публицистичното

Като поет и белетрист Вазов е дълбоко врязан в съзнанието ни. Влязъл е так като драматург. Но ние съвсем не сме свикнали да мислим за него като за публици и критик. Не само защото големият ръст на художествените му произведения зас чва другите страни от дейността му, но и защото години наред неговото литература публицистично дело е било съзнателно или несъзнателно подценявано. Беше се утвърдил представата, че колкото и да е голям като художник, - като мислител Вазов е слаб Едни не можеха да му простят борбата срещу кръга „Мисъл и рязкото изказване символистите, други - злополучната студия за Христо Ботев. Единствено това се и знаеше. Всичко друго бе една смътна представа за някакви маловажни, неинтересни и до голяма степен случайни факти от живота на писателя. Едно не особено популярно самопризнание за няколко пламенни статии" срещу преврата на Батенберг, едно ши роко разпространено мнение за повърхностния, най-често снизходително-насърчителс характер на писаните от поета литературни отзиви и един не съвсем критично състався библиографски списък, 1 в който на Вазов се приписваха между другото и редица уводин статии и анонимни вестникарски бележки - това е почти всичко, което бе отбелязала литературната наука от миналото. И то си бе останало в кръга на специалистите. На интересната част от литературно-публицистичното дело на Вазов - неговите полита чески статии от първото десетилетие след Освобождението - бе напълно игнорирана Никой от буржоазните литератори не се зае да разлисти прашните страници на в. Н родний глас, за да извлече от тях спомена за ония години, когато поетът бе млад пламенен, когато пазеше в сърцето си непокътнати великите идеали на възраждането и с темпераментното перо на журналист служеше на същата оная богиня страшна на Свободата", която с юношески възторг възпяваше в стиховете си. Каквито и причини да изброим, струва ми се, че това премълчаване не бе случайно. На буржоазията беше нужен един Вазов - загладен, параден и. .. обезсилен. Тя нямаше интерес д подчертава цялата дълбочина на неговия демократизъм, цялата широта на неговия патриотизъм, цялата острота на неговото свободолюбие. Достатъчно трудно и беше да преглътне някои от стиховете му, за да има желание да си създава допълнителни за труднения и с публицистиката му. Тя сякаш смътно предчувствуваше опасностите, които крият политическите статии на Вазов от първите години на нейното царствуване иза всеки случай ги остави в забрава. Не се заинтересува от тях и прогресивната литера турна наука от миналото - на нея пък и пречеше предубеждението, че няма какво интересно да се очаква от политическите статии на един буржоазен писател.

Неотдавна се навършиха сто години от рождението на видния английски писа тел Дейвид Хърбърт Лорънс, чието творчество бележи ярка следа в експериментал ната проза от първата четвърт на нашия век. Лорънс е автор на десет романа, че тири от които - „Синове и любовници" (1913), „Дъгата" (1915), „Влюбени жени (1920) и „Любовникът на лейди Чатърли" (1928) - му донасят световна слава, на няколко повести и редица разкази, на шест цикъла стихотворения, пиеси, пътеписи и литературни есета. С изключение на няколко разказа, на новелата „Лисицата" и на отдавна изчер паните стари преводи на „Синове и любовници“ и „Любовникът на лейди Чатърли", който не дава представа за поетичните достойнства на романа, този английски кла сик е непознат за българския читател. С публикуването на най-хубавите му романи - „Синове и любовници“, „Дъгата“, „Влюбени жени" и сборник разкази, които изда телствата „Народна култура“ и „Профиздат" подготвят за печат, този пропуск ще бъде избегнат. Съвременник на Джеймс Джойс и Вирджиния Улф, Д. Х. Лорънс принадлежи към представителите на модерния роман, чиито творчески търсения се отдалечават от изобразителните принципи на реализма. В противовес на пълното субективизи ране на повествованието обаче, което се наблюдава у Д. Джойс и В. Улф, Лорънс не скъсва напълно с традиционния реалистичен роман, а неговите естетически пози ции остават докрай свързани с морално-етични съображения. Като окачествява склонността към херметизиране на преживяванията и изтън чен интелектуализъм у Пруст, Джойс и Дороти Ричардсън като бягство от моралните проблеми на времето, Лорънс вижда смисъла на изкуството в неговото нрав ствено въздействие. В есето си „Моралът и романът" той пише: „Романът е съвършеното средство за предаване на изменящата се дъга от чо вешки отношения във всеки определен момент. Само романът може да ни научи как да живеем"…