Драматургическата

Яворов започва да пише своите пиеси с определено самочувствие на драматург, макар че до 1910 г. не е правил опит в драмата. Но той вече е бил в Народния театър като драматург и режисьор, вглеждал се е в богатата драматургична литература - френска, руска, немска, чешка и др. „Хайдушки копнения" са вече излезли. Опитът в белетристиката - спомени, с преплитането на стилови и жанрови изисквания е бил сполучлив. Но законите и изискванията в естетиката на драматургията, различни от тези на лириката, са го респектирали. Както сам казва Яворов, поезията някак го е стеснявала в неговото голямо човешко страдание след смъртта на Мина. Той имал нужда „да говори до несвяст, да се освобождава от притеснението на душата си, от задушаващата го болка, от ней ното дори физическо усещане, от целия си страдалчески бунт, който търси да се излее в потоци сълзи и чувства от слова и жестове на душата“. И същевременно някакво инстинктивно, неосъзнато желание да забрави, да се огледа и потопи в живота, широко да осмисли протеста на душата си, да се върне към действителността, да изстрада „винатата“ за смъртта на Мина, за тяхната мъчителна и светла, нереализирана любов, заедно с проклятието над една действителност, обхваната реално и отстранено“ трезво и правдиво, на която те стават жертва. Онова, което любовта е дала на душата му, и онова, което действителността е отнела от нея, да намери израз в драмата. Това е един абсолютно реален и обясним психологически процес, особено за Яворов, който носи в душата си „ад и мъка и в мъката любов". Но Яворов не обича своето страдание. Той не се упоява от него и в лириката си. Дори го ненавижда. Но страданието му, това е самият той, неговият вътрешен мир. Затова той не обича и себе си. Оттук източникът на неговата подчертана „себевраж дебност" Но това, което е поетическа истина за поезията, не е психологическа правда за драматургията. Тя има друго съдържание, обем, пространство, обективност, подчинено е на други естетически закони. Яворов сам казва, че в първата си драма „В полите на Витоша" той тръгва от своя дневник. Т. е. той иска да се освободи от строгата интимност на дневника и след смъртта на Мина да излезе пред света, за да обективира не само своите трагични чувства и дълбока вътрешна драма, но и да изрази едно светоусещане, една идейна гледна точка върху живота, да се домогне до една обективност и вътрешно оправдание, до всичко онова, което става в неговата действителност и в неговото време, до социалните и нравствените катаклизми, извършващи се в неговата родина.