Catharsis

Книгата на литературоведа-елинист Александър Ничев „Загадката на трагическия катарзис у Аристотел", издадена на френски език, надхвърля значително по качество и мащабност всичко писано от него досега във връзка с проблема за същността на Аристотеловия катарзис. А в този свой труд той прави опит за многостранно осветление на една „,загадка", която от столетия занимава умовете на философи, естетици, литературни теоретици и театроведи. Задачата, която си поставя българският изследвач, е да даде цялостно изложение на една нова концепция за трагическия катарзис“, т. е. да изложи и обоснове своя теза за неговото разбиране, като същевременно в процеса на излаганите разсъждения и доказателства приведе и всички съществуващи контраверсии" относно невралгичните пунктове в тази тъй дълго обсъждана проблема" (стр. 5). Впрочем за многопосочните аспекти, в които Ал. Ничев разгръща научноизследователската си задача, говори още самата композиция на работата му. След стегнат увод, гдето набелязва основните недостатъци в така наречената медицинска теория" на Якоб Бернайс, Ал. Ничев изяснява конкретно въпроса - в същност откъде тръгва Аристотел, за да формурира тезата за трагическия катарзис". И, както трябва да се очаква, тук той отделя на първо място надлежно внимание на философа Платон, по148 специално на неговото схващане за траге дията като „подражаващо изкуство. За щото при постановката и изясняването на проблема за трагическия катарзис авторът на „Поетиката" едновременно изхожда от Платоновите схващания в тази област и в една или друга степен ги коригира или от рича, и то върху основата на принципиално различните им схващания за изкуството като „подражание" (ppnos) на действителността. Както изтъква и Ал. Ничев, тази книгапионер на науката за литературното изкуство представлява „мълчаливо възраже ние срещу естетиката на Платон". Макар и без открито, персонално посочване, тя цели да оспори „Платоновата присъда над трагическата драматургия" изобщо (стр. 216, срв. също стр. 231). Заключението на бъл гарския учен е категорично в полза на Аристотеловата теза. Изкуството „подражава" не на несъщностната външна страна на жи вота, а тъкмо напротив - отразява същ ностни явления и движещи сили в него. В процеса на естетическото познание трагедията наистина буди превратни мнения, както и неуместни чувства (des opinions erronés, ainsi que des sentiments inopportuns), но тя самата способствува те да бъдат преодолени и заместени от правдиви възгледи и от уме стни чувства (des opinions justes et des sentiments convenables). Поради това Платоновата присъда над трагедията и над „под ражателната" поезия изобщо трябва да се смята за неправилна и несправедлива" (стр. 231). Би могло определено да се каже, че в нашата наука за пръв път се прави такава обстойна, конкретна и убедителна критика на „медицинската теория" на Якоб Бернайс, в течение на един век доверчиво приемана от мнозина изследвачи на древногръцката естетическа мисъл. Схващанията на този Аристотелов коментатор (как той възприема и тълкува фактите, обсегът на текстологич ната му осведоменост, логиката на разсъжде нията му, недостатъчната обоснованост на заключенията му) българският автор под лага на същинска „анатомическа" експертиза, при която изпъкват съвършено ясно слабите положения в теорията на виенския елинист (стр. 6-15).