Елегия

Убеден съм, че литературната история ще обърне специално внимание на явленията в българската проза през 1976 г. Няма да пов тарям тук заглавията на творбите, за които всички говорят, които превзеха и масовия читател, но наистина има нещо закономерно в това, че по едно и също време и Павел Вежинов, и Йордан Радичков, и Ивайло Петров, и Камен Калчев достигнаха нови върхове в своето творчество, очертаха нови перспективи за развитието на нашата съвременна белетристика. В рамките на тази рецензия не бих могъл да засегна и една десета част от проблемите, които поставя пред критиката тази високопродуктивна в качествено и количе ствено отношение година - моята задача е скромна: в рамките на едно почти конспективно изложение ще се опитам да очертая мястото и новаторското значение на предприетото от Богомил Райнов начинание, което ние вече наричаме с дългото име: „, Тютюневият човек", Пътят към Санта Крус“, „Елегия за мъртвите дни“, „Този странен занаят", „Третият път". Спомени? Не - ние не следваме послушно стъпките на разказвача, не отброяваме ден след ден дните му в техния монотонен ромон; своеобразната организация на фрагментите, които възпроизвежда паметта, ни дава възмож ност да присъствуваме на изповедта на един син на века, прави ни съпричастни към неговия сблъсък с времето. Богомил Райнов не вика миналото, за да се оправдава пред съ вестта си, напротив, той го призовава като съдник, призовава и мъртвите, и живите дни, тръгва отново по пътя към светия кръст, а светият кръст, както е известно, се намира на Голготата". Критиката търси определение за жанра на творбата. Като че ли нищо в нашата литература не напомня подобна свободна форма на изложението, подобно разместване на вре менните пластове, да не говорим за дълбочи ната на самоанализа и значимостта на обобщенията. Ние винаги по-лесно сме възприемали интуитивните писатели и в българската бе136 летристична традиция интуитивното начало винаги е надделявало над вглъбения интелек туален размисъл. Затова ни е трудно да се досетим, че написаното от Богомил Райнов е белязано със знака на голямата есеистика, есеистика върху проблемите на духа и на творчеството. Спомнете си „Романът на един роман" или „Пътуване по море с Дон Кихот на Томас Ман, спомнете си „Светът от вчера" на Стефан Цвайг, спомнете си „Хора, години, живот" на Иля Еренбург - в рамките на тази традиция трябва да търсим постижението на твореца, който обаче нито за миг не забравя своята народност и своята идейна ангажираност. През купа от събития честно и трезво Богомил Райнов достига до сурови и изстрадани оценки за епохата и за себе си. Неговият безпощаден самоанализ придобива общовалидно значение, защото се превръща в сеизмограф на тежненията на съвременника пред създаващата се история. Ние фиксираме не факта на самонаблюдението, а ставаме свидетели на развитието на това самонаблюдение, на изво рите и обогатяването на духовната биография на твореца. Изправени сме пред един български роман на възпитанието, който въздействува неповторимо с автентичността на внушенията ибогатствата на размисъла. Срещата със съ временника, който се опитва да улови и да синтезира всичките си превъплъщения, който, Търсейки доминантата на битието, намира Духовни сили да остане насаме с темата „Как прекарах живота“ и да погледне в кладенеца на мрачините си, води неминуемо и всеки от нас, читателите, до безпощаден самоанализ, защото есеистиката на Богомил Райнов провокира диалог и не търпи неутралитет. Азът често пъти се дистанцира от себе си и обръще нието, ти" е колкото специфична форма на самонаблюдение отстрани, толкова и обръщение към читателя, който се оказва съпричастен към механизма на авторовата мисъл. Тази неподражаема форма на изказ е овладяна от писателя до съвършенство с цената на личната трагедия. Защото той изповядва в „Този странен занаят": „Писането ми се разкри като единствения сигурен път към хората. Една бавна и трудна форма на общуване, но която си струва труда. Само че тя предполагаше известна доза самота.“ И веднага в паметта ми се натрапва известният портрет на твореца, създаден от Светлин Русев.