Книжка 1

1979, Книжка 1 - Съдържание

Словесното творчество е важен дял от изкуството. То е възникнало през онези прастари времена, когато човекът е започнал, освен да осъзнава света, но и да го овладява чрез слово. Още тогава той е виждал и изобразявал чрез езика заобикалящото го, както и лични изживявания, вътрешни свои състояния. Паметта е запазвала създадени за човешкия колектив словесни творби и ги е предавала от род на род, а по-късно и на по-големи людски цялости - от народ на народ. Най-началното изкуство, творено от хората, организирани обществено, е било органично сплетено с представи за света, за труда и бита, както и с космогонични идеи, с митовете и религията, даже с магията като важна духовна сила. То е запазвало по нещо от този си сложен характер и през вековната си еволюция. Чиста естетическа наслада се избистря много късно, и то вече в ограничени елитни слоеве, тъй като художественото изживяване се есплитало винаги и с други, ритуални, космично-познавателни, морални, героични и т. н. елементи. Словесното изкуство се е раждало по повелите и на онова, към което човекът се е стремял. Той е искал нещо да каже и за бъдещето, да изтъкне нещо в съвременността, за да насърчи нейното движение към бъдещето. Това е т. нар. активност на словесното изкуство, неговата способност, като се социализира с всичките си компоненти, да влияе на обществото. Тези особености на словото-изкуство също са се запазили, макар вече и на други духовни нива. Стремежът да се каже нещо значимо и да се промени непроменливото за човека и за обществото все се запазва. Извършвали са се сложните процеси и на еволюцията. Словесното творчество като начално събирателно изкуство се е освобождавало все повече от някои преки външни зависимости от ритуала, от религията, включително от танца и музиката, и все повече е ставало личен израз на човешки състояния. Пречиствало се е даже от тясно битовото и от магическото, макар и да ги е запазвало донякъде в своята праоснова. В този вече по-висок стадий се очертава реалната линия на голямото и трайно словесно творчество. В този именно стадий кристализира и нашата народна песен - израз на анонимно-личното и на обществено-колективното, съхранило в себе си и битовото, и митическо-героичното, и поетичнозаклинателното.

За съвременното литературознание и обществознание не може да не представлява особен интерес фактът, че още в началото на 90-те години на миналия век, в малка, току-що освободена от петвековно чуждо потисничество България, където социалистическото движение едва прави началните си стъпки, когато едва се организира партията на революционния пролетариат, с една учудваща системност и категоричност се утвърждават марксически теоретико-естетически и критически принципи. Този факт е показателен и поради едно друго обстоятелство - докато първите изяви на социалистическата художествена литература при всичката им историческа значимост носят още редица хетерогенни елементи в образност и идейност, то социалистическата критическа мисъл се представя с ясно очертани методологически концепции и оценъчни критерии, с цялостна естетическа система. И друго не по-малко показателно - онзи, който пръв пося семето на социалистическото учение, организаторът на партията на българския пролетариат Д. Благоев става основоположник и на марксическата литературна теория и критика, на марксическото литературознание. Почти по същото време, когато за първи път в Русия Г. В. Плеханов разработва принципите на марксизма по въ просите на изкуството, в малка България, при една твърде неблагоприятна обстановка, с учудващо проникновение Благоев изяснява и утвърждава закономерностите на литературното и общокултурното развитие от позициите на марксиче ското учение. В цялостното осъзнаване и използуване на това учение за обяснение и насочване на феномените из областта на обществено-политическия и културноисторическия живот на българския народ Благоев ще изпълни мисия, подобна на онази, която Ленин осъществява в Русия от края на миналия и началото на нашия век. Върху основата на българската историческа съдба - минала, съвременна и бъдеща - Благоев развива своите марксически, социалнополитически, културноестетически, общо идеологически концепции. И по такъв начин предопределя, залага началото на новия етап в социално-историческото и духовно-интелектуалHOTO развитие на българската народност. И естествено възниква законният въпрос - къде трябва да се търсят причините на едно подобно необичайно явление? Къде се коренят предпоставките, че в една малка страна, където работническата класа и социалистическото дви жение едва се зараждат, където буржоазно-капиталистическите отношения още не са се изявили в класическата си форма, се утвърждават с такава последователност марксически литературоведчески принципи с непреходно научно значение?

аучното дело на съветския академик Николай Йосифович Конрад, създа вано в продължение на шест десетилетия, е твърде обемисто и трудно обозримо. В своята цялост то включва история, литературознание, лингвистика, изкуствознание, педагогика, текстология. Географските граници на неговите научни дире ния се простират също така извънредно широко, макар че като изтоковед той се базира главно върху литературите и езиците на народите от Азия и Северна Африка, за да изгради съпоставителни хипотези предимно с литературите и езиците на народите от Западна Европа. Нас ще ни интересуват преди всичко идеите на акад. Конрад за историческото и литературното развитие, по-особено за епохата на Ренесанса, и то във връзка с някои специфични методологически трудности при проучването на българското национално и литературно Възраж дане. В това отношение нашата работа е значително облекчена от самия Конрад, който към края на своя живот, през средата на 60-те години (1966), събра основните си трудове по философия на историята и сравнителното литературознание в книгата „Запад и Изток“, която сега българските читатели имат в ръ цете си. Тази книга имаше извънредно широк отзвук в научните среди на Съветския съюз, на редица западни и източни страни. С основание съветският учен Д. И. Голдберг нарече „Запад и Изток" „сборник на заветните идеи на учения". В „Запад и Изток" акад. Конрад е изложил по-общите проблеми, своите главни изводи от проучването на културната еволюция на човечеството. Тези проблеми и изводи са извлечени от твърде скрупульозното, достойно за високите традиции на руското изтоковедение вглеждане в особеностите, смисъла и значението на културните паметници преди всичко на азиатските, а оттам и на европейските народи. Изучаването на културните явления във възможно най-широк, открит съпоставителен план с оглед контактните и най-далечните типологични връзки е, така да се каже, научната стихия на акад. Конрад. Привлича, понякога приковава вниманието неговият зорък поглед, взрян в най-големите и необозрими далечини на човешката история, в главозамайващите й дълбини, търсещ общото между обособени и затворени с хилядолетия култури, откриващ неповторимото в своеобразието или общото там, където никой не е подозирал, че съществува.

В същото писмо от март 1888, с което съобщава, че тая зима написал „един роман от епохата на въстанието в 1876 г." (т. е. „Под игото"), Вазов обещава на Ст. Костов да му изпрати по-нататък някои от разказите, които си бил „начъртал" да напише през пролетта. Два месеца по-късно той вече доверява на приятеля си С. С. Бобчев: „Пиша ред разкази по наший политический и обществен живот - от Освобождението до последнята криза, погледнат от разни страни. Но, nota bene: те не са повторение ни на „Митрофана“, ни на „Чичовци“, ни на другите ми прозаически работи(...) Те имат по-художествена виработка и по-реалистически и трезви задачи. Независимо от въпроса, какво съдържание влага в понятията „по-художествено“ и „по-реалистическо" авторът на „Немили-недраги“ и „Чичовци“, това съобщение е показателно за интензивното творческо развитие на Вазов през този период. Още незавършил докрай своята национална епопея „Под игото" - този върховен художествен синтез на цялостното му развитие като художник на Българското Възраждане и националноосвободителни борби - у него вече назрява творческата необходимост да пристъпи към нови по своя характер белетристични обобщения на новия исторически опит - от следосвобожденската действителност. B Разказите, които авторът на „Под игото" успява да напише в Одеса, са Дядо Нистор“, „Златната планина“, „Изборът" (по-късно „Искров и Райна"), „Тъмен герой“ и „Епоха - кърмачка на велики хора". Всички те изобразяват картини от обществено-политическия живот на родната Вазова Тракия в бурния период от Освобождениото до „смутните времена“ от 1886 г. И може би действително биха могли да бъдат почувствувани като един идейно-тематично обе динен цикъл, ако авторът бе успял да осъществи докрай своя споделян в редица приятелски писма замисъл. Но недовършени като поредица и публикувани различни сборници от различни години, те губят своето единство и заживяват самостоятелен живот. Затова пък в средата на следващото десетилетие този недоосъществен в Одеса замисъл за цикъл разкази, обобщаващи жизнения опит на писателя от първите следосвобожденски години, се трансформира в творческото му съзнание в идеята да напише за същия този период един нов роман с по-свободна, напомняща цикличното обединение на отделни прозаически къ сове композиция. Идея, която той с присъщата му творческа интензивност осъ ществява за твърде кратък срок, непосредствено след своя първи юбилей. - Това е именно вторият Вазов роман - „Нова земя“, излязъл през юли 1896 г. В неговата художествена тъкан могат да се открият редица идейно-тематични и сюжетно-образни сходства със създадените в Одеса разкази.

Яворов започва да пише своите пиеси с определено самочувствие на драматург, макар че до 1910 г. не е правил опит в драмата. Но той вече е бил в Народния театър като драматург и режисьор, вглеждал се е в богатата драматургична литература - френска, руска, немска, чешка и др. „Хайдушки копнения" са вече излезли. Опитът в белетристиката - спомени, с преплитането на стилови и жанрови изисквания е бил сполучлив. Но законите и изискванията в естетиката на драматургията, различни от тези на лириката, са го респектирали. Както сам казва Яворов, поезията някак го е стеснявала в неговото голямо човешко страдание след смъртта на Мина. Той имал нужда „да говори до несвяст, да се освобождава от притеснението на душата си, от задушаващата го болка, от ней ното дори физическо усещане, от целия си страдалчески бунт, който търси да се излее в потоци сълзи и чувства от слова и жестове на душата“. И същевременно някакво инстинктивно, неосъзнато желание да забрави, да се огледа и потопи в живота, широко да осмисли протеста на душата си, да се върне към действителността, да изстрада „винатата“ за смъртта на Мина, за тяхната мъчителна и светла, нереализирана любов, заедно с проклятието над една действителност, обхваната реално и отстранено“ трезво и правдиво, на която те стават жертва. Онова, което любовта е дала на душата му, и онова, което действителността е отнела от нея, да намери израз в драмата. Това е един абсолютно реален и обясним психологически процес, особено за Яворов, който носи в душата си „ад и мъка и в мъката любов". Но Яворов не обича своето страдание. Той не се упоява от него и в лириката си. Дори го ненавижда. Но страданието му, това е самият той, неговият вътрешен мир. Затова той не обича и себе си. Оттук източникът на неговата подчертана „себевраж дебност" Но това, което е поетическа истина за поезията, не е психологическа правда за драматургията. Тя има друго съдържание, обем, пространство, обективност, подчинено е на други естетически закони. Яворов сам казва, че в първата си драма „В полите на Витоша" той тръгва от своя дневник. Т. е. той иска да се освободи от строгата интимност на дневника и след смъртта на Мина да излезе пред света, за да обективира не само своите трагични чувства и дълбока вътрешна драма, но и да изрази едно светоусещане, една идейна гледна точка върху живота, да се домогне до една обективност и вътрешно оправдание, до всичко онова, което става в неговата действителност и в неговото време, до социалните и нравствените катаклизми, извършващи се в неговата родина.

Един невероятен, чудноват и странен поет. А сигурно по такъв начин го възприемат и други, иначе нямаше да пише за него в литературния речник, че „като дарование той стои твърде самотно в българската поезия“. Ал. Геров е феномен, който усвои най-значимите традиции на лириката ни, за да започне от средата на 50-те години да я обогатява с философски идеи, каквито преди това не срещахме често и при него, и в стиховете на другите поети. След 1956 г. не един и двама от нашите съвременни лирици показаха интерес към интелектуалното и философски обагрено начало в поезията ни. Но Геров, отвоювал си като пионер един от първите периметри на тази територия, където мисълта и чувството са художествена провокация на представите ни за света, и сега си остава извънредно самобитен. Изявил се още в началото на своя творчески път, за да привлече вниманието на съмишленици и врагове, доказал нагласата си на поет, който не само чувствува, но и ми с ли, през последните две десетилетия Ал. Геров внезапно, но и съвсем обяснимо създаде десетки стихотворения, предизвикали голям интерес. Те и досега, оставайки изстрадано дело на един дълбоко български поет, са в известна степен и провокация на собствените ни възгледи за бъл гарска поезия. Хубаво е, че се опитаха да го разберат веднага, макар че тепърва критиката ще мисли върху новото, което донесе Ал. Геров. И радостно е, че този поет осъществи една своеобразна връзка между философските традиции, които бяха наченати от Ботев, Стоян Михайловски, Яворов и Далчев и съвременната ни лирика. Тъкмо след Ал. Геров тя започна отново да изпитва по-настоятелен пиетет към тайните на трудно обяснимото. В стихотворението си „Познание" поетът изповядва, че „Познанието, страш ното/ в сърцето се всели". Геров вижда в познанието демона, който е изпъдил радостите от човешкия живот. Струва ми се, че освен Атанас Далчев (стихотворението „Книгите“) никой от съвременните автори не е правил подобна констатация. И по тази причина аз наричам този първостепенен майстор на проникновенията чудновато дарование, което се опълчва срещу установените конвенции на мислене в изкуството и житейската практика. И защото в друго стихотворение Геров сподели, че „Ние не познаваме себе си/и се боим от себе си“ („Познание на себе си"). Не се ли натъкваме сега на твърдение, което привидно отрича казаното в предното стихотворение? И новото твърдение в същност не е ли само разновидност на първото, нюанс, който го допълва? Каквото и да си мислим, Ал. Геров актуализира на българска почва вечния въпрос за познанието като приятел и враг на човека. Със завиден усет за трайното и значимото той посегна на установената йерархия на темите и идеите в нашата поезия.

Тук ще се опитаме да направим анализ на разказа „Андрешко“ и извлечени от него или приложени към него, да споделим някои по-общи принципи на под хода към литературната творба. Дали това са самостоятелни задачи - наистина много здраво свързани - или две страни на една единна задача, е все още твърде спорно, но ясно и безспорно е, че те не могат да бъдат решавани незави симо една от друга. Тяхното сложно двуединство се отрази върху простата композиционна двуделност на настоящата статия. Впрочем, тъй като мястото ни е ограничено, нека пристъпим към работата си без повече предварителни уговорки - вземайки за това пример от начина, по който започва и разказът „Андрешко". B А той започва пряко и с пряка реч, без постепенно подготвително навлизане в художествения му свят. В тоя свят повествованието буквално се врязва „ин медиас рес“, в средата на нещата; без встъпителни пояснения къде, кога, защо, кому и дори кой говори, разказът започва с думите на един от героите: „Ще стигнем рано, господине. Във видело ще стигнем." Такъв тип встъпване е широко разпространен и отдавна познат - за което говори и старото му латинско название, начало „екс абрупто“. Възможно е обаче и друго встъпване, примерно от рода на следното: „Един късен есенен следобед по калния път между околийския град и близкото село скърцаше стара каруца. Отпред на сандъка с камшик ръка седеше млад селянин, а зад него..." И вторият тип е не само възможен, за повествователната творба той изглежда дори по-типичен. Ето защо в негласната, но неизбежна съпоставка с него бързото встъпване в „Андрешко" носи наред със собствените си значения и отказа да се започне по-плавно, поподготвящо. Тук се натъкваме на една от важните точки в анализа на литературната творба. В противоречията и разнообразието на художествената литература белезите на творбата винаги носят значение на подбор - нещо е предпоче тено, друго е отхвърлено. Насочването на дадена творба към суровостта и прозата" на рибарския живот например носи не само собствените си значения, но и негласния (у Вапцаров и гласния) отпор срещу другите“, романтизиращите тоя живот произведения. От подбора на темата през образността, поетиката стилистиката та чак до звуковите белези, примерно наличието или липсата на рима - всяко нещо в творбата действува и се утвърждава в границата на някаква алтернатива. Така то става носител на една особена „отрицателна семантика", защото като предпочетено и избрано то неизбежно влиза в спор с нещо противоположно или различно. В духа на своята природа художествената литература води тоя спор предимно мълчаливо - затова и толкова повече трябва да говори за него системният анализ на творбата.

Другарю Иванов, Вие вече казахте, че първият писател, с когото сте се запознал, е Людмил Стоянов. Известно е, че по-късно се срещате и с други белетристи и поети. С някои от тях сте бил в непрекъснат контакт. Какво е отношението Ви към тези срещи сега? Интере суват ме контактите Ви с писателите, с които сте бил най-близьк. - За Людмил Стоянов съм говорил. Не съм отминал и Николай Райнов, който ми беше професор в Художествената академия и с когото наистина поддържах приятелски връзки. Към него изпитвах чувство на дълбоко уважение. И затова много се зарадвах, когато Пловдивският юбилеен комитет възприе идеята да му се посвети чествуване в началото на пролетта на 1939 г. Председател на този комитет беше адвокатът Божидар Здравков - демократично настроен човек и с големи симпатии към Съветския съюз. За лектор на чествуването се определи Сте фан Гевгалов, учител по литература в Търговската гимназия. Като членове на същия комитет влизаха Петър Малчев - директор на Търговската гимназия, писателят Хр. Борина, журналистът Лука Говедаров, директорът на Пловдивската библиотека-музей Димитър Цончев и аз като пряк организатор на юбилейното чествуване. По време на подготовката получих едно писмо от Николай Райнов, в което съобщава темата на сказката си, която трябваше да изнесе на другия ден. В писмото си той не отминава и лошото отношение на Владимир Василев и „златорожци“, които отказали да участвуват в работата. - Въпросното писмо на Николай Райнов е от 23 февруари 1939 г.:

Да се даде преценка на едно преводно дело е начинание, обречено по начало на трудни решения. И то не защото историята и теорията на превода не предлагат достатъчно опорни точ ки за обоснован критически анализ, а поради друго, твърде специфично обстоятелство: каче ствата и недостатъците на един превод зависят в немалка степен от особеностите и значимостта на пресъздавания първообраз. И ако съмненията, които една автентична литературна творба буди, с годините сами се опровергават или доказват, то за нейния превод времето е винаги враг; колкото и да е съвършен за историческия етап на културно и езиково развитие, колкото и майсторски да претворява оригинала, един превод старее - редките изключения, например Луте ровият превод на Библията, идват сякаш да потвърдят това правило. Ето защо като временен посредник, като заменим медиум между духа на автора и една чуждоезикова читателска публика, преводачът се осъществява в своето творчество не толкова като писател, колкото като актьор-интерпретатор - неговото изкуство е това на превъплъщението. Затова определенията на Дидро за комедианта в прочутия му „Парадокс за актьора“ важат с пълна сила и за преводача: „Актьорът е също такъв майстор и творец, както и всички художници на словото, на звука, на четката. (...) Той е самостоятелен тълкувател на драмата, трагедията; в тях той привнася неща от себе си. На сцената той не е просто изпълнител, творец и оригинален създател. " ce Така че, от друга страна, сходството на преводаческия труд с този на писателя съвсем не изчерпва с еднаквостта на работния материал - словото. Художественият превод не е занаятско дело, а „произведение на духа" - така го окачествява конгресът на Международната феде рация на преводачите в Дубровник през 1963 г.3 - той представлява своеобразен „опит", критическо есе върху оригинала. Неслучайно латинското „interpretor" означава едновременно1. тълкувам, обяснявам - 2. превеждам - 3. оценявам, схващам, разбирам - 4. произнасям се. решавам. Та преводачът не възсъздава думи, словосъчетания и препинателни знаци (това може да извърши далеч по-ефективно всяка машина за превод!), а пресътворява цял един свят от идеи и образи, написва наново, с нови изразни средства една литературна творба, която носи всички белези на уникалност и неповторимост, понеже е резултат на житейския му и духовен опит, на неговата култура, интелигентност, чувствителност, умение, вкус - с една дума: на неговия талант. Тази е в същност причината, поради която на практика е невъзможно да възникнат два напълно еднакви превода на един и същ художествен текст. (Това проличава най-ясно при превода на поезия.) Нещо повече, колкото личността, индивидуалността, талантът на преводача са по-развити, по-многостранни, толкова и неговият превод ще бъде по-своеобразен, по-необик новен, по-изненадваш, но заедно с това художествено по-верен и по-значим, защото духът на първообраза ще бъде максимално разкрит, ще бъде освободен от духа на тълмача. В това Впрочем се заключава „парадоксът на преводача.…

Ако имената и творческото дело на П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Л. Каравелов Други възрожденски писатели очертават най-ярките периоди във формирането на националната ни литература и култура, художественото извисяване на националното ни самосъзнание, то значителна роля са изиграли и различните издания на възрожденския литературен печат, които излизат през периода на 50-те и 60-те години. Те се превръщат в идеен и нравствен фокус на найпрогресивните обществени и културно-исторически тежнения, стават средище не само за литературна изява и утвърждаване на книжовния език, но и за изграждането на критико-оценъчни кри терии и принципи. Списания като „Месецослов на българската книжнина“, „Български кни жици“, „Българска старина“, „Общ труд“, „Зорница“ и др. независимо от моментите на неизясне ност в редакторската им политика все пак отразяват достатъчно последователно някои характерни тенденции в националното ни саморазвитие. Като пример на тази наша мисъл можем да посочим списание „Български книжици“. Твърде често неговият облик и характер зависят от редакторската политика и интереси, но въпреки това през годините на своето кратко съще ствование то отстоява просветителските възгледи на своите основатели - Българската община в Цариград. Времето от излизането на първия брой - 1858 г., до последния - през 1862, е наистина твърде малко за идейното и литературното укрепване на едно периодично издание, но в същото време достатъчно за спечелването на любовта и симпатиите на будните представители на тогавашната българска интелигенция, на читателите от различни социални и образователни групи. И макар че програмното обръщение към читателите на списанието излиза едва в първа книжка от втората годишнина, то трайните насоки в неговата културно-просветна мисия присъствуват в различните редакционни рубрики на всички броеве от първата годишнина. При разглеждане на първите наченки на литературнокритическо мислене, на художествено естетическа оценка по страниците на списанието, не трябва да забравяме, че това са първи прояви не само в това литературно издание, но и в националния културен живот на Възраждането. Тези първи наченки са съвсем лаконични, не притежават ясна жанрова диференциация - това са кратки редакционни бележки, уводни думи към някои от публикуваните литературни произведения, отговори на редакторите на различни читателски писма. Можем да посочим имената на Д. Мутев, Ив. Богоров, Т. Бурмов, Т. Шишков и др. Но тяхната дейност иоценките им трябва да се разглеждат в контекста на конкретния литературноисторически период. Това са типични възрожденски представители, които са се занимавали с многостранна литературна дейност, техните интереси прехвърлят границите на художествената литература, занимават ги въпросите, свързани с развитието на книжовния ни език, с историческото ни наследство и др. При това не всички продължават своите литературнокритически занимания. В случая за нас е по-важно, че те са осъзнавали необходимостта от този род дейност за книжовното ни издигане във време, когато са се утвърждавали научните, естетическите и художествените кри терии на националната ни литература.

Периодичното издание „Магазин литерер" (Париж) е посветило „фронтона" в своя септемврийски брой на френската поезия от последното десетилетие (1968-1978). Във встъпителните думи на този фронтон се казва: Да се говори за поезия е естествено за хората, тъй като най-старите текстове, които познаваме, са поеми и няма поколение без поети, добри или лоши. Поезията, дори херметич ната, е обратното на един елитарен литературен жанр: тя е народен жанр. Броят на тези, които пишат поезия, е значителен. Човек би могъл да се попита кой от нас не е писал или мечтал да пише поезия. Преди няколко години ние посветихме едно от „досиетата" на „Магазин литерер" на съвременната Френска поезия. По-късно се появиха други поети, написаха се други поезии... Какви са големите насоки или течения на днешната поезия. Какво представлява поезията след май 1968? Под наслов „Връщане към поезията“ Мишел Сикар публикува доста обширен разго вор с Мишел Бютор, един от личните представители на авангарда в съвременната френска литературна мисъл, поет, романист, критик. На въпроса, „Идеята, която имаме за днешната поезия, променена ли е от десет години насам?", Мишел Бютор отговаря: „Шар, Мише и Понж са трите големи стари имена, активни още, на съвременната френска поезия. Те са оказали значително влияние върху всич ко, дошло впоследствие. Когато се говори за поетически жанр, аз виждам, че той си остава у Шар съшият, какъвто можеше да бъде дефиниран в периода между двете войни, такъв, какъвто го намираме още у поетите сюрреалисти. У Шар обаче виждаме и завой към афоризма, който сочи един отвор. Колкото до Понж и Мишо, явно у тях традиционната поетика взема сериозно решение, защото у единия и у другия има стремеж към проза вътре в техните текстове. Това е особено ясно, що се отнася до Понж; неговите текстове са поезия в прозата, където думата проза е ще по-акцентувана, отколкото в стария израз. Каква е отликата между проза и пое зия у Понж? Извънредно трудно е да се каже. Почти същото е у Мишо, особено в това, 162 което е публикувал след войната. У Понж и Мишо - казва Бютор - заедно с въпроса за традиционния жанр съществува също въпрос за традиционния сюжет. У Понж е налице фактът, че поетът взема страна по нещата; концентрация върху сюжета, върху една нова обективност, при която естествено сюжетът търси да се изяви, но в доста отношения като извръща поглед от самия себе. У Мишо има очевидно изследване на сюжета, но то твърде широко надхвърля обичайната интроспекция, поради прибягване до възбуждащи средства. На въпроса, „Как интерпретирате връщането към поезията", интервюираният отговаря: „Днес ние присъствуваме на няколко вида завръщания: връщане към това, което е било вчера, и връщане на това, което е било завчера. Връщането към това, което е било вчера, не е преставало да бъде в сила, докато връщането към завчера - следователно към нещо, което няма сила, е отхвърлено от това, което е взело силата на известна епоха: това именно връщане има съвсем друга сигнификация, то е дръзновено, опасно, проспективно и е възможно само в съотношение с различни епохи - едни в съотношение с други: то е по необходимост връщане напред."

Сред съвременните български литературоведи Пенчо Данчев се откроява с разностранните си изследователски интереси. Изтъкнат представител на най-новата ни марксистко-ленинска естетика, той години наред бе неизменно в центъра и на текущия литературен живот - оперативен, взискателен и безкомпромисен, автор на поредица рецензии, статии и портрети за автори от различни творчески поколения, един от малцината, които следяха грижовно и с внимание талантливите усилия на най-младата поетическа смяна. Напоследък П. Данчев отново се насочва към проблемите на литературната история. Казвам - отново; защото трудовете му по естетика и многобройните му литературнокритически публикации бяха заличили като че ли спомена за първата му книга „Индивидуализъм в българската литература“ (1949). Някак самотни останаха в техния контекст и двете статии за Яворов, писани последователно през 1958 и 1963 г., и една друга, очертаваща особе ностите на Вапцаровата поезия (1951). Сега, когато П. Данчев отново се връща към слож ните, нерешени все още докрай въпроси на литературното наследство, тези ранни работи (а с тях и сб. „Съвременни български поети" (1951), в който се съдържаха някои преодолени Днес оценки за пролетарската поезия от 30-те години) добиват стойността на отправна точка и основа за съпоставка. Те маркират не просто индивидуалната еволюция на литературоведа П. Данчев, но в определена степен и дългия, нелек път на българската литературоведска наука. „Индивидуализъм в българската литера- тура" бе един от първите опити на следреволю ционната ни литературноисторическа и теоретическа мисъл да се огледа от позициите на Марксистко-ленинската естетика едно противо- речиво явление, каквото е наследството на кръга „Мисъл". В тази книга, воюваща срещу отклоненията от хуманизма и демократизма, бяха налице и белезите на сектантския подход към литературните явления, който заличаваше тяхната вътрешна сложност и на практика игно- рираше редица реални исторически ценности, създадени от буржоазната естетика и критика. Няколко години по-късно в споменатите ста тии за Яворов П. Данчев демонстрира едно ново, по-широко виждане за традицията. Анализът на Яворовото творчество беше решителна крачка напред в преодоляването на ограниченото догматично разбиране за литературното наследство. Поредицата литературноисторически изследвания, публикувани през последните три години, са ново доказателство за обогатяването на марксическата литературноизследователска методология, за утвърждаването на един социално-комплексен подход към изкуството на словото, за обновения поглед към националната ни поетическа традиция.

Българската литература и култура в тях ното многовековно развитие са били обект на изследване на редица поколения български учени и чужди слависти. Научното наследство в тази област е голямо. Сложната проблематика с нейните специфични особености и не проучени аспекти е актуална и до днес. Тя е залегнала в основата на новата книга на П. Динеков потроф RE TONGORano Структурата на книгата е своеобразна. Тя се състои от самостоятелни студии, тясно свър зани помежду си и отразяващи единния процес на развитието на българската литература. Всяка от студиите представя завършено цяло със своя проблематика, решена в светлината на авторовите схващания и наблюдения. Богатият и разнообразен литературен и исторически материал позволяват на изследователя да очертае широка картина на средновековната епоха, да обхване и въпроси от възрожденския и съвременния етап на развоя на нашата култура. Проблемите, засягащи старобългарската литература, разкриват нейната историческа мисия в развитието на славянските литератури, определят мястото и ролята на Търновската книжовна школа в културния живот на Бъл гария. Авторът разглежда българо-руските литературни връзки в Средновековието, изтъква значението на преводите при създаването и понататъшното развитие на българската книж нина. Първата студия поставя кардинални и сложни въпроси, свързани със зараждането на българската и славянската писменост (прабългарските каменни надписи на гръцки език от VII в., появата на писмо у славяните и възникването на славянските азбуки). П. Динеков подчертава, че първата историческа за слуга на старобългарската литература се съ стои в запазване делото на Кирил и Методий и превръщането му в изходна точка и стимул за развоя на българската литература с вековни и могъщи традиции. Дейността на славянските просветители ярко се въплъщава в „,златния век" на книжовния живот в България по вре мето на владетелите Борис, Симеон и Петър (IX и X в.).

Авджиев, Жельо. Българската литература след Освобождението до Първата световна война. Студии и очерци. 2 изд. С., Наука и изкуство, 1977. 420 с. Авджиев, Жельо. Христо Смирненски и неговото време. С., Бълг. писател, 1978. Ангелов, Боню. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. [Изследване). С., Наука и изкуство, 1977. 271 с. Ангелов, Боню. Кирил и Методий - славянски и български просветители. [Науч.-попул. очерк]. С., Нар. просвета, 1977. 96 с. 4 л. ил. и факс. Анчев, Ангел. Лев Толстой и българската литература. [Изследване). С., Наука и изкуство, 1978. 215 с. И Анчев, Ангел. Руска класическа литература. Записки за студентите от ВТ у-тет „Кирил Методий">. Вел. Търново, ВТ у-тет „Кирил и Методий", 1976. 396 с. Арнаудов, Михаил. Избрани произведения. Т. ІІ. С., Бълг. писател, 1978. Арнаудов, Михаил. Вековното наследство. Т. Ш. С., Наука и изкуство, 1978. Арнаудов, Михаил. Психология на литературното творчество. [Моногр. с предг. от Пантелей Зарев.) 3 изд. С., Наука и изкуство, 1978. 663. Арнаудова, Искра. Михаил Арнаудов - човекът и ученият. Лит, анкета и характеристика. С., Наука и изкуство, 1977. 163 с. Балабанов, Александър. Студии, статии, рецензии. Т. II. С., Бълг. писател, 1978. Бахтин, Михаил. Творчеството на Франсуа Рабле и народната култура на Средновековието и Ренесанса. [Моногр.] Прев. от рус. Данка Данчева. С., Наука и изкуство, 1978. 522 с. (Библ. Лит. светове). Бележити българи. Очерци в 7 т. С., Военно изд., 1967-6. 1878—1978. 1978. 808 с. с портр. Беляева, Сабина. Преображенията на героя [в българската белетристика. Изследване). С., Бълг. писател, 1978. 151 с. (Проблеми на съвр. бълг. лит.) Бенчев, Минко. Общуване с поезията. [Лит.-крит. очерци). С., Нар. младеж, 1976. 208 с. Бехер, Йоханес. Откровения, открития, вариации. [Сборник размисли с афоризми). (Състав. с послесл. от Илзе Зиберт). Прев. от нем. Ани Лилова. С., Партизд., 1977. 180 с. Бица дзе, Иван. Литература как форма социального познания. [Моногр.] (Отв. ред. П. Гиндев). С., БАН, 1977. 120. . Благоев, Димитър. Статии. Предг., подбор и бел. Стоян Каролев. [10 изд.] С., Бълг. писател, 1978. 183 с. (Библ. за ученика) Бодлер, Шарл. Естетически и критически съчинения. Състав. Димитър Аврамов. Встъп. студия от Кръстьо Горанов. Прев. от фр. ез. Лилия Сталева. С., Наука и изкуство, 1976. 579 с. Борев, Юрий. Естетика. С., Партиздат, 1978. Ботев в спомените на съвременниците си. Събрал и изследвал Стефан Каракостов. Т. 1. С., Партиздат, 1977. 720 с. 1 л. портр. Бумбалов, Любен. Илия Волен. Лит.-крит. очерк. С., Бълг. писател, 1976. 176 с. 2 л. ил. Бъклова, Катя. Андрей Гуляшки. [Разговори и беседи]. С., БАН, 1978. 102 с. 6 л. портр., снимки и факс. (Лит. анкети). Българската критика за П. К. Яворов. [Сб. статии с предг. от Боян Ничев). С., Бълг. писател, 1977. 488 с. Българската литература и народното творчество. [Сб. статии). Състав. и ред. Дочо Леков. С., Нар. просвета, 1977. 280 с. Български писатели за своето c. детство и за творчеството си за деца. Анкети, спомени, размисли. (Предг., състав., ред. и бел. Николай Янков). С., Отечество, 1978. 479 Иван Вазо в. Сборник материали от научната сесия по случай 125 год. от рождението на писателя. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1976. 375 с. Василев, Михаил. Българският разказ между двете световни войни. [Изследване). С., Наука и изкуство, 1977. 199 с.