жанра

С настоящата статия си поставяме за цел да разгледаме онези проблеми на жанра, които са непосредствено свързани с въпроса за съдържа нието и формата на изкуството. Защото - нека още в началото подчертаем това - жанрът е категория, която има отношение както към съдържанието, така и към формата на художественото произведение. Начините на литературното изобразяване са три: лирически, епически и драматически. Взаимодействието помежду им, проявите и своеобразието на творческата индивидуалност, въздействието на историческата действителност и пр. не са отнели съществените им черти - те са се запазили устойчиви и непроменими в своята същина. Във връзка с тия три начини на литературно изобразяване са възникнали и съответствуващите им литературно-художествени форми - лирически, епически и драматически. Прието е в литературознанието тези форми да се наричат родове. Жанрът пък е видово понятие спрямо литературния род Например епопеята, романът, повестта и др. са жанрове спрямо епоса. Все още в съвременната естетика и литературознание преобладава схващането, което утвърждава жанра като особен вид художествена форма. На пръв поглед срещу подобно схващане като че ли нищо не би могло да се възрази, тъй като все пак жанрът има отношение към едни или Други елементи на формата, които в своята съвкупност могат да бъдат разглеждани като тип художествена форма. Ние не оспорваме, че във въп росното схващане има много нещо вярно; жанрът наистина би могъл да се разглежда като особен тип художествена форма, но само от една страна, от един аспект. Същевременно от друга страна той има пряко отноше ние към съдържанието на художественото произведение и сам се явява специфично художествено съдържание. (Термина „специфично художествено съдържание“ ще изясним по-надолу.) Така че горното схващане, според което жанрът е тип художествена форма, абсолютизира само една негова страна и, доколкото върши това, то едностранчиво и ограничено.

Ако съществува съвременна формула за рецензия - в началото резюмето на книгата, на второ място суперлативната оценка, на трето критиките и в края отстъпителното връщане към суперлатива - тя би подхож дала за трудове с не съвсем ясна физиономия, Наред с това Фокс не подценява изграждането на характерите в романа, в диалектиката на тяхното развитие, както ги намира изобразени у Шекспир. докато за книга като „Плутарх и античната биография" би се оказала направо излишна. Нещо повече - да се пише рецензия за за вършена, съвършено разположена, ясна и убедителна творба, каквато е книгата на Сергей Аверинцев, означава да се поеме рискът да се осъзнава това, което е достатъчно осъзнато и изразено от автора. Но тъкмо защото в случая стилът на рецензията е неподходящ, не съществува опасност да се изчерпи изведнъж задачата на настоящата статия, ако бъде заявено още в началото - имаме пред очи нещо безспорно, вярно, талантливо и в този смисъл изключ ващо нуждата от допълнително писмено или устно рефлектиране. Книгата на С. Аверинцев би трябвало да се изучава, не да се обсъжда. И все пак това се отнася за изследването, посветено на биографа Плутарх, не за скрития в него втори план, в чийто аспект творческата „авантюра" на писателя от Херонея се превръща в своего рода език за дискутиране на тео ретически проблеми. Този аспект придава на книгата известна двойнственост. Тя е исторически очерк, но в същото време и един особен трактат по теория. Интересите на С. Аверинцев, който по образование е класически филолог, надхвър лят гръцката и византийската словесност. Той е автор на студии върху проблеми на съ временната западна философия и културология, които не отстъпват на античните му работи. Но темата на първата му книга е антична и не и случайно, че между многото други свои лица тя има и едно традиционно - филологията, в най-буквалния смисъл на • научен апарат с всичките препратки и текст критически проблеми. Филологията е школа, която Аверинцев не отхвърля като нещо тормозещо мислителния темперамент, нито приема за чист авторитет. Той използува старата форма по новому и по този начин природява успешно традиционния филологически изследователски маниер към целите на съвременната наука. Нищо ново в това, че критиката, обгледът и препратката в „Плутарх и античната биография" са отделени след всяка отделна глава. Но бележките на Аверинцев не са яма, дето се изхвърля ненужната уче ност. Те имат характера на едно допълни телно съчинение, маркиращо границата между книгата и останалата наука, представляват особено пространство, където ученият читател намира отговор на въпросите, пов дигнати от недоверието му, а авторът се освобождава от плътността на текста с едър шрифт, за да му предаде като че ли един раздвижващ го нов смисъл и да нахвърли скици за нови работи.

Най-старата версия на „Александрията“ е създадена към III в. от н. е. на гръцки език от анонимен автор. В по-късната ръкописна традиция тя бива приписана на историка Калистен, та затова днес се именува условно като романа на ПсевдоКалистен. Книгата на Псевдо-Калистен завършва първия етап в развитието на преданието за Александър и на античната прозаическа литература, чиито герой е македонският завоевател. От друга страна, тя поставя начало на предание, разпространило се далече на Изток и Запад и погълнало разнообразни фолклорни и исторически мотиви, на много прозаически и стихотворни романни версии, творени непрекъснато от IV до средата на XIX в. Тия разработки на брой около двеста на тридесет и пет езика не са просто превод на античната „Александрия". Дори непосредствените преводи на латински и арменски, чийто образец е най-старата версия на романа, съдържат творчески отклонения и добавки, да не говорим за отдалечението, което претърпяват Няколкото основни рецензии на старогръцки и по-късните гръцки и средновековни версии в проза и стихове. При тия добавки епривличан нов материал както от историографията за Александър, тъй и от други извори, за да се приспособи повествованието към нови исторически обстоятелства. Въпреки огромното отдалечение на отделните разработки в западноевропейския, балканския и източния регион на разпространение авторите-преводачи от различни времена и народности са работили по подобен начин. Затова независимо от разнообразието на включените материали, от различните тенденции и внушения има нещо общо, свързващо книгата на Псевдо-Калистен с всички покъсни версии. Това е известна общност на градежа и на отношението към мате риала, на поетиката на тази книга. И понеже поетиката не е просто градеж, а принцип за произвеждане на смисъл, може да се предположи, че сюжетът или жанрът на „Александрията" по начало е притежавал виталност и адаптивност и на това се дължи толкова широкото географско и историческо разпространение на тази книга. Да се отговори изчерпателно на този въпрос е все още рано, като се има пред вид, че не е приключило текстологическото издирване - все още има неогле дани ръкописи, нито пък е достатъчно добре свързано известното. Същевременно не бива да се чака да привършат конкретните проучвания върху традицията, тъй като уточненията около жанровата природа на това странно произведение, около вътрешното основание за неговата популярност са в известна степен условие за успеха на конкретните проучвания,

The article aims at examining Tinianov's and Bakhtin's genre theories and the similarities and differences between them. The comparative analysis of these two conceptions shows that their foundation has followed almost the same logic. Both conceptions are similar in considering genre as dynamic construction. This view opposes to the normative aesthetics that examines genre as static system with strict rules. From this point of view Tinianov's and Bakhtin's genre theories are topical in contemporary literary scholarship.