атмосфера

Димитър Димов има едно произведение, което стои като преход между „Поручик Бенц“ и „Тютюн". За съжаление то е недовършено. Както ще видим, след повествованието за Борис и Ирина то не можеше и да бъде довършено. Започналият и останал в ръкопис роман за Адамов и Адриана (поместен без заглавие в т. VI от събраните съчинения на писателя от 1967 г.) представлява в същност един ескиз към по-нататъшно усвояване на портретната характеристика, многоплановото композиране и словесната живопис. В него се очертават, макар и в заченат вид, ония естетически принципи на литературно-психологически анализ, които Димитър Димов въплъти с голям и неочакван размах в Тютюн". Ръкописът ни въвежда в механиката на творческия процес и може да даде отговор на много въпроси около поетиката на белетриста. Поразяват съвпаденията в портретите на двамата герои от двата романа („Адамов“ и „Тютюн"), поразяват сюжетните сходства, еднаквият подстъп към характерите и конфликтите. Естествено това са различни произведения и не може да се говори за някакво тъждество. Адамов и Морев имат различни професии, Адриана и Ирина произлизат от противоположни среди и т. н. Но тези различия са несъществени, когато четем недовършения ръкопис на Димитър Димов, изпитваме непреодолимото усещане, че се намираме в позната емоционална атмосфера. Отново един млад, енергичен и много способен мъж и отново в живота му се врязва с непредотвратима съдбовност една фатална жена. Отново чувството между тях се поражда с опожаряваща предопределеност и всичко се усложнява от присъствието на Мария, момичето на Адамов. Нищо, че историята ще се заплете на варненския плаж, където героят изпълнява семплата, но толкова привлекателна за женския пол длъжност спасител. Привлекателна само докато трае летният сезон и докато всяка попаднала на плажа жена се чувствува курортистка. Ако след време срещне в столицата или в родното си градче някакъв мъж и научи, че е спасител, едва ли би му обърнала внимание, във всеки слу чай той не би имал онова си магнетично въздействие.