Ефрем Каранфилов

Тези думи на Томас Ман често се повтарят в книгите на Ефрем Каранфилов. Няма съмнение, че винаги, когато сяда да пише, творецът си спомня предупреждението на великия хуманист от Любек. Случайните мотиви, изсмуканите от пръстите разсъждения тържествуват там, където индивидуалността е потисната (или въобще я няма). Но историята познава и обратните случаи: често пъти всеки изписан ред се превръща в щрих от разкрасен автопортрет, тъй като за личността не съществува нищо по-достойно от самолюбуването. Ефрем Каранфилов еднакво силно прези ра тези разпространени мимикрии на словото. Той е вечен пътник в литературата: пътува към корените на съкровеното, на националното. Неговото дръзко спускане кладенеца на времето изразява онази изконна жажда за повторение на звездните мигове от миналото, която ни е необходима, за да се чувствуваме по-уверени B B И днешния ден, за да откриваме ясните контури на бъдещето. Родовата памет на писателя е съхранила завинаги спомена за „измъчената възторжена душа" (по израза на Тончо Жечев) на дядото Ефрем Каранов - един от най-чистите и възторжени български романтици, творец и мечтател, събирач на хиляди народни песни и предания, преводач на Мицкевичовия „Пан Тадеуш", дру гар на Гоце Делчев и Яне Сандански. Този одески възпитаник и македонски про светител сякаш е излязъл изпод перото на Димитър Талев: просто невероятно за днешните ни представи е неговото себеотдаване, безкористната му служба на на родните интереси. Приемствеността в Карановата фамилия не дава покой на въображението ни, тя подтиква мисълта към значими изводи за характерологията на прогресивната бъл гарска интелигенция. Единият син на възрожденеца загива в Междусьюзническата война, другият се посвещава на музиката, третият -на революцията. Този, послед ният - Радивой, - е злодейски убит през страшната 1925 г., след време намират останките му редом с изкуственото око на Гео Милев. Идентифицират трупа му по кукличката, която носил да подари на невръстната си дъщеря.