учение

Литературно-критическата, редакторската, преподавателската, културно-просветната и обществена дейност на д-р К. Кръстев все още не е обгледана и изследвана цялостно. А тази негова многостранна дейност (с най-положителните си страни) има свое място в нашия литературен и културен живот от края на 80-те и през 90-те години на миналия век, както и през първите две десетилетия на ХХ в. За близо 30-годишната си съзнателна работа д-р К. Кръстев е бил Директор на педагогическо училище, редактор на три литературни списания, учител, преподавател, а след това и извънреден професор в Софийския университет. Неговият гостоприемен дом дълги години е място, където се срещат някои от нашите най-изтъкнати писатели по това време. На ул. „Аспарух" 67 B столицата в продължение на 17 години е била и редакцията на сп. „Мисъл“. Традиция е станало за д-р К. Кръстев да се пише само като за „възпи таник на немската идеалистическа философия“, „поклонник на немската формалистична естетика“, „еклектик и идеалист“, „догматичен ум" и т. н. Това са повече квалификации за късния д-р К. Кръстев, които често се разпростират върху цялата му дейност, без да се държи сметка за конкретната историческа истина. А тя е сложна и противоречива и за да стигнем до нея, не са достатъчни само готовите клишета и определения. Много по-неточни са и будят редица възражения някои оценки за човека д-р К. Кръстев. Той е определян като „човек студен, суров, злобен, дори егоист“. Наричан е „тщеславен, отмъстителен, недостъпен“. Още в края на 20-те години Ал. Балабанов се опита да създаде една по-обективна представа за него, да разсее доста от тези несправедливи, бих казал, даже обидни за делото му епитети. Тогава той посочи, че „маститият критик“ е бил „сърдечен, мил, топъл", че в обществения и политическия живот винаги се е обявявал против онова, което е „лошо, неморално, опасно, дивашко, некултурно". За него той е твърда, упорита, човеколюбива, строга, догматична, тържествена личност“. Когато говори за човека д-р К. Кръстев, Ал. Балабанов прави и един много ценен извод: ... .. над всичко негово господствуваше една страст: неговата упоритост... Тя действуваше бурно у него и в най-опасните за личността му моменти." И Настоящото изследване си поставя по-скромни цели - да систематизира анализира някои по-малко известни, но същевременно важни моменти от дейността на ранния д-р К. Кръстев в периода от ученическите му години в Първа софийска мъжка гимназия - 1878 г., до издаването на сп. „Мисъл“

Димитър Димов е роден в Ловеч. Но той е едва на година и половина, когато семейството му напуща града и нищо по-нататък в неговия житейски път не го свързва с родното му място. Люлка на детството му стават Дупница (сега Ст. Ди митров) и Дупнишкият край, където се корени родът на неговата майка. Тук за пръв път той прекрачва и прага на родното училище. В първо, второ и трето отде ление Димов учи в т. нар. дядо Андоново училище. То се помещавало в богатата за времето къща на дядо Андон, която заемала средата на площадчето пред се гашната сграда на противопожарната охрана и се намирала недалеч от жилището на Харизанови. 2 В много добре уредения и опасан с висока ограда двор-градина растели редки сортове овощни дървета - дядо Андон бил възпитаник на Садовското училище. Оскъдни са конкретните данни, с които разполагаме за ранното детство на писателя. Но те все пак са в състояние да очертаят духовната атмосфера, в която за почва изграждането на неговата личност и която съпътствува целия по-нататъшен живот на човека и твореца Димитър Димов. Първият учител на бъдещия писател е Димитър Павлов. Неговата колежка Елена Коларова разказва: „Димитър Димов беше кротко, възпитано и културно дете. За него Д. Павлов казваше, че е много силен ученик и ако има възможност, и седем би му писал." Това изявление едва ли е направено под влияние на признанието, с което днес се ползува Димитър Димов. Отглеждан в културно и амби циозно семейство, малкият Мишо не може да не еправел впечатление в детската среда на работническия градец. В същност своето детство тук той прекарва твърде самотно, с малко лични по-близки познанства и почти лишен от колективни момчешки игри и буйства. Поставен в такава изолация и естествено, и принудително - по силата на своя социален произход и възпитание, по волята на една зорко бдяща над зравето, живота и духовното му развитие майка, поради вътрешни импулси и влечения, крехка физика и лошо зрение - Димитър Димов отрано сродява с книгата, създава си свой собствен духовен свят, в който неусетно кълнят първите стремежи и амбиции. Тази ранна зрелост влиза в конфликт с влеченията на детството и препятствува неговото пълно и дълбоко изживяване. И това е може би едно от първите стълкновения в неговия вътрешен мир, който ще става все повече и повече арена на противоречия, сблъсъци и конфликти.

През есента на 1928 г. Димитър Димов става студент във Ветеринарномедицинския факултет. Съучениците му били изненадани. Едни от тях очаквали той да запише химия и до днес изказват предположение, че за това не му е достигнал за класиране бальт на дипломата - през 1928 г. химиците влезли в университета с най-висок успех. Други били учудени поради обстоятелството, че ветеринарномедицинското образование на времето не било на уважение в средите, към които се числят Димов и неговите съкласници. Тази специалност се свързвала с идеали и обществени пориви, нехарактерни за тези обществени кръгове. Към нея се ориентирали предимно синове на бедни родители - селяни, дребни еснафи, чиновници, учители. На запитванията на приятеля си Борис Койчев, защо не е записал хуманна медицина, Димов дава немного убедителни отговори: не искал да тежи като студент много години на втория си баща (а продължителността на следването в хуманна медицина у нас било само с един семестър повече в сравнение с ветеринарна медицина), имал намерение да замине за Аржентина (това той есподелял и с други свои приятели и близки), където тази специалност ще му даде най-добра възможност за препитание. В тия обяснения очевидно се преплитат болезнената чувствителност на сирака, който изпитва някакво неудобство под семейния покрив, с романтично-приключенческите увлечения, родени от съответно четиво и стимулирани от ограниченията, които му налагат лошото зрение и майчи ният контрол. Според някои негови съученици през училищните си години Димов проявява известна неуравновесеност на характера - лесно става жертва на различни, често съвсем неподходящи пристрастия. Така въпреки късогледството си и свързаната с него несръчност той по едно време се запалва" да става каубой. Вече естудент във втори или трети курс, когато учудва своя аси стент д-р Христо Русев с признанието, че мечтае да отиде в Аржентина, в Гран Чако, да живее като ловец, и то предимно на ягуари. „Аз съпоставях това - пише в спомените си, които се пазят в музея на Димитър Димов, д-р Русев - с неговото късогледство и със спортната му И да неподготвеност, но това не го смущаваше никак. Той продължаваше да изучава испански, пуши и да пие силно кафе." Много е вероятно към увлечението на Димитър Димов по Аржентина по-късно по Испания да имат отношение „Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев, излизали продължително в Литературен глас" през 1930 и 1931 г. и събудили голям интерес сред нашата интелигенция. През 1929 г. испанското списание „Гасета летерария" отпечатва отговора на Борис Шивачев на френския писател Анри дьо Монтерлан, който предизвиква възхищението на испанската прогресивна общественост от големите познания за вековната испанска история и култура на един българин, обявил се в защита на испанския народ. В кръ говете на българската интелигенция се знае за личната кореспонденция на Б. Шивачев с Унамуно, известен като проникновен тълкувател на любимия роман на нашия писател - „Дон Кихот". В своите спомени за Д. Димов проф. Ал. Тошков сочи пътеписа на Б. Шивачев като едно от произведенията на българската литература, занимавало бъдещия писател през неговите студентски го дини. Той споменава и творчеството на испанските писатели като интригуващо Димитър Димов четиво. Сред тях се откроявали Бл. Ибанес и някои модерни съвременни творци. Проф. Койчев, който за пръв път научава от Димов за желанието му да живее в Аржентина във връзка с един разговор за неговото постъпване във Ветеринарномедицинския факултет, обаче предупреждава, че на тези факти не трябва да се гледа с увеличително стъкло. Аржентина екриела някаква съблазън за Димитър Димов, но не чак толкова силна и определена. Първопричината той да се ориентира към ветеринарната медицина трябва да се търси другаде. Някои смятат, че бальт в хуманна медицина се е оказал недостъпен за него. Но една справка показа, че със своята диплома Димов е можел спокойно да влезе в тази специалност. Не е представлявало за него за труднение и изискването да държи през лятото на 1928 г. приравнителен изпит по латински език.