Александър Геров

Един невероятен, чудноват и странен поет. А сигурно по такъв начин го възприемат и други, иначе нямаше да пише за него в литературния речник, че „като дарование той стои твърде самотно в българската поезия“. Ал. Геров е феномен, който усвои най-значимите традиции на лириката ни, за да започне от средата на 50-те години да я обогатява с философски идеи, каквито преди това не срещахме често и при него, и в стиховете на другите поети. След 1956 г. не един и двама от нашите съвременни лирици показаха интерес към интелектуалното и философски обагрено начало в поезията ни. Но Геров, отвоювал си като пионер един от първите периметри на тази територия, където мисълта и чувството са художествена провокация на представите ни за света, и сега си остава извънредно самобитен. Изявил се още в началото на своя творчески път, за да привлече вниманието на съмишленици и врагове, доказал нагласата си на поет, който не само чувствува, но и ми с ли, през последните две десетилетия Ал. Геров внезапно, но и съвсем обяснимо създаде десетки стихотворения, предизвикали голям интерес. Те и досега, оставайки изстрадано дело на един дълбоко български поет, са в известна степен и провокация на собствените ни възгледи за бъл гарска поезия. Хубаво е, че се опитаха да го разберат веднага, макар че тепърва критиката ще мисли върху новото, което донесе Ал. Геров. И радостно е, че този поет осъществи една своеобразна връзка между философските традиции, които бяха наченати от Ботев, Стоян Михайловски, Яворов и Далчев и съвременната ни лирика. Тъкмо след Ал. Геров тя започна отново да изпитва по-настоятелен пиетет към тайните на трудно обяснимото. В стихотворението си „Познание" поетът изповядва, че „Познанието, страш ното/ в сърцето се всели". Геров вижда в познанието демона, който е изпъдил радостите от човешкия живот. Струва ми се, че освен Атанас Далчев (стихотворението „Книгите“) никой от съвременните автори не е правил подобна констатация. И по тази причина аз наричам този първостепенен майстор на проникновенията чудновато дарование, което се опълчва срещу установените конвенции на мислене в изкуството и житейската практика. И защото в друго стихотворение Геров сподели, че „Ние не познаваме себе си/и се боим от себе си“ („Познание на себе си"). Не се ли натъкваме сега на твърдение, което привидно отрича казаното в предното стихотворение? И новото твърдение в същност не е ли само разновидност на първото, нюанс, който го допълва? Каквото и да си мислим, Ал. Геров актуализира на българска почва вечния въпрос за познанието като приятел и враг на човека. Със завиден усет за трайното и значимото той посегна на установената йерархия на темите и идеите в нашата поезия.