започне

На гърба на снимката, която си направихме в неговата стая, Иван Пейчев се подписа и после добави с разкривения си почерк: „И главно да не ме забра вяш." Човешката памет е несигурно нещо, но тя наистина притежава уди вителната способност да съхранява необикновеното. Иван Пейчев беше необикновена личност, вече толкова години споменът за него пулсира в моето съзнание. Уверен съм, че така ще бъде и занапред. Случаят ме срещна с поета в една от неговите последни есени. В цялото му творчество есента се радва на постоянно присъствие, от което разбираме за най-същностното в душевната нагласа на Пейчев. Влюбен до болка в есенните здрачове, поетът непрекъснато пишеше за тях. Те изразяваха най-добре вът решните, деликатните измерения на вродената му мечтателност. Иван Пей чев потъваше в светлата меланхолия на тия здрачове. Те му помагаха да се доближи до себе си и той боготвореше есента, която им беше дала живот. Поетът я беше издигнал до равнището на първостепенна метафора, в чиято територия се разполагаха неговите съкровени мисли и чувства. Разгърнете страниците на „Далечно плаване“ и „Лаконично небе“, за да си припомните какво беше есента за Иван Пейчев. Неслучайно той нарече една от стихосбирките си „Есен на брега", а пиесата, която му донесе най-високата българска награда, се казва „Всяка есенна вечер". Иван Пейчев споменаваше, че хората имали всичките сезони, а той си имал само есента. Като пресъздаваше в лириката си нейната тъжна и мъдра царственост, той изповядваше, че всяко постигнато щастие е навярно само краткотрайна победа на илюзията. Интимните му стихове бяха опит да ни се внуши, че нашите ръце не могат да задържат хуба вото. Като пресътворяваше многозначния образ на есента, Иван Пейчев изразяваше чувството си, че нашите стремления към чистия свят отвъд баналното приличат на есента. Родени като нея върху граничната бразда, разделяща царството на топлината от царството на ледения мраз, те бързо се превръщат в спомени, а после от спомените се раждат нови стремления. И това продължа ва до часа, в който настъпва умората. Когато тя възвести своята победа в жи вота на Иван Пейчев, поетът намрази есента. Той беше откровен, за да ми признае крушението си, а неговата храброст му беше позволила да го признае доста преди това и пред себе си. В здрача на есента трептяха и крилата на измъч ващата го носталгия по времето на драматичната му младост. Единственото свое стихотворение, което Пейчев ми прочете няколко пъти, защото го обичаше много, е „Двете пехотни роти". Стихотворението е на антифашистка тема, интонациите му са елегично-трагични, а там, където усещаме полъха на надеж дата, поетът призовава отново любимата си есен.