литературоведи

Винаги когато идвам в Москва, след като се ориентирам какви книги са излезли, какво ново има по театрите, бързам, така да се каже, да сверя часовника си с някои от авторитетните представители на съветската критика. А когато посещавам редакцията на сп. „Вопросы литературы", изпитвам усещането, че се намирам в центъра на съветската литературна мисъл, в средището, откъдето се следи и изследва световният литературен процес, в това число и нашият. Това е списание, на което в последно време сътрудничат всички изтъкнати световни теоретици, критици и историци на литературата. Идвал съм тук още когато редакцията се помещаваше на два етажа в малка сграда на улица „Пушечная", зад „Детмаг". Сега тя притежава почти цял етаж от грамадно здание недалеч от „Пушкинския площад“. В просторната зала и в коридорите се уреждат изложби на дружески шаржове или екслибриси. Присъствувал съм и на редакционни заседания в старата и в новата сграда, имал съм възможност да вляза в курса на някои дискусии, а най-често се е случвало да обменяме информация от взаимен интерес. Този път ми се удава да побеседвам с главния редактор на сп. „Вопросы литературы" Виталий Озеров, секретар на Съюза на съветските писатели. Предлагам му да съсредоточим разговора върху неговите две книги „Тревоги мира и сердце писателя" (1973) и „Коммунист наших дней в жизни и в литературе" (1976). И двете са издържани в духа на документалния жанр, който напоследък придоби особена популярност и си спечели читателското признание. Това не е чиста литературна критика в професионалния смисъл на думата. Разказват се спомени за лични срещи и преживелици, вплитат се публицистични отстъпле ния, документират се любопитни подробности от участието на съветските писа тели в международния културен живот. Но като се обглеждат в художественопублицистична форма процесите и явленията, никога не се забравя за строгия висок идейно-естетически критерий спрямо художествените ценности и гражданското поведение на писателите. Не напразно едната книга носи подзаглавие „Очерки за международния литературен живот“, а другата: „Литературно-критически и публицистични очерки“. В тях покрай описваните или маркирани факти и събития изпъква особено зримо и образът на автора - солидно ерудиран критик, неотстъпчив, но добронамерен, всестранно подготвен и извънредно контактен. И едновременно с това - необикновено скромен. Без да натрапва присъствието си, той ни приближава съвсем близо до редица видни и не съвсем 3 видни представители на различни национални литератури, като понякога в една с единствена среща проличава характерът на един или друг творец

Посещавам Дмитрий Благой във вилата му в Переделкино малко след като е отшумял 85-годишният му юбилей. Виждам тук-таме подаръци и поздравителни адреси, а и сам му нося привети от негови близки познати у нас - литературоведи и поети. Заварвам го в привичната му работна обстановка - бюрото му е отрупано с книги, много от тях на български език. Най-напред любопитст вувам да науча над какво работи в момента? - Работя над Пушкин, а то ще рече: над всичко изобщо! Още Белински беше казал, че да се изучи Пушкин, би означавало да се изучи цялата руска литература. Убедих се, че за да бъде разбран Пушкин в цялата му гльбина и ширина, е необходимо да се изучи не само руската, но и цялата световна литература до него. - Вие сте от учените, които се посвещават на изучаването на един автор. Като се започне от книгата „Социология на Пушкиновото творчество" (1927). Вие сте верен на своята голяма любов... - Трябва да кажа, че до Пушкин достигнах сравнително късно. Отначало, когато бях още на студентската скамейка, ме увличаше силно Тютчев. За работа над неговото творчество ми бе връчен златен медал. Увличах се по Фет и по символистите. Сам пишех стихове в духа на Артюр Рембо и Шарл Бодлер за прокълнатите. Но в годините на велики и страшни събития, свързани с Първата световна война, а след това и с настъпването на новата Октомврийска ера, постепенно се приближих до онзи, който в същност винаги ебил и досега си остава наш съвременник. Защото няма проблем, който би ни вълнувал днес и който да не е бил поставен и решен предварително в пределно лаконичната форма, свойствена на Пушкиновия стил. Пушкин е не само най-великият руски поет. Той сам най-точно е определил поезията с думите:

Роден през 1893 г. в Петербург, Виктор Шкловски изминава дълъг и сложен път в литературознанието. Известна е неговата привързаност към футуризма и формалната школа, името му стои под множество програми и манифести, провъзгласяващи началата на конструктивизма - праобраза на съвременния структурализъм. Но сред жалоните в развоя на литературоведа е неговата студия „Паметник на научната грешка" (1930), в която се преодоляват половинчатостите на лингвистичния анализ и се открива път към социалните измерения на естетичното. Преодолявайки ограниченията на формалния метод, Виктор Шкловски стига до такива фундаментални работи като книгите за Маяковски, Достоевски, Толстой, двутомника „Повести за прозата" и др. В тях критическото изкуство е възведено до най-висока степен на съвършенство - в не повторима интерпретация изпъкват образи на творци и картини от литературното движение. Неподражаем е и личният стил на Виктор Шкловски, изпълнен щедро с афоризми, резки синкопи, подтекстова претовареност. Фразите са къси и напрегнати, те не само носят нова и неочаквана информация, но преди всичко целят да възбудят асоциативния поток на читателя. Ходът на мисълта е неочакван, с ненадейни обрати, с постоянно сблъскване на логика и антилогика, изграден сякаш по принципа на киномонтажа. И не случайно. Виктор Шкловски е отдал много време и внимание на най-младого изкуство, писал е сценарии,следил е от непосредствена близост зараж дането и възмъжаването на съветската кинематография. „Нас времето ни измисли и ни научи да гледаме по новому света" - казва Шкловски. Съвременник и близък съратник на Маяковски и Пастернак, на Айзенщайн и Довженко, той притежава изключително богат жизнен и творчески опит, който постоянно и безвъзмездно раздава. Въпреки напредналата си възраст той обиколи неотдавна местата, свързани с творчеството на Лев Толстой, за да заснеме в различна обстановка телевизионните си лекции за него. Ходи и до Испания след падането на диктатурата като сценарист на филм за Дон Кихот. Когато му се обадих последния път по телефона, той току-що се беше върнал от Италия.. Квартирата му е препълнена с редки и много ценни книги. Те са разхвърляни и по бюрото му, и по леглото - навсякъде. В целия този безпорядък единствено домакинът знае кое къде е и го намира почти веднага. По праха, който изтупва, имам усещането, че някои книги лежат на камари по пода десетилетия наред. .. Не за да го предразположа, а просто за начало на нашия разговор му казвам, че у нас са преведени книгите му „Толстой“ и „Тетива", а Българската телевизия излъчи четирите му големи предавания (всяко по един час) за творчеството на Л. Н. Толстой. Сред специалистите нашумя и биографичната му книга „Айзенщайн", за която той бе отличен с Държавна награда в края на 1979 г.

Георгий Гачев е един от видните изследователи на културноисторическия процес и литературни теоретици в Съветския съюз. Българин по бащина линия, син на известния съветски музиковед и литературовед Дмитрий Гачев, племенник на революционера Георги Гачев (загинал през 1925 г.), той не забравя родовия си корен. Това проличава още в първата му книга „За ускореното развитие на литературата - опит за теоретично разглеждане на българската литература от първите 50 години на XIX в. Тази книга излезе през 1964 г. и предизвика необикновен интерес сред специалистите, а в края на 1979 г. издателство „Наука и изкуство пусна на български език един голям том с трудове на съветския литературовед - „Ускореното развитие на културата". Изследванията на Георгий Гачев се отличават както със своята оригинална проблематика, така и с неповторимия начин на обработка. Авторът има необикновено широки интереси. Привличат го проблемите около самата природа на изкуството, теорията и историята на жанровете, физиономичното в националния начин на мислене и т. н. Това може да се проследи дори само по заглавията на неговите книги-Съдържателност на художествените форми- епос, лирика, театър“ (1968) и „Животът на художественото съзнание - очерци по история на образа" (1972). Негова специалност са теоретичните проблеми на литературознанието и естетиката, видени в историческа светлина. Солидно аргументирани фактологически, трудовете на Георгий Гачев са написани живо, на места с публицистична страст и полемично отношение към разглежданите въпроси. Често той ни поднася своите търсения, прави ни свидетели или съучастници в самия процес на изучаване и синтезиране най-сложна материя. Като демонстрира психологията на мислителното творчество, такава книга приучава читателя да мисли и разсъждава, да взема самостоятелно отношение и преценява, въвлича го в съвместно пътешествие с автора в океана на проблемите и явленията. Може невинаги да се стига до отговори на въпросите, но, както сам казва на едно място Гачев, за него е важно да отплува в открито море, а не да доплува до познати брегове. С изключително добро познаване на огромния фактически материал от възрожденския период в развитието на българската литература и с преосмисляне на тези факти се отличава и книгата му за ускореното развитие на литературата. Неслучайно в предговора към българското издание на акад. Петър Динеков се казва, че това е един забележителен научен труд. Нашето литературознание е дало 35 своята оценка, съветското - също, но мене ме интересува как самият автор гледа сега на своето произведение, след като са минали толкова години от неговото публикуване?

На 23 и 24 април 1981 г. в София се проведе Национална комплексна конференция на младите литературоведи, организирана от комсомолското дружество при Института за литература към БАН с участието на млади научни сътрудници, асистенти, аспиранти и филолози-специалисти от Института за литература, Софийския университет „Климент Охридски", Пловдивския университет „Паи сий Хилендарски", Висшия педагогически институт - Шумен, Института за чуждестранни студенти „Гамал Абдел Насър" - София и Националния музей на българската литература. Тя беше посветена на 1300-годишнината от създаването на българската държа ва и на ХII конгрес на БКП. На проведените три заседания в продължение на два дни бя ха изслушани 26 научни доклада и съобщения по различни проблеми на старобългарската, възрожденската и новата българска литература, на сравнителното литературознание и Литературната теория и се състояха оживе ни разисквания. В областта на старата и възрожденската българска литература бяха изнесени няколко доклада, които показаха засиления интерес на младите литературоведи към въпросите на литературата ни от Средновековието и Възраждането и умението им да навлязат в дълбочината на сложната и проблематика. Анисава Милтенова от Института за литература прочете доклада „Някои проблеми на взаимното проникване на старобългарските апокрифи", в който разгледа сборниците със смесено съдържание от XV-XVI в., разклатили йерархията на жанровете през епохата и подготвили със своите белетристични елементи почвата за дамаскините. Тя подчерта, че подробното изучаване на тези сборници ще хвърли нова светлина върху българската литература от XVIII в. и Възраждането. Н. с. Елена Томова от Института за литература в доклада си на тема „Жанрови особе ности на житията за Стефан Неман" разгле да трите жития, посветени на сръбския жу пан Стефан Неман, основател на Хилендарския манастир в Атон, и посочи, че със сил ния си белетристичен елемент и връзка с фолклора тези жития нарушават каноните на житийния жанр и се превръщат в образец на средновековната сръбска художествена проза. В своя доклад „Мотивът за отпадането на Сатанаил" в старобългарската литерату ра" Димитринка Димитрова от Института за Литература изтъкна, че този мотив, който е В същност мотивът за злото, е широко разпространен в средновековната българска литература, води началото си от староеврейската демонология и намира широко отражение и в нашите апокрифи. Докладът на Сергей Райчинов от Института за литерату ра, озаглавен „Антимохамедански съчине ния в южнославянските литератури", беше посветен на един слабо разработен у нас проблем - проблема за съчиненията с антиМохамеданска тематика в българската и сръбската литература през XVI—XVIII в., които стават особено актуални след падането на Цариград под османска власт през 1453 г. Мая Янкова от Националния музей на бъл гарската литература направи научно съоб щение на тема „Неизвестен ръкописен сборник от края на XVII в.“, като посочи, че става дума за сборник със слова на Йоан Синайски и Петър Дамаскин от 1621 г., в който се дават напътствия за живота на християните и в правописно отношение се открива руско влияние. Румяна Дамянова от Института за литература („Социо-културните функции на писмата през ХІХ в.") изтъкна, че през тази епоха писмата са важно средство за социална комуникация и ролята им се определя от конкретните нужди на българското възрожденско общество, защото в много от тях има важни социално-философски обобщения, предчувствия, размисли и изводи на авторите. В доклада си „Българската възрожденска читателска публика" Катя Станева от Инсти тута за литература посочи, че този въпрос още не е разглеждан самостоятелно в бъл гарската литературна науа. Тя под черта, че през Възраждането твореът се стреми към широка читателска аудитория, за да пробужда у нея патриотично чувство и пряко обшува с читателя, а произведенията му имат винаги определен социален адресат.

Изповедник на българските литературоведи