Гачев

Извънредно интересният труд на Г. Д. Гачев „Ускоренное развитие литературы" ни дава възможност да го погледнем и оценим и в по-широк план, несвързан пряко с проблематиката на българската възрожденска литература. Основната авторова концепция за у с кореното развитие поставя съ временни въпроси, които имат перспектива да стават все по-съвременни. Всяко ново поколение и всеки отделен, появил се на този свят индивид, трябва да премине ускорено развитие, за да може да възприеме в сбита, съкратена форма опита на чове чеството, добит в неговото вековно развитие. Ето защо концепцията на автора е много актуална, плодотворна и от голямо значение и за тези, които работят върху творчеството на отделни писатели. За личната ми работа напр. върху М. ЧайковскиСадък паша книгата на Гачев с поставените и решавани в нея проблеми е извънредно полезна. Защото и аз се сблъсквам с ярък случай на ускорено развитие. Идейното оформяне на полската емиграция във Франция през ХІХ век поставя този въпрос с цялата му острота. Полските емигранти при стигат в Париж - най-издигнатия тогава културен център на Европа, от една феодална страна, някои дори, като Чайковски, от далечна Украйна, където и в бита и в светоусещането на хората има още твърде много от фолклорно-епическия стадий на човешкото развитие. И те трябва да настигнат в ускорени темпове нивото на найнапредналата човешка мисъл в областта на политиката, социологията и литературата, като всеки изхожда при възприемането на новото от своеобразния си личен опит и лични знания и разбирания за света, донесени от родината му.

Твърде рядко литературоведската книга се радва на дълъг и активен живот сред читателите си. Обикновено научното прозрение (или поне заключение) бързо се включва в практиката и се превръща в някаква база за по-нататъшни изследвания и открития. Тогава тя може да се цитира, но това е само от уважение към точността и пълнотата на информацията. Ала книгата на съветския лите ратор-българист Георги Гачев „Ускорено развитие на културата" (пърного издание е със заглавие „Ускоренное развитие литературы") вече двадесет години есред най-ползу ваните, най-споменаваните, най-коментираните възхваляваните или оспорваните книги в бъл гаристиката. Неговият опит за теоретическа история на българската литература" (според определението на Тончо Жечев) до голяма степен изпревари общото равнище на лите ратурознанието у нас, което преди двадесет години не беше в състояние да направи онова, което Гачев стори с книгата си. Книгата на Гачев систематизира литературата на Възраждането, но не нейните факти (или поне не само фактите), а преди всичко проблемите, които е трябвало да разрешава, имотивите, които се еналагало да разработва. Така развитието на литературата и културата се свързва с развитието на обществото, с усъвършенствуването на икономическата база и с усложняването на общественото съзнание. В този смисъл вече можем да говорим за постъпателност във възходяща степен на литературното развитие в периода на Въз раждането. Всяка следваща форма, всяко следващо явление е принципно по-сложно от предходното. Разбира се, не в художествения си вид, не като майсторство на изображе нието и сила на внушението - а като усложня ване на проблематиката, като въвеждане на нов тип литературни герои, като навлизане на нови мотиви и пр. Понякога тези неща тряб ва да се разделят, за да се видят в цялата им пълнота. Прав е Боян Ничев, който в книгата си „Увод в южнославянския реализъм" (БАН, 1971),