героите

В селото, което описва Илия Волен и на което той сам е жител, се отразяват проблемите на цялото българско общество след Първата световна война до наши дни. Всички събития, процеси и явления са осмислени от позицията на реалиста, от художника и психолога, от социално мислещия творец, който крайна сметка е вложил в творбите си и философията на реално съществуващите си герои. В същото време той извежда и собствената си философия за българското село, за човека, населяващ и изграждащ това село. У Илия Волен ще срещнем своеобразието на народното отношение към живота и природата, към домашното животно и семейството, към смъртта и любовта, т. е. към всичко, което определя кръга на човешкото мислене и емо ционално преживяване. Съдбата е онази сляпа сила, която движи живота на хората, която определя тяхното поведение и за която те се хващат, когато трябва да оправдаят собстве ната си слабост. Тя е едно спасение, но и едно проклятие. Проклятие на приро дата, властвуваща над всеки и всичко - спасение за изтерзаната душа, която не умее да се предпазва и която е приела стародавния ред за единствено правилен и хармоничен. за си Съдбата се намесва в личния живот, в любовта, в смъртта. Много живял много патил, героят на Илия Волен винаги търси обяснение на причините своето нещастие. Кое кара природата да погуби богатата реколта, кое кара така да се стекат обстоятелствата, че младите, които много се обичат, да не се вземат. Кой слага края на живота и кой определя кой колко да живее - нали и деца отиват, нали единственият син на Назарови (новелата „Йов") - млад и хубав, здрав и весел - без вина потъва във водите на реката? Защо? Нали все някой трябва да определя размера на земното страдание. И тогава този човек, работещ от сутрин до вечер на нивата, убит от труд и мъки, сам си отговаря: „Така било писано!", Така било писано" не е метафора, а философия, родена от практиката, от непосредственото (днес бихме казали с езика на философията „емпиричното") наблюдение. Тя е резултат на желанието на човека винаги да прощава, да персонифицира причината за радостта или скръбта си, да обяснява според възмож ностите и знанията си необяснимото. Това дори не е религиозност - селянинът творчеството на Илия Волен малко или почти никак не говори за бога. B Поставен в големия свят на хората и природата, човекът в творчеството на Илия Волен е трагически изправен пред неподвластните нему закони, пред единствената възможност да се бори за съществуването си чрез труд. Целият му живот е програмиран. Това обаче не означава, че героите на писателя са бездушни роботи, които механически извършват зададената им от командния пункт про96 грама. Напротив, техният свят едостатъчно богат на преживявания, на душевни вълнения и конфликти... Програмирани“ са големите неща, резките промени, решаващите мигове. Тях човек не знае кога да очаква и защо да ги очаква. Той не може да се бори с природните сили, а от тях е най-зависим за съжаление. Какво е за селянина градушката, какво е сушата, безплодната реколта и пр. Няма по-голямо нещастие за него от това наесен хамбарът му да е празен, да бъде длъжник и беден…

Литературнокритическата книга „Героите на Георги Караславов" от Александър Спиридонов е своеобразно изследване не само на персонажа, но и на цялата изобразителна система на един от най-изтъкнатите наши белетристи. Монолитността на този труд се определя еднакво от конкретната творческа задача на критика и от последователността в изобразяване на човешкия свят от страна на писателя социалитически реалист: защото, както се посочва в началото на кни гата, творчеството на Георги Караславов - най-крупния български белетрист днес - има огромно значение не само за картината на литературата, сътворявана в миналото, но и за съвременната ни социалистическореалистична проза, а оттам може да се направи изводът за необходимостта от актуа лизиране на художествено-естетическите интерпретации в общия развоен процес, намерил отражение в определена творческа биогра- фия. Ал. Спиридонов се е заел и според мен добре се е справил именно с тази трудна и отговорна задача: да изясни, главните насоки и цели на нашата проза" на основата на конкретни литературнокритически анализи, синтези, съпоставки, съотнасяния и оценки за творчеството на Георги Караславов, за неговия принос в изясняване на характерологията на героичното, на националното и общочовешкото. В началните страници на своето изследване Ал. Спиридонов очертава общите тенденции в творческото развитие на Г. Караславов и се спира по-подробно на хуманистичната насока на неговите идейно-естетически и художествени търсения, които се основават на трайното в националния характер, на народностни представи и идеали за човешкия свят. Основните произведения на Г. Караславов - Татул“, „Снаха“, „Танго“ и „Обикновени хора" (в шест части) - авторът нарича поредица от романи за промяната на националната съдба на България, осъще ствена от новите хора, изявили се след бунта на други преди тях срещу частнособственическото, примитивно, сиво и бедно на духовни пориви селско съществование". Този пи сател „на традицията и новаторството, на отрицанието и приемствеността с голяма пластичност на изобразителните похвати пре създава поредица от художествени образи на герои на нашето време, които в много отношения са израз на типологията на нашия национален дух, пречупени през призмата на конкретно-историческото битие на народа Подчертана е склонността на Г. Караславов да изгражда типажа на своите творби с прийо мите на преките портретно-психологически характеристики, които наследява от уроците на съветската и особено на нашата романова традиция (Толстой, Вазов, Елин Пелин, А. Страшимиров). Но критикът изтъква и качествено новите художественотворчески и идейно-естетически търсения на големия изобразител на българския национален живот, продиктуван от потребностите на социалнокласовите борби. Г. Караславов е писателкомунист и цялата му идейно-естетическа система е подчинена на точно определени творчески задачи за утвърждаване на нови естетически критерии, за нова духовност. В „Татул“ и „Снаха" например чрез портретно-психологическите характеристики на ге роите Тошка, Севда, Марьола, Юрталана, Минчо, Иван Г. Караславов изобразява разпадането на родово-патриархалната нрав ствена традиция, която се обръща срещу самата себе си и срещу човека". Приносен характер има и другата му кни га за романа-епопея на Г. Караславов „Образи и идеи в Обикновени хора" (1976). Ал. Спиридонов не е тръгнал по лесния път на обикновеното преразказване съдържанието на отделните части, по линията на хронологията, а е потърсил вътрешните закономерности на творбата, подчинена на определени идейни концепции, съизмеримостта на общото в конкретните проявления на човешките образи главните проблемни линии" в ху дожествената структура на шестте тома на „Обикновени хора".

Можем да кажем, че от излизането на романа „Антихрист" през 1970 г. интересът към него нараства все повече и повече. Общият му тираж (260 000 екземпляра) е огромен и за десетократно по-многолюдна от България страна, а вниманието на критиката е необичайно. Само от 1980 г. насам последовател но се появиха критическите книги на Румяна Йовева, Стоян Каролев и Чавдар Добрев за творчеството на Ем. Станев, в които специално внимание се отделя на „Антихрист". Наред с това трябва да отбележим, че възприемането на „Антихрист е също като личността на Ем. Станев. сложно и противоречиво Надежда Станева в книгата си „Дневник с продължение" цитира едно лов джийско по дух и острота изказване на Ем. Станев за романа „Антихрист": Ех, че книга ще стане! Но като я свърша, ще има да се смея на глупаците, които ще я гледат, както лисица гледа капана - със страх да не я удари" Едва ли Ем. Станев би имал правото на тази малко пресилена забележка, ако не съществуваха неяснотите и мистификациите около образа на Антихри ста. Разбира се, те се дължат не на някакви специални зашифрования от страна на автора, а се пораждат от необикновената задълбоченост и динамиката напроб лемите в романа. Въпросът, кой е главният герой на романа, засега остава открит За критиката той е „Еньо-Теофил“, „Теофил-Еньо", или просто „Еньо", или „Тео фил" в зависимост от това кой период от живота му е обект на разглеждане. Ру мяна Йовева е на мнение, че: „В центъра на произведението са всъщност двама герои - единият, който ще направи, човешкото пътешествие", а другият -жи тиеписецът, който описва перипетиите му, оценява делата му. Накрая те се обединяват. Диалогът между двамата дава възможност на автора да започне обобщенията, да наложи философската доминанта в произведението. Но вместо да се спре по-подробно на диалога между двамата, Йовева се впуска да анализира „възрастовите и нравствено-философските превъплъщения на C „главния герой", който отново става „Еньо“, „Теофил“, (Антихриста“, „Тео фил-Еньо".