Резюме
Едва ли можем да си представим по-сполучливо обединение на различни творчески индивидуалности от едно поколение и включ ването им в една строго стилна критическа книга, както осъществените от Пантелей Зарев четири портрета на видните наши съвременни белетристи Павел Вежинов, Анрей Гуляшки, Камен Калчев и Богомил Райнов. Изглежда, че и самият критик изпитва към техния творчески свят едно особено вътрешно предразпо ложение, защото и той също спада към общото „съзвездие" на родените през второто десетилетие на века наши талантливи творци. Тях ната вътрешна драма се заключава в това, че се появяват и оформят на прелома на две епохи, на границата, на ръба между старото и новото. Затова пътят им не може да не бъде сложен и противоречив, да не е изпълнен с творчески изненади. Те неизбежно носят у себе си нещо от старото и „изнеженото“, от синия залез" на буржоазната култура, към чиято отрова инстинктивно бързо придобиват имунитет. И същевременно, по сполучливия израз на П. Зарев за един от тях, те трябва да изглеждат „като изсечени от гранит“. Предстоят им много трудни битки, активно включ ване в напрегнатата класова борба, твърдост и безкомпромисност в отстояването на комунистическия идеал. Те прегръщат този идеал още в зората на своята ранна младост, може би малко неподготвени и непрактични, но все пак твърдо убедени в правотата му. За школовката на белетристичното си перо отначало не са имали много време и затова разцъфтява нето им като творци ще дойде по-късно. Но устремът им е силен и пробивен. Те знаят какво искат и какво търсят, отрано усещат своята предопределеност към нравствено извисеното социалистическо общество и не тър пят идейно лутане, не живеят с измамни илю зии. Те са истински „деца на града", понесли грижите и радостите на обикновените хора. Най-подчертано градски от тях е Богомил Райнов - най-младият, у когото още в самото начало на пътя ясно личи драстично и сърдито отричане на всичко овехтяло. И четиримата автори, включени в книгата, са едни от най-търсените и четени наши беле тристи. Техните книги никога не се застояват по книжарниците, те веднага изчезват от витрините, изкупени от широк кръг съвременни читатели, на които отдавна са станали лю бимци. И четиримата имат някаква своя, неповторима притегателна сила. И магнетизмът им идва не толкова от „приключенската" жилка в повествованието им, която всеки един от тях по свой начин почти виртуозно владее, а от моралните ценности, заключени в оригиналните им образи, от неукротимия откривателски дух на творчеството им, от непрестанното извисяване на социалистическия им хуманизъм. Свикнали да се срещаме с талантливо написаните литературни портрети и критически студии на П. Зарев от неговата непрестанно обогатяваща се „Панорама на българската литература", сега веднага трябва да отбележим зрелостта на майсторството, с което авторът навлиза в едни толкова свои води. Талантът му на критик особено добре се очертава тук, където трябва да бъде летописец на нещо съвсем живо и развиващо се, на нещо колкото познато, толкова и понякога странно ново и трудно, поради това, че не може да бъде „избистрено" от годините, да бъде погледнато от някаква дистанция. Зарев е изваял тези свои портрети като малки гравюри, от които добиваме впечатление за най-характерното, найинтересното и важното. За критика не е било нужно да се рови в архивите на едно по-отда лечено време, за да създаде духовната биография на тези автори, защото той самият има свои лични данни за епохата. Но той никъде не социологизува, нито пък намесва пряко своите впечатления и спомени. Критикът стриктно спазва жанра на литературния портрет. Като пряк свидетел на тяхното развитие може би най-добре може да ги разбере, да усети някои техни вътрешни процеси, но въпреки това не забравя строгата си роля на критик-съдник. И все пак никъде не произнася някаква безапе лационна присъда, а деликатно ги насочва във вярната посока. Тази особена близост между критик и автори не заличава границите, не преминава в увлечение, в което се губи мярката, а само насочва критика в процеса на неговите търсения и наблюдения.