летопис

В многовековната историческа съдба на нашия народ има епохи, богати със събития и личности, които най-пълно разкриват националната ни същ ност, синтезират най-съкровеното в усилията на българина за народностно утвърждаване, социално-нравствено и културно възмогване. Затова и като маяк са привличали, задържат и ще насочват погледите на учени и художници, на историци и социолози, на философи и психолози, Такава всеобхватна и неимоверно интензивна епоха несъмнено представлява епохата на национално-освободителните борби, чийто епилог бе Априлското въстание от 1876 г. Вече девет десетилетия това величаво по замисъл и организация, по идейно-емоционална наситеност, по общест вени и нравствени пориви събитие излъчва неотразимо сияние. Увенчано с ореола на безсмъртието, то ни тласка към размисли, изправя ни пред все нови и нови проблеми. Подготвяно десетилетия наред с всеотдайност и безпределна жертвоготовност, осмисляно и направлявано от светли умове и горещи сърца, то дойде да покаже пред света величието и трагедията на българското племе, да извика възхищението на честните люде, да разтревожи, обществената съвест, да хвърли смут у европейските държавници и дипломати. И най-важното - да укрепи вярата, че „ний не сме веке рая покорна", че земята - векове поена с кърви и отрупвана с кости - вече не ще търпи чуждия поробител, откърмила е най-съкровената мечта - свобода и правда народна.

1937 ГОДИНА Печата във в. „Нова камбана". Включва се в нелегалната партийна група на жп. депо София. Участвува в литературни конкурси, уредени от сп. „Летец“, Радио София, сп. „Сердика" и др. Някои от тях спечелва. Разширява и задълбочава дружбата си с прогресивни хора на литературата и изкуството. Застрашен е от туберкулозно заболяване. Започва да пише детски стихотворения и „Песни за една страна". Януари 1 Първия ден на новата година Вапцаров и Бойка прекарват у Борис Ангелушев сред близки и приятели: Александър Жендов, Боян Дановски, Стоян Сотиров, Бронка Гюрова, Ана Колушева, Васка Емануилова, Мара Георгиева и др. (Спомен на Бойка Вапцарова). Януари 2 Отива на ул. „Черни връх", за да поздрави своите учители от Банско - братята Константин и Димитър Молерови. Получава няколко екземпляра от новоизлязлата книга на Д. Молеров „Жална ми бабо, послушай", за да ги разпространи. Един от тях е с автограф: „На своя незабравим ученик Никола Вапцаров за спомен." Д. Г. Молеров. София, 2.1.1937 г. (Два екземпляра - в Дом-музей Н. Вапцаров, София). Януари 7-8 Прави си семейна фотография. „Вече бяхме женени от две-три години, а някои от познатите ни се удивляваха, че ня маме B семейна снимка, окачена на стената в рамка. Кольо се смееше на тази „новобрачна идили я“. На 7 януари сутринта в програмата за деня Кольо предложи да отидем и се фотографираме препоръчаното му фотоателие „Изкуство" на ул. „Раковски“ 150 (149-а) - собственост на братя Рашеви. Кольо се облече в единствения свой за пред хора черен костюм, ушит след за вършване на Машинното училище. Аз си сложих черния джемпър с бели ревери и бяла блузка. Той ме намери за много издокарана. След фотографирането Емил Рашев ни съобщи, че трябва утре да проверим дали е излязла сполучлива снимка та. На другия ден ни съобщиха, че трябва да повторим сеанса. За радост на Кольо аз бях в пола и плетена брузка и се фотографирахме така, както бяхме облечени (Спомен на Б. Вапцарова. Снимката - в архива на Б. Вапцарова). Януари - първата половина Работи като огняр на маневрен локомотив в жп. гара София. Понякога замества огняря на парното отопление в Министерството на железниците. Отново му съобщават, че за да бъде назначен за локомотивен машинист, трябва да се яви на специален изпит. У Вапцарови намира подслон работничката Цветанка Емкина. 89 „През 1936 г. във фабриката (в с. Кочериново, б.а.) съкратиха работници и мен ме уволниха. Отидох в София без пари, без работа, без квартира. Продадох си всички вещи, за да има какво да ям. Един ден, през есента на 1936 г., видях отдалече Бойка, но понеже бях само по басмена блузка и влечки, ме досрамя, че така съм изпаднала, и преминах на другия тротоар. Тя ме повика и ме догони. Като разбра какво ми е положението, покани ме да ида да живея при тях. Дълго не се решавах, но нуждата ме принуди и през зимата на 1937 г. позвъних на таванския етаж на ул. „Върбица" № 4. Кольо ме посрещна усмихнат и каза: „Цеце, и ние сме эле, но каквото има за нас, ще има и за тебе." При тях живееха още брат му Борис, братовчед му Любчо, Цанко (Александър Околийски, б.а.) и други студенти - беше цяло общежитие. У тях беше ве село и приятно. Тук научих съветските песни „Широка страна моя родная“, „По долинам и по взгорям“, „Три танкиста" и др. Кольо често ме молеше да изпея любимата му песен - „София - Черната джамия". Аз станах като член на тяхното семейство. При нужда винаги отивах у тях да поживея някой и друг месец, докато си намеря нова работа" (Цветанка Емкина. Беше прекрасен човек. - Вечерни новини, 23 юли 1962).

Появяването на тази дългоочаквана книга ни кара отново, по-сериозно от всякога, да се замислим какво представлява за националния ни живот и за националната творческа съдба личността и творчеството на Никола Вапцаров. За нас днес всичко, свързано с него, е стойностно: всяка среща, всяко писмо, всеки филм или спектакъл, който е гледал, всяко приятелско събиране. От пъст рата мозайка незначителни наглед факти очакваме да възкръсне живият човек - сложен и многообразен в проявите си, чужд на „учебникарския" лакиран образ, чужд на измислената теза за стоманения работник, неподвластен на ерозийните сили на епохата. В името на това свято възкресение Бойка Вапцарова се е заела с една мъчителна в психологически аспект задача: да възстанови нишката на дните на човека, когото е чувствувала най-близък на света, но когото е възприемала по толкова различен начин от това, което времето направи със спомена за него. Онзи човек, с когото е разделяла катадневните трудности, с когото е съпреживя вала ужаса от смъртта на единствената рожба, с когото е видяла щастливи дни, но е имала и конфликти, каквито възникват във всяко семейство и когото един ден е изпра тила в последния му път; онзи човек, чиито думи, жестове, стихове всякога е възприемала интимно, в границите на своя личен свят и който изведнъж се е оказал отвъд интимността, отвъд личното и в смъртта, в безсмъртието си вече не принадлежи само на нея, а на всички. Почти нищо негово вече не е само нейно - освен, разбира се, реалността на топлината му, на ласката му, на онзи малък интимен свят, който никога и с никого не можем да споделим. Но и думите, и жестовете, и особено стиховете се превръщат в колективно притежание на нацията и хората изпитват необходимост да получат всич ко това, което само тя, жената на поета, може да им даде, разделяйки се завинаги с него в неговото интимно измерение. Навярно е страшно болезнено да се връщаш ден след ден по следите на преживяното от най-близкия ти човек и сам да откриваш колко малко си го познавал, колко много изгубени възможности и недоизказани думи ти тежат, да откриваш нов смисъл и неподозирани стойности в неща, на които някога не си обръщал внимание. Да пишеш за ближния е може би по-трудно, отколкото да пишеш за себе си, особено когато в спомена осъзнаваш величието на човека, с когото си живял, особено когато търсенето на загубеното време" те води към намирането на универсални истини, значими за цялата нация, значими за съвременното човечество. За Вапцаров спомени са писали мнозина, но сред богатия избор от факти и документи все нещо е оставало недоизказано, неуловено, защото да обхванеш същността на лич ност с толкова богат и сложен духовен живот, да разбереш противоречията й, да нарисуваш трагедията й е задача неизмеримо трудна. Обикновено спомените докосват повърхностни, нехарактерни моменти - среща тук, среща там, няколко разговора: и зак лючението, че човекът бил скромен, честен, горял в борбата... Но вътрешната драма остава забулена със седем печата, остава непозната сложната крива на мислите му, остават неразгадани механизмите на неговите подбуди да преживее именно по този начин живота си. Подобна опасност грози и един обективистичен летопис, който може да се превърне в безсмислено изреждане на дати и събития, в една скучна регистрационна книга. Концепцията за летопис на Бойка Вапцарова е съвсем различна. Тя се отказва да спазва строго класическата форма на летописния жанр и тръгва по най-сложния път: със средствата на документа да създаде едно вълну ващо повествование за жизнения и творческия път на поета. За тази цел авторката събира огромен доказателствен материал - стотици спомени, документи, писма, снимки - всичко, което представлява някакъв спомен за човека и твореца Вапцаров. И се зае ма с монтажа на тези сами по себе си неговорещи почти нищо отделни късове, за да сглоби от тях цялостния образ, такъв, какъвто е бил в действителност. Дори и найбеглото прелистване на страниците на летописа може да ни даде представа за естеството 157 на техническата работа - стриктен преглед на всички вестници и списания от онова време, издирване на театрални афиши и програми, изчитане и сверяване на читалищните каталози, които е ползувал Вапцаров, издирване на хиляди книги - тези, които той е чел, и тези, в които има нещо писано за него, ровене из селищни архиви, из съ дебни преписки и, разбира се, преди всичко върховно напрежение на паметта, на интелектуалната енергия, за да се възвърне в съзнанието всичко, което не е изчезнало там безвъзвратно.

Последната книга на Ваня Бояджиева „Ле топис на българската драма" е ново доказателство за трайния и интерес към въпро сите на националната ни драматургия и продължение на нейните изследвания в тази област. В увода авторката споделя, че това ,,е опит за разкриване на отделни тенденции в развитието на драмата през нейните три етапа - до Освобождението, след Освобождението и след Девети септември" (с. 5), представляващ в същност задълбочен, широко разгърнат литературнокритически очерк за сложната еволюция на драматичния жанр и за мястото му в общия литературен поток. Панорамният поглед на В. Бояджиева към историческото развитие и проблематиката на българската драма съчетава широкия обхват на изследването с проникновеното разкриване на нейното национално своеобразие. В основата на книгата е залегнал хронологичният принцип, който позволява на критичката да проследи детайлно сто и тридесетгодишната история на нашата драма. В първата глава „Възрожденска драматургия" тя справедливо посочва, че драматич ният жанр се създава от историческата му необходимост за нашето възрожденско общество, формулира много точно ролята на българската драма и театър за преодоляване на робската психика у българския народ: В борбата за нашата политическа и духовна 144 самостоятелност театърът играе първосте пенна роля - той е нещо като всенародно училище за патриотизъм" (с. 7). В. Бояджиева убедително доказва как от наивните училищни диалози и декламации, които са първите на ченки на театрална култура у нас, се развива българската възрожденска драматургия, изпълнена с борчески патос и патриотичен дух, създава се национален демократичен театър. „Прескочил няколко фази, нашият театър става направо светски, защото няма време да бъде религиозен" (с. 8), подчертава изследователката. Според В. Бояджиева училищните диалози със своя просветителскопатриотичен характер, разговорен език и силни социални елементи проправят пътя към създаването на пълноценни художествени произведения и В този смисъл тя разглежда творческото дело на С. Изворски, Н. Бозвели, П. Р. Славейков, С. Доброплодни, Г. С. Раковски, К. Миладинов, Т. Икономов, Д. Войников, Ил. Р. Блъсков и други автори. Изследователката изтъква яркото социално-патриотично съдържание и демократичния характер на диалозите на Н. Бозвели, а в диалогичните произведения на П. Р. Славейков подчер тава острото сатирично жило, осмиването на редица нравствени недостатъци от онази епоха, живата народна реч, което обуславя широкото им възприемане от тогавашния българин. Разкрила ролята на възрожденския диа лог, по-нататък В. Бояджиева проследява създаването на истинския драматичен жанр у нас, в чието начало стоят побългарената от С. Доброплодни комедия „Михал“ и „Ловчанският владика или бела на ловчанския сахатчия" от Т. Икономов. Критичката осо бено набляга на острото социално чувство и свежия народен хумор във втората пиеса, на нейния подчертано фарсов характер, типичен за българската възрожденска драматургия. Анализирайки драмите на Л. Каравелов Сцена из домашния живот на нашите чорбаджии" и "Хаджи Димитър Ясенов", тя доказва, че докато първата пиеса есатира на българското чорбаджийство, то втората насочва пряко към революционната тема, преплита в единно цяло реалистичния и романтичния план на изображение. Разностилието на художествените жанрове и похвати, непрестанното им смесване и преливане един в друг В. Бояджиева изтъква като ха рактерно явление за началния етап на бъл гарската възрожденска драматургия.