Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

„Историческият роман в българската литература” от Г. Цанев

Free access
Статия пдф
2521
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Заглавието на този труд е предварително основание за интереса, с който пристъпваме към неговия прочит. Нашата литературна наука не страда от излишък на подобни проучвания, за да не бъдем и достатъчно заинтригувани от това, което ни предлага акад. Георги Цанев. А неговото име на известен литературен историк е друга причина за очакванията, които ни се ще да бъдат оправдани от труда му. Голяма част от съдържанието на „Историческият роман в българската литература" ни е познато отдавна. Разпръснато в някои от предишните книги на Цанев, сега то е допъл нено, методологически актуализирано и подчинено на по-обхватните изисквания на научната монография. Трансформирано по този начин в един нов обем, то предпоставя действително отликите, които притежава новата книга. А в известен смисъл, това трябва да се отбележи, трудът на Цанев има и характер на равносметка за многолетните наблюдения на този изтъкнат учен, посветени на българската романистика, респ. на историческия жанр в нея. Разглежданата книга е опит за написването на едно по-цялостно изследване за историческия роман. Тя е нещо като история на този жанр, доколкото започва с неговата поява и проследява неравностойното му развитие в един продължителен период, към който за съжаление не е прибавено и времето след Девети септември, когато историческият ни роман получи необикновено извисяване. Трудът на Цанев започва с встъпление, което обръща внимание на по-важните въпроси от спецификата на историческия жанр. Авторът отбелязва, че „Историческият роман в европейската литература изобщо се явява в началото на XIX в., когато по думите на Белински историята излиза като „нова наука" и скоро става господствуваща наука , алфа и омега на века" (с. 5). Той цитира още един път великия руски критик с неговата мисъл за онова ново направление на изкуството", дадено от историческата наука, след което изтъква, че появата и развоят на историческия жанр са детерминирани от големите събития на епохата. Доколкото и у нас го има преди Освобождението - пише Цанев, - неговата поява се обуславя също така от борбите за национално освобождение" (с. 6). За да отговори кой роман е исторически, авторът прибягва до изказванията на Гьоте, Флобер, Фойхтвангер, Алексей Толстой и други крупни художници. Техните мисли, отнасящи се до една или друга постановка за онова, което трябва да бъде като жанрова обособеност историческият роман, са подложени на прецизен коментар от Георги Цанев. Така, спирайки се на различните становища, като приема рационалното и отхвърля несъстоятелното, авторът постепенно ни извежда до своята дефиниция за същността на историческия роман. Но тази дефиниция не е поднесена като школско правило, лаконично и нетърпящо никакви уговорки, а се дава чрез едно обстоятелно изложение на собствените възгледи, съобразено с комплицирания характер на въпроса за жанровото изясняване и уточняване. Като първа отлика на историческия роман Цанев посочва материала". Или, както пише той, съдържанието на произведе нието с исторически сюжет се гради върху познания, почерпани из документи от миналото, писания и изследвания върху минали събития, паметници, останали от няко гашни времена, спомени и предания, създа вани и предавани от хора, чужди на автора по светоглед, далечни по психология" (с. 13). Друга характерна черта, отбелязана от Цанев, е начинът, по който историческият роман въздействува на читателя, чисто човешкото въздействие, което съпровожда винаги естетическото" (с. 14). Авторът отговаря и на въпроса, кое „прави известни лица и събития исторически" (с. 16). Той смята, че „трябва да има отдалеченост между рисуваните съби тия и читателите, на които се поднася романът (с. 17). Като най-сигурен белег на историческия жанр в романистиката се извежда историческата действителност на героите“ (с. 17). В това отношение Цанев изцяло споделя възгледите на Белински и Добролюбов.
Submitted on

Профили

Библиографски раздел
Профили

Александър Геров

Free access
Статия пдф
2655
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Един невероятен, чудноват и странен поет. А сигурно по такъв начин го възприемат и други, иначе нямаше да пише за него в литературния речник, че „като дарование той стои твърде самотно в българската поезия“. Ал. Геров е феномен, който усвои най-значимите традиции на лириката ни, за да започне от средата на 50-те години да я обогатява с философски идеи, каквито преди това не срещахме често и при него, и в стиховете на другите поети. След 1956 г. не един и двама от нашите съвременни лирици показаха интерес към интелектуалното и философски обагрено начало в поезията ни. Но Геров, отвоювал си като пионер един от първите периметри на тази територия, където мисълта и чувството са художествена провокация на представите ни за света, и сега си остава извънредно самобитен. Изявил се още в началото на своя творчески път, за да привлече вниманието на съмишленици и врагове, доказал нагласата си на поет, който не само чувствува, но и ми с ли, през последните две десетилетия Ал. Геров внезапно, но и съвсем обяснимо създаде десетки стихотворения, предизвикали голям интерес. Те и досега, оставайки изстрадано дело на един дълбоко български поет, са в известна степен и провокация на собствените ни възгледи за бъл гарска поезия. Хубаво е, че се опитаха да го разберат веднага, макар че тепърва критиката ще мисли върху новото, което донесе Ал. Геров. И радостно е, че този поет осъществи една своеобразна връзка между философските традиции, които бяха наченати от Ботев, Стоян Михайловски, Яворов и Далчев и съвременната ни лирика. Тъкмо след Ал. Геров тя започна отново да изпитва по-настоятелен пиетет към тайните на трудно обяснимото. В стихотворението си „Познание" поетът изповядва, че „Познанието, страш ното/ в сърцето се всели". Геров вижда в познанието демона, който е изпъдил радостите от човешкия живот. Струва ми се, че освен Атанас Далчев (стихотворението „Книгите“) никой от съвременните автори не е правил подобна констатация. И по тази причина аз наричам този първостепенен майстор на проникновенията чудновато дарование, което се опълчва срещу установените конвенции на мислене в изкуството и житейската практика. И защото в друго стихотворение Геров сподели, че „Ние не познаваме себе си/и се боим от себе си“ („Познание на себе си"). Не се ли натъкваме сега на твърдение, което привидно отрича казаното в предното стихотворение? И новото твърдение в същност не е ли само разновидност на първото, нюанс, който го допълва? Каквото и да си мислим, Ал. Геров актуализира на българска почва вечния въпрос за познанието като приятел и враг на човека. Със завиден усет за трайното и значимото той посегна на установената йерархия на темите и идеите в нашата поезия.
    Ключови думи
    Александър, Геров
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

„Статии” от Тончо Жечев

Free access
Статия пдф
2724
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Твърде непретенциозното заглавие на последната му книга е в същност една небе зобидна провокация. Тя е насочена към читателя, който привикна да се отнася сниз ходително към появата на достатъчно много критически книги, пълни с користни венцехваления и какво ли не още, но празни откъм сериозни мисли. Тя еотправена и към самата ни критика, нуждаеща се от едно мощно самонадмогване в полза на собствената си мисия. Поне така си мисля аз, току-що прочел и последната страница от „Статии". Но има и друго. Можеше ли Тончо Жечев да прибегне до непоетичния лаконизъм на това заглавие, ако нямаше основателна претенция за действителната значимост на текста, който започва след невзрачното“ име на книгата му. Но да оставим предположенията и да минем на въпроса, свързан с оценката на това, с което се представя Тончо Жечев. Доколкото в случая става дума за моето мнение, аз вече го подсказах с уводните изречения на тази рецензия. А ще побързам и веднага, пак заради това никакво“ заглавие, да кажа, че в книгата на Тончо Жечев наистина има статии. Превъзходни литературнокритически статии, чудесен плод на майсторското му перо, което го наложи като първостепенен български литературовед. На с. 12 от разглежданата книга ще прочетем убеждението на Жечев, че „всички значителни съвременни литературоведи и кри тици виждат своето дело не като тесни специалисти, а във всеобщата му онтологическа връзка с кардиналните въпроси на живота и човечеството". Радостно е, че когато говорим за автора на „Статии", ние можем без никакво съмнение да използуваме цитираната мисъл като персонална характеристика. Най-хубавото в досегашното творческо дело на Тончо Жечев го представя като истински широк специалист в иначе специфичната проблематика на литературознанието, а също и на народопсихологията. Това ни доказват и нещата от последния му критически сборник, които, събрани заедно, актуализират своето значение и удвоя ват въздействената си сила, позната ни от първоначалното публикуване на статиите в периодиката. Моята емоционална памет е съхранила онези чувства, които предизвика сред няколко млади литературни критици текста на „За един стих на Ботев“, отпечатан преди време в „Литературен фронт". Като някои други книги на Тончо Жечев и „Статии" е категоричен израз не само на едно критическо дарование, което, обогатено с натрупания опит и многоизмеримата ерудиция, води до предпоставяния от тях успех. Сборникът е израз и на високото съз нание, което има Жечев за ролята и отговорността на творческата си работа. На тази работа той гледа и като на своеобразна въз питателна дейност“. „За един стих на Ботев", в това ще се убеди всеки, който прочете статията, е написана не само от чисто профе сионални подбуди, а и поради възгледа за възпитателното значение на критическата и изследователската работа. Тончо Жечев се включва в спора около местоимението в едно Ботево стихотворение, защото този спор „опира до цялата естетика на Ботев, до философията на неговото творчество и най-общо до методологията при разглежда нето на българската литературна еволюция" (с. 57). Разрешаването на спорното, а то никак не е маловажно в конкретния случай, неминуемо ще помогне на българина да възприема още по-точно Ботев. Ето какво възпитание имам пред вид: възпитанието на критиката, което тя трябва да упражнява върху читателския вкус, върху хуманитарното мислене на хората. Но да си послужим пак с думите на Тончо Жечев. В статията „Методологически въпроси на българската литературна история" той казва: ... ..в наше време под угроза се оказа хуманитарното възпитание и образование на човека, възпитание и образование, в чиято основа винаги е била художествената литература, тази литература, чието предназначение и смисъл е тъкмо изграждането на цялостен човек, човека като разумно и чувствуващо същество" (с. 9). Това е мисъл, свързана с възгледите на Жечев за необходимостта от написването на нова история на литературата ни. Той смя та, че сред първопричините за бъдещата поява на тази история е и нейната огромна възпитателна роля, която тя ще играе.
    Ключови думи
    статии, Тончо, Жечев
Submitted on
Библиографски раздел
Проблеми на художествения превод

Преводната поезия от класически и съвременни автори

Free access
Статия пдф
3223
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В един от своите фрагменти Атанас Далчев казваше: „За да се види дали един превод с художествен, не е нужно да се сравнява с оригинала, тъй както, за да се оцени един портрет не е нужно да се познава моделът. Белегът за художествеността на един превод лежи в неговата самостойност: той ни задоволява сам по себе си, докато нехудожественият превод ни кара ви наги да чувствуваме липсата на оригинала." Трудно ще ни бъде да възразим на Далчев, защото в практиката си на читатели ние отстояваме несъзнателно тъкмо неговото схващане. Но за спе циалиста думите на големия поет и преводач нямат стойността на обективен, научен критерий. Та ние знаем колко са показателите, по които оценяваме един превод. Без да ги пренебрегвам, доколкото ми позволяват възможностите, в обзора си на преводната поезия от 1981 г. аз с интересувам главно от „самостойността" на творбите. Спирам вниманието си върху тяхното звучене на български език, както посочвам и степента им на емоционална и мисловна въздейст веност, осъществена от преводача. 174 У Известно е голямото значение на преводната поезия. Много са примерите за ползотворното влияние, което са изпитали българските поети, общувайки със създаденото от техните събратя в други страни. Излишно е въобще да изтъквам постоянната необходимост от превеждането на поезия, една необходимост, произтичаща от духовната жажда на българския народ. Но тук ше спомена на свой ред, че днес трябва да се превежда още по-хубаво, с още по-голям творче ски замах. След като вече разполагаме с извънредно богат език, който може да изрази и най- тънките оттенъци на човешките мисли и чувства, неоправдано е да се издават лоши преводи. нас има много читатели с естетическа култура, усвоила най-значимото в родната ни поезия и в поезията на редица други народи. Тези читатели трудно ще бъдат излъгани. Те имат развит усет и за хубавата поетическа реч, и за онова, което е действитело оригинално. За тях ще бъде обидно да четат преводни стихове на поети без ярка индивидуалност, на автори, които са над минати от нашата поезия в проблемно, в идейно и естетическо отношение. Нека да не бъда уп рекван в максимализъм, доколкото ми се иска всички преводи да са на завидно художествено рав нище. И те да звучат толкова добре на български, че всеки от нас да запомня с името на поста и името на преводача. Ако този максимализъм стане императив за всички преводачи, редактори и издатели, рязко ще спадне броят на посредствените преводи. Ако е трудно да се преведе на бъл гарски Томас Елиът, лесно е да се върне лошият превод, за да бъде възложен другиму…

Submitted on
Библиографски раздел
Профили

Радой Ралин

Free access
Статия пдф
3367
  • Summary/Abstract
    Резюме

    И отново си мисля за неговата човешка и творческа участ. Но този път съм особено напрегнат. А защо да не кажа, че съм и малко смутен. Защото става дума за старостта, потропала внезапно на една врата, която е била винаги отворена за многобройните превъплъщения на младостта. Има хора, които не можем да си представим стари. Общуваме с тях от години, знаем кога са дошли на този свят. Те побеляват едва ли не пред очите ни и все пак ни е трудно да признаем изведнъж, че и те са навършили шейсет или седемдесет години. Но жестокостта на календарите е отколешна. Откакто свят светува, човек не може да се пребори с непоколебимата им всевластност. Така и Радой Ралин, пословичен с дръзновеното си иконоборчество, този път ще трябва да отстъпи. Не е за вярване, но календарът е недвусмислен. От онзи 22 април на 1923 вече са изминали шейсет години. Но пък ние сме в правото си да твърдим, че няма да настъпят кой знае какви промени. Защото го познаваме. И C защото Радой Ралин с нищо не ни е подсказал, че занапред ще се прости юношеския си възторг. Цял живот той крачи с него по улиците на София. Този възторг е неговата весела провокация срещу съпротивата на несъвършения човешки свят, който все не иска да стане от един път и по-добър, но и поснизходителен към слабостите на простосмъртното човечество. Този възторг, толкова органичен по своята природа, ни дава да разберем и другото. Да разберем, че Радой Ралин няма да се примири никога. Нали той казваше в едно стихотворение, че революцията не може да бъде пенсионирана. И нали поетът се е чувствувал неизменно като „съставна част от своя век“. Приел изключителната отговорност да брани с лирика и сатира свободата на човешкия дух, обре чено непривикнал да отстъпва още от времето на ремсовата си младост, той занапред ще изповядва най-съкровеното си убеждение - Мълчиш ли, доброволно се заробваш". Знам, че и през идващите години ще го спохожда бавната светлина на неговата тъга. Но това е тъгата на влюбен човек, прегърнал скръбта на ближните като своя, защото винаги е усещал у себе си своето единение чистия порив на другия, на търсещия. Тъкмо по тази причина Радой Ралин не искаше и не можеше да мълчи. Ако на него всичко съществуващо на този свят можеше непрекъснато да му говори и той проникваше без преводач в многобройните тайнства на движението, трябваше ли да прегърне участта на мълча ливия! Изповяданото преди двайсетина години занапред ще бъде негов неотлъчен придружител. Радой Ралин наистина ще остарява властно, облекчително", но сетивата му ще бъдат още по-ненаситни. И той пак ще ни говори, дори и да изостави думите. Защото и мълчаливото постигане на природата, на истински значимото у себе си, е също форма на говорене.

    Ключови думи
    Радой, Ралин
Submitted on

Статии

Библиографски раздел
Статии

Преди да започне бъдещето

Free access
Статия пдф
3612
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На гърба на снимката, която си направихме в неговата стая, Иван Пейчев се подписа и после добави с разкривения си почерк: „И главно да не ме забра вяш." Човешката памет е несигурно нещо, но тя наистина притежава уди вителната способност да съхранява необикновеното. Иван Пейчев беше необикновена личност, вече толкова години споменът за него пулсира в моето съзнание. Уверен съм, че така ще бъде и занапред. Случаят ме срещна с поета в една от неговите последни есени. В цялото му творчество есента се радва на постоянно присъствие, от което разбираме за най-същностното в душевната нагласа на Пейчев. Влюбен до болка в есенните здрачове, поетът непрекъснато пишеше за тях. Те изразяваха най-добре вът решните, деликатните измерения на вродената му мечтателност. Иван Пей чев потъваше в светлата меланхолия на тия здрачове. Те му помагаха да се доближи до себе си и той боготвореше есента, която им беше дала живот. Поетът я беше издигнал до равнището на първостепенна метафора, в чиято територия се разполагаха неговите съкровени мисли и чувства. Разгърнете страниците на „Далечно плаване“ и „Лаконично небе“, за да си припомните какво беше есента за Иван Пейчев. Неслучайно той нарече една от стихосбирките си „Есен на брега", а пиесата, която му донесе най-високата българска награда, се казва „Всяка есенна вечер". Иван Пейчев споменаваше, че хората имали всичките сезони, а той си имал само есента. Като пресъздаваше в лириката си нейната тъжна и мъдра царственост, той изповядваше, че всяко постигнато щастие е навярно само краткотрайна победа на илюзията. Интимните му стихове бяха опит да ни се внуши, че нашите ръце не могат да задържат хуба вото. Като пресътворяваше многозначния образ на есента, Иван Пейчев изразяваше чувството си, че нашите стремления към чистия свят отвъд баналното приличат на есента. Родени като нея върху граничната бразда, разделяща царството на топлината от царството на ледения мраз, те бързо се превръщат в спомени, а после от спомените се раждат нови стремления. И това продължа ва до часа, в който настъпва умората. Когато тя възвести своята победа в жи вота на Иван Пейчев, поетът намрази есента. Той беше откровен, за да ми признае крушението си, а неговата храброст му беше позволила да го признае доста преди това и пред себе си. В здрача на есента трептяха и крилата на измъч ващата го носталгия по времето на драматичната му младост. Единственото свое стихотворение, което Пейчев ми прочете няколко пъти, защото го обичаше много, е „Двете пехотни роти". Стихотворението е на антифашистка тема, интонациите му са елегично-трагични, а там, където усещаме полъха на надеж дата, поетът призовава отново любимата си есен.
    Ключови думи
    преди, започне, бъдещето
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Шарл Бодлер от Димитър Аврамов

Free access
Статия пдф
3723
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Прочетох тази книга на един дъх, тя ме развълнува силно. Колко размисъл предизвика у мен споделеното от Димитър Авра мов! Нарочно употребих думата споделено", Въпреки че става дума за научен труд. Но аз наистина възприех написаното като изповед, изпълнена с толкова любов и преклонение. Бодлер може да бъде разгледан по един или друг начин, това го разбираме и от заглавията на многобройните изследвания, на които се позовава Аврамов. Но ако искаме да схванем необичайното и сложното у поета, ако пристъпим към личността на Бодлер, без да робуваме на едностранчиви тези, не можем да бъдем безстрастни. Покъртени от трагичното в неговата съдба, омагьосани от мрачната, но заредена с изстрадан хуманизъм поезия на Бодлер, ние ще го почувствуваме като близък и скъп човек. А за такива хора трябва да се пише с топлота, изповедно, с много обич, въпреки възраженията и несъ гласията, които ще предизвикат у нас някои техни постъпки, мисли и възгледи. Книгата е писана в продължение на години. Д. Аврамов споменава как е възникнал у него замисълът, как е издирвал местата, свързани с живота на Бодлер. Часове наред той е прекарвал в Лувъра, изправен пред любимите картини на поета. Тези съкровени преживявания са допринесли доста за необикновената въздейственост на книгата. Но всеки ще се досети и за многобройните трудности, които авторът на „Шарл Бодлер" е трябвало да преодолее. Литературата за пое та е необозрима, да се намерят едва ли не всичките изследвания, появили се досега, е подвиг. Мнозина от тях принадлежат на авторитетни имена, сред които се откроява отчетливо името и на Жан-Пол Сартр. Необходими са творческо дръзновение и завидно самочувствие, една предварителна увереност в собствените сили, за да се опиташ на свой ред да напишеш книга за Бодлер. Излишно е да казвам, че Аврамов се е справил отлично със задачата си. Както е известно, Бодлер е превеждан за първи път у нас в края на миналото столетие. Оттогава насам интересът към неговото творчество никога не е спадал, но по-същественото е да припомним, че авторът на „Цветя на злото е повлиял на редица български поети. Още в своето въведение Аврамов посочва конкретни примери, които разкриват въздействие то на Бодлер, изпитано от Яворов и Димитър Бояджиев, от Николай Лилиев и Атанас Дал чев. Многозначителен е фактът, че Теодор Траянов отрежда и за Бодлер специално мя сто в своя „Пантеон". Аврамов не пропуска да спомене и за Александър Вутимски, за когото Бодлер е бил повече от любим поет. Който е запознат в подробности с трагичната участ на Вутимски, знае добре, че Рембо и Бодлер са имената, произнасяни от болния поет твърде често. Вижда се, че Бодлер, който непрекъснато е превеждан в целия свят, и в България има завидна посмъртна участ. Ето защо книгата за него трябваше да се появи. Хубаво е, че я написа един от най-талантли вите ни изкуствоведи и художествени критици, човек, който познава не от вчера литерату рата и културата на Франция. С този труд се отдава дължимото на поета, който близо сто години живее в съзнанието на българската интелигенция.
    Ключови думи
    Шарл, Бодлер, Димитър, Аврамов
Subscribe to Божидар Кунчев