мъртвите

Да се пише спомен за личност и художник като Светослав Минков не е най-леката работа. Човек се затруднява кое по-напред и как точно да улови всичките нюанси на мисълта и жестовете му, които у него бяха едновременно многозначни и вътрешно монолитни. Той умееше само с една дума, с един поглед, с едно мигване или дори трепване на лицето да изрази възхищение или недоволство, да утвърди съгласието или да скрие отношението си. Случваше се понякога да казва „да" за нещо, а в погледа му се откриваше категоричното „не“. Не са редки случаите, когато вършеше обратното. Някой път се разкриваше откровен като истинско дете, смееше се от сърце, жестикулираше, често се шегуваше безобидно, разказваше анекдоти... Но други път беше затворен, по-малко разговорлив и дори предпазлив. Не се доверяваше на всеки срещнат. Ала гласувал веднъж доверие, той знаеше цената на думите. Заковаваше ги с педантична точност. Нещата назоваваше с истинските им имена. Когато срещнеше самовлюбени или недозрели за живота люде, се забавляваше с тях. И то не за да ги оскърби, а за да ги опоз нае. Срещи с нахални и брутални хора отбягваше. Предпочиташе да ги гледа отстрани и с едва уловима усмивка да ги отмине. Когато беше на обществено място, биваше и сърдечен, но можеше да се покаже и непроницаем като сфинкс. .. За мене неговото духовно съществуване се свързва с трима души. Най-напред с името на Йордан Големанов, сега дипломат, който на 2 април 1947 г., по случай завършването си на Университета, ми подари с добри пожелания“ второто допълнено издание на „Разкази в таралежова кожа“. Прочетох на един дъх, както се казва, и седемте разказа. В студентския ми бит тази книга беше нещо ново и съвършено различно от заниманията ми по старогръцки, латински и старобългарски език.к. Личността на Минков бе по-ранно мое „откритие", но с тази книга за почна другото запознанство, духовната среща, която всякога се оказва по-трайна. Веселин Андреев е вторият човек, който активно съдействува, за да реализирам творче B ската анкета" със знаменития наш сатирик. По случай 60-годишнината на Светослав Минков бяхме се срещали вече няколко пъти. Той беше доволен отот интереса, който проявявам към твор чеството му. Сподели някои неща", но отначало категорично отказваше да води „разголваш откровен разговор", както той се изрази. Считаше за „нецелесъобразно“ тъкмо с него да се провежда творческа анкета“. Имал си съображения. Съществували други белетристи, „живи класици", които били „по за песни достойни“... Обяснявах целта на моята „психограма", но той беше непреклонен. Разбира се, пак продължаваше да ми определя традиционните два часа сряда вечерта от пет до седем часа, — но ясно съзнавах, че работата не спореше“. Е, ще каже нещо, но е като „на час по лъжичка“. С една дума, тъпчехме на едно място. Имаше случаи, когато отклоняваше въпросите ми, отговаряше със скоропоговорки, с парадокси, двусмислено или на право ме пращаше за „зелен хайвер“. Вярно е, че понякога, от време на време, ми съобщаваше известни факти от живота си, сочеше ми странични подробности от творчеството си, но до същността на анкетата, до важните въпроси за творческия процес, до лабораторните тайни на нужда професията не се докосваше... Подчертаваше, че не бил „жаден за слава". Имал повече от парични знаци, поради които 120 възнамерявал да си продаде машинката..

Убеден съм, че литературната история ще обърне специално внимание на явленията в българската проза през 1976 г. Няма да пов тарям тук заглавията на творбите, за които всички говорят, които превзеха и масовия читател, но наистина има нещо закономерно в това, че по едно и също време и Павел Вежинов, и Йордан Радичков, и Ивайло Петров, и Камен Калчев достигнаха нови върхове в своето творчество, очертаха нови перспективи за развитието на нашата съвременна белетристика. В рамките на тази рецензия не бих могъл да засегна и една десета част от проблемите, които поставя пред критиката тази високопродуктивна в качествено и количе ствено отношение година - моята задача е скромна: в рамките на едно почти конспективно изложение ще се опитам да очертая мястото и новаторското значение на предприетото от Богомил Райнов начинание, което ние вече наричаме с дългото име: „, Тютюневият човек", Пътят към Санта Крус“, „Елегия за мъртвите дни“, „Този странен занаят", „Третият път". Спомени? Не - ние не следваме послушно стъпките на разказвача, не отброяваме ден след ден дните му в техния монотонен ромон; своеобразната организация на фрагментите, които възпроизвежда паметта, ни дава възмож ност да присъствуваме на изповедта на един син на века, прави ни съпричастни към неговия сблъсък с времето. Богомил Райнов не вика миналото, за да се оправдава пред съ вестта си, напротив, той го призовава като съдник, призовава и мъртвите, и живите дни, тръгва отново по пътя към светия кръст, а светият кръст, както е известно, се намира на Голготата". Критиката търси определение за жанра на творбата. Като че ли нищо в нашата литература не напомня подобна свободна форма на изложението, подобно разместване на вре менните пластове, да не говорим за дълбочи ната на самоанализа и значимостта на обобщенията. Ние винаги по-лесно сме възприемали интуитивните писатели и в българската бе136 летристична традиция интуитивното начало винаги е надделявало над вглъбения интелек туален размисъл. Затова ни е трудно да се досетим, че написаното от Богомил Райнов е белязано със знака на голямата есеистика, есеистика върху проблемите на духа и на творчеството. Спомнете си „Романът на един роман" или „Пътуване по море с Дон Кихот на Томас Ман, спомнете си „Светът от вчера" на Стефан Цвайг, спомнете си „Хора, години, живот" на Иля Еренбург - в рамките на тази традиция трябва да търсим постижението на твореца, който обаче нито за миг не забравя своята народност и своята идейна ангажираност. През купа от събития честно и трезво Богомил Райнов достига до сурови и изстрадани оценки за епохата и за себе си. Неговият безпощаден самоанализ придобива общовалидно значение, защото се превръща в сеизмограф на тежненията на съвременника пред създаващата се история. Ние фиксираме не факта на самонаблюдението, а ставаме свидетели на развитието на това самонаблюдение, на изво рите и обогатяването на духовната биография на твореца. Изправени сме пред един български роман на възпитанието, който въздействува неповторимо с автентичността на внушенията ибогатствата на размисъла. Срещата със съ временника, който се опитва да улови и да синтезира всичките си превъплъщения, който, Търсейки доминантата на битието, намира Духовни сили да остане насаме с темата „Как прекарах живота“ и да погледне в кладенеца на мрачините си, води неминуемо и всеки от нас, читателите, до безпощаден самоанализ, защото есеистиката на Богомил Райнов провокира диалог и не търпи неутралитет. Азът често пъти се дистанцира от себе си и обръще нието, ти" е колкото специфична форма на самонаблюдение отстрани, толкова и обръщение към читателя, който се оказва съпричастен към механизма на авторовата мисъл. Тази неподражаема форма на изказ е овладяна от писателя до съвършенство с цената на личната трагедия. Защото той изповядва в „Този странен занаят": „Писането ми се разкри като единствения сигурен път към хората. Една бавна и трудна форма на общуване, но която си струва труда. Само че тя предполагаше известна доза самота.“ И веднага в паметта ми се натрапва известният портрет на твореца, създаден от Светлин Русев.