Лабрюйер

По различни пътища може да възникне една велика тема. От „нищо", от фантазията, от желанието да се противопоставя на съществуващото и така да създава новото, както например Дон Кихот. Или „само" преобразувайки вече съществуваща и устойчива литературна традиция, скитащ мотив, легенда, дошла от глъбините на народа, както например Фауст. Или просто от една книга, само от една вече създадена и прославена книга, но когато в нейната“ тема заживеят други ситуации, герои и конфликти, други психологични проникновения и открития, и то така, че да направят от новото произведение нов образец, заслужаващ нова и собствена слава, с нова литературна съдба. Такова е отношението на Характери на Лабрюйер към Характери на Теофраст. Характери на Лабрюйер са коментар към Характери на Теофраст. Първоначално Лабрюйер е имал намерение да преведе прославеното съчинение на древния философ, като го допълни с няколко характеристики на свои съвременници - първото издание от 1688 г. на Лабрюйеровия коментар съдържа само 418 характеристики. Но постепенно „коментарът" се допълва и обогатява и в последното прижизнено издание той вече съдържа 1120 фрагменти-характери, групирани в рубриките на шестнадесет глави. В това издание оригиналът на Теофраст повече прилича на коментар, а коментарът на Лабрюйер - на ори гинално произведение. Така допълнени и развити до деветото издание от 1696 г., Характери на Лабрюйер остават за поколенията. Историята на Лабрюйеровите Характери - непрекъсващи до смъртта на автора преработки и допълнения - показва нещо твърде сходно с историята на книгите на другите моралисти, на Монтен и Ларошфуко. А и никой не може да каже, ако Паскал би завършил своите Мисли, на колко преработки и допълнения той би ги подложил. Книгата за морала е книга на живота и затова, докато моралистът е жив, той изменя, преработва, допълва. Книгата за морала е също живот - жив организъм. Лабрюйер се оплаква (впрочем това оплакване се появява още у Монтен), че всичко е казано и преизказано, че древните мъдри наблюдатели на човешката природа не са оставили нищо или са оставили съвсем малко за нас. Но съчи нението на Лабрюйер е надеждно опровержение на такива оплаквания и то поскоро доказва, че всеки век взема своето и дава своето, че всяка епоха има своите 61 откровения за човешката природа. Защото и тази природа се променя през епохите - било в някои от по-съществените си особености, било в социалните си проявления, било в конкретния си облик. Лабрюйер е убеден - и в своето Слово за Теофраст той изразява това убеждение, - че в същност сърцата и чувст вата на хората не са се променили, че те са останали такива, каквито са били на времето и както са описани от Теофраст. Но в същото време и в същото Слово Лабрюйер е не по-малко убеден, че „хората нямат вечни навици и обичаи, че те се променят с времето“. И макар тези две убеждения да изглеждат сякаш равнопоставени, самият факт на новите - Лабрюйеровите - Характери вече показва преобладаващото значение на убеждението за историческата измен чивост на морала. Лабрюйер е последният от великите моралисти на класицистическия век и същевременно от първите по-далечни предшественици на просветителската моралистика.