Поэтика

Веред многобройните изследвания върху творчеството на Чехов не всяко може да намери своето точно място в зависимост от метода на своя автор. Марксистко-ленинската естетика не е ограничавала плановете на разглеждане и те са различни: гносеоло гически, социологически, психологически, а и нерядко комбинирани, като резултати на различни авторови школи, вкусове и маниери. Още с първите години след революцията около и в групата ОПОЯЗ при изследванията върху Чехов започна да се определя един нов теоретичен и критически стил в лицето на изтъкнатите съветски литературоведи В. Жирмунски, В. Шкловски, Б. Айхенбаум, Б. Томашевски, Ю. Тинянов, О. Брик, Б. Арватов и др. Тяхното дело, освободено от някои формалистични страни, днес се разглежда в един съвре менен исторически аспект или по-скоро като начален етап на днешното структу рално направление в СССР, което стана необ ходима и неизбежна част от литературовед ското изследване. Във въведението към Поэтика Чехова" А. П. Чудаков определя метода на своето изследване върху цялото творчество на Чехов така: „Виждането на Литературното произведение като някаква система или структура стана в съвременното литературоведение общопризнато. (...) Необходимо е да се отделят основните еле менти на описваната система и да се установи характерът на отношенията между тях" (стр. 3). Авторът отделя преди всичко специфичните закономерности на литерату рата, които са различни от философските, социологическите или историческите зако номерности и това определя метода му на изследване. Въпреки че книгата има предимно тео ретичен характер, някои страни от структурния метод, с който Чудаков подхожда към Чехов, са разработвани теоретически от В. В. Виноградов, М. Ю. Лотман, М. Бахтин, В. Я. Проп, Д. С. Лихачов и други съ ветски автори. От особен интерес за нас са както чисто теоретическите открития и уточ нения, така и новата интерпретация на този метод върху Чехов в различните равнища на творчеството му, където цялата художе ствена система на писателя се определя като построена върху единния принцип на изо Морфизма и до каква степен този принцип се осъществява на различните равнища, В какво конкретно се състои вътрешното единство на художествения свят, създаден от писателя". Чудаков прави полемична уговорка относно системите на разчленение на художествената структура у Н. Хартман, Р. Ингарден, Л. Долежел, К. Хаузенблас, с която се разграничава от някои идеали сгически концепции. Като изхожда от дву аспектността на художествената система, авторът определя следните четири равнища в нея: повествователно, предметно, сюжетнофабулно и идейно. „В разчленението на ху дожествената система на равнища ние изхождаме от разбирането и като съотношение на материала (факти, събития, избрани от писателя сред безчисленото множество яв ления на емпирическата действителност) и формите на неговата организация. (...) В основата на първото разчленение се взима материалът. Тогава се обособяват предмет ното, сюжетно-фабулното и идейното рав нище. (...) Разчленението, идващо от мате риала, спазва формата. Разчленението, идващо от формата, трябва да съблюдава ма териала. Такова второ разчленение е обо собяването на повествователното равнище (...), в което се включват словесната и предметно-пространствената организация на текста" (стр. 4-5). Остава да се определи подходът: „При описанието на художествената система може да се върви по два пътя: 1) от низшето". предметно равнище, като се издигаме към нивото на идеите; 2) напротив, от нивото на идеите, като се спускаме към сюжета, към предметния свят" (стр. 5). С други думи, подходът може да бъде или аналитичен, или синтетичен. Чудаков избира първия, отдолу нагоре, като избягва началната аксиоматичност на втория. Ако съществува ня каква априорност при определянето и после дствената репрезентация на равнищата, тя има повече теоретичен характер и отдавна е издържала проверката на диалектикоматериалистичния метод. Интересно е да се проследи как авторът разглежда всяко ниво поотделно, тъй като това се налага от композицията на книгата му. Първата от двете части „Структурата на повествованието" е построена в диахронен план. От важно значение за метода е опре делянето на структурата на повествование, като под нея се разбира: 1) да се опишат взаимоотношението на думите на повествователя и на персонажите, включени в повест вованието, защото се касае до установяване „речевата структура на даденото произведе ние", до словесната организация, до позицията на повествователя, изразена във формите на речта, и 2) да се види пространствената организация, или „разположението на художе ствените предмети в изобразеното пространство относно лицето, водещо разказа (разказвача или повествователя)". Докато при първия етап на анализиране структу рата на повествованието се разкрива речевата структура“ или позиция на автора, то при втория етап се търси точното опреде ляне на зрителното му разположение или 195 гледна точка. Чудаков изследва буквално целия Чехов, включително и епистолярното му наследство.

Трудът на Е. М. Мелетински запълня една празнина в съвременната фолклористика и литературознание. Като прави обобщение на много широк фронт, съветският автор пред лага типология на класическите форми на мита. Понеже е изпълнена в диахронен план, тя може да се възприеме като скица за еволюцията на първобитния мит. Това е нещо принципно ново в науката за мита, като се има пред вид, че Мелетински скицира еволюцията не на първобитния мироглед, а на повествователните форми, които са го изра зявали. Полезността на предложената конструкция се разбира от само себе си. Тя ориен тира и литературния историк, търсещ наченките на художествената литература, и Фолклориста, занимаващ се с една или друга форма на устното народно творчество. Разработката на Мелетински влиза в контекста на няколко научни области. Това именно поражда нужда да се дискутира иначе ясното и общително изложение на книгата. А и друго - решила редица проблеми, систематизирала други вече решени, „Поэ тика мифа" повдига от своя страна нови проблеми. Тъй че разглеждането и естествено се ориентира в перспективна насока. Проблемите, които систематизира, решава и повдига Е. М. Мелетински, са много. Затова в „Поэтика мифа" не всички са представени в открит вид. Но с твърде ориги- налното, двойствено, почти диалектическо поставяне на задачата авторът е открил проекция, позволяваща разглеждането на редица конкретни въпроси в аспекта на възможно най-обща проблематика. Двойната задача, формулирана на с. 10, се състои в следното ще бъде разгледана истинската митология в светлината на съвременните теории и ще се изучат съвременните научни и художествени интерпретации на мита и на проблема „митлитература" в светлината на днешното разбиране за класическите форми на мита. Съответно на това книгата се дели на три части - първата разглежда най-новите теории на мита, включително и ритуално-митологическото литературознание, втората - класическите форми на мита и тяхното отражение в повествователния фолклор, и третата - митологизма в литературата на ХХ в. Мелетински има съзнание, че оставя недостатъчно засегнати области като отношението „,мит-литература" в античността. Средновековието и новото време до XIX в., също митологическите теории до ХХ в. Това не е пропуск, защото не се пише история на въпроса „мит-литература“, а теоретически труд, който цели разграничение на древния от съвременния мит в опозиция на прекаленото им отъждествяване в съвременното западно литературознание, а същевременно очертава основата на тяхната общност. Зад научнотеоретическата задача прозира известен полемичен момент. Като гледа първата част на книгата, дето са представени митологическитеге теории на ХХ в., читателят се колебае кое е по-голямо достойнство - дали това, че скрупульозно изработеното изложение е снабдено със сведения дотам вещо, че и беглото преглеждане на бележките вече ориентира, или това, че Съветският учен е представил тия теории в развитие. Както и да е, и двете неща са качества. И другаде личи, че у Мелетински има равновесие между емпирия и систематизация. Който познава останалите му работи, вед нага съобразява, че тази първа и не излишно обемиста част на книгата се е оформила в дългогодишен контакт със световната наука. По-ранните варианти сочат как при посте пенното нарастване на изложението се е достигнало до концепция за положителното в хода на съвременните фолклористични и митоложки изследвания. Но защо все пак това ограничение върху теориите от Фрезер насам? На този въпрос може да се отговори и пряко. В лицето на именития английски етнограф Мелетински вижда началото на съвременната научна митология. Ще добавим нещо, което би разкрило особения Ъгъл на зрение на самия автор - с Фрезер митологията напуска сферата на литературоведските и философските спекулации без база, за да поеме път като собствено научен предмет. С набавянето на нови термини и конкретно-исторически ориентири за характера на древния мит в началото на ХХ в. окончателно отпада представата, че той е фантастично невярно обяснение на света. През социологизма на Дуркем и функционализма на Малиновски се изяснява сериозната роля на регулатор на поведението, която играе митът в първобитното общество. В хода на еволюцията се повдига въпросът за характера на мировъзприятието, на чиято основа се развиват митологическите разкази. В по-невярна посока у Леви-Брюл и в повярна у Касирер, ако не и напълно разрешен, този въпрос днес е поне правилно поставен - митологическото мислене не може да се счита за предлогическо и първобитно, тъй като с особени средства то решава логически, интелектуални проблеми, върши обобщения и класификации.

Може би поради съвпадението, че двете книги се явиха едновременно, колкото различен да е техният стил (пък и в темата си те по-скоро се допълват), естествено е четя щият да премахне различията, които ги отделят, и дори да ги смеси в съзнанието си. Така или иначе в паметта най-трайно се отлага самата информация, а информацията е индиферентна и към авторов стил, пък и към самото авторство. Затова по-напред за информацията, доколкото е възможно да се говори за казаното независимо от начина, по който е казано. В своето въведение Бичков прави уговорка, че пише увод или по-скоро „подготовка" за курс по византийска естетика. Но тази подготовка изглежда подчертано систематична. Тъй че не теоретическата нестабилност е наложила пропедевтическия подход на автора, а трудността да се вникне в мате риала. Тя оправдава и амбицията да се предложи на публиката труд не толкова изчерпателен, колкото насочващ към специфи ката на явленията. Целта е да се осъзнае по-ясно методологията на естетика, чийто предмет е византийската естетика. Опорите са налице в традицията на съветското литературознание. Цитирането на Лихачов и Лосев, а и начинът на аргументиране ясно сочат школата, към която принадлежи Бичков. Да се нарече с име е трудно - тя не ебила специално кръщавана. Излишно би било освен това да се поставя етикет на тенденция, чиято основа е диалектическият метод, а конкретно проявление стремежът феноме ните на общественото съзнание да се описват цялостно в процеса на тяхното функциониране. 133 В съшност византийската естетика е млада дисциплина и не обемът на критическата литература затруднява научния работник, а особеността на самия материал. Мислителите на онова време не се занимават специ ално с естетика, нито с философия и изкуството не се мисли за самостоятелна сфера на практиката и мисленето. При това в литературата естетическите съждения, макар и не експлицитно, са изказани в словесна форма. Докато в изкуството, бихме добавили в контекста на книгата на Аверинцев, и във всекидневието на византиеца тяхното изражение е несловесно (в първата си част тази мисъл принадлежи на полския учен Татаркевич). Тъй че, ако задачата на съвременния изсле довател е да прочете" адекватно тия неформализирани изказвания, да ги постави във връзка със словесните и да експлицира собствено естетическата проблематика, разбираемо е защо тази задача е толкова трудна. А именно такава задача си е поставил Бичков при това със съзнанието, че заниманието с византийска естетика има за перспектива естетическите параметри на целия източнохристиянски регион. Подобно разширение на задачата носи допълнителна трудност, но оправдава изследването и практически с по-далечната цел да се очертаят особеностите на естетическата реакция в руското Средновековие.