нейният демократизъм, тясната и връзка с историческите стремления на държавата и обществото, стремежът й да бъде деен фактор в развитието на обществото, които днес, в епохата на зрялото социалистическо общество, намират своето ново, качествено по-високо превъплъщение. Всестранният области на нашия разцвет, който характеризира всички живот след Девети септември, се чувствува осезаемо и в областта на културата. Още по-категорично е отражението на пролетното разкрепостяване от догмите на схематизма, дошло с историческия Априлски пленум от 1956 г., който отбелязва началото на нов етап в развитието на българската култура. В изтеклите оттогава две десетилетия българската култура завоюва нови висоти, преживя един необичайно бурен и плодотворен разцвет. Тържеството на обществено-държавното начало в управлението на културата, нейната все по-тясна обвързаност с основната историческа задача - да се изгражда новият живот и новият, социалистически човек, - всичко това налага да се преценят обективно постиженията на българската култура, да се начертаят нови пътища за развитието и в светлината на новите задачи, които тя има да решава. Затова и Третият конгрес на културата се превърна в крупно събитие в обществения и културния живот, трасиращо генералната насока в развитието на българската култура. От трибуната на своя най-висок форум дейците на изкуството и културата направиха равносметка на своите постижения и предстоящи задачи, дадоха отчет пред партията и народа за дейността си между двата конгреса. Със заслужена гордост те посочиха безспорните постижения на българската култура през последните години. Но наред със задоволството от безспорните успехи работата на конгреса бе проникната от съзнанието за отговорната роля на културата в етапа на изграждане на развитото социалистическо общество, от мащабността на предстоящите задачи. И именно това обуслови оня дух на конструктивна самовзискателност, характеризиращ Третия конгрес на българската култура.