Чичовци

Вазовите „Чичовци" - един отдавна изчезнал свят на примитивна идиличност и наивни стремежи. Свят, в който заглъхва последният ек от големите събития на една отминала епоха... Тук модата на малакофа е пристигнала с 15 години закъснение, а името на Бонапарт след 45-годишно странствуване е станало известно първоначално под формата Гунапарти. По времето, когато Европа познава вече Балзак и Толстой, тук още проливат сълзи над „Многострадална Геновева“ и „Александрията“. За да прогърмят в патриотичната песен „Поискал гордий Никифор“, звуците на Марсилезата са пътували цели 72 години. Някъде в Балкана води битки четата на Филип Тотю. Ботев вече е написал „На прощаване“. Но тук героите са погълнати от епичната разпра за един капчук и съчиняват един срещу друг „сатири". Обект на повестта е станало най-незначителното, което може да ни предложи пред освобожденската действителност, онова, пред което историята презри телно затваря своите страници.

Без да бъдат в истинския смисъл на думата повест, „Чичовци“ са дадени в една сюжетна рамка поради общите герои, местодействието, битовата среда и общия духовен климат. Повестта представя, както сам Иван Вазов казва, „галерия от типове и нрави български в турско време", но почти всеки портрет в тая галерия получава живот чрез някоя случка или комична ситуация, така че се запълва със сюжетно или битово-характероложко съдържание. При това портретите са хумористично оцветени, без да се превръщат в карикатури. Художествената цел на автора е сърдечен, ведър смях и затова колкото ида са понякога багрите с подчертан хумористично-отрицателен нюанс, все пак портретите остават в сферата на безобидно хумористично изображение, те не се превръщат в сатирично изобличение. По тая причина по-късно авторът е махнал и първоначалното мото „див глог питомно грозде не дава“, тъй като то внася остър сатиричен елемент, а това противоречи на художестве ния замисъл. В тази повест Вазов постига класическо превъплъщение на хумора като художествена категория. Той произтича от разбиването на илюзията, от разилюзинирането на действителността, от дискрепанцията между представа идействителност, между думи и дела, между пламенни патриотични тиради и заешка страхливост, между патетичен национализъм и жалко раболепие пред турската власт, между лицемерно смирение и злоезичие, между духовнически сан и земни слабости, между привидна ученост и действително невежество, дори между прякори и истинска същност на характера. Основ ният похват е контрастната техника на изображение, т. е. разилюзинирането, разбиването на илюзията, разголването на истината, на истинската психика, откриването на истинския характероложки портрет чрез дела и постъпки, след като героите са били поставени в ситуации, които са създали погрешна представа за тях и читателят за момент я е приел за чиста монета. В една нова ситуация илюзорната представа се разсейва и вие се смеете от сърце, защото виждате човешки слабости, много или малко характерни за всички. Като най-действен разилюзинатор се прилага страхът било като внедрен афект от дългогодишното робство, който кара сърцето на българина да тръпне само при вида на онбашията или на някакво заптие, било като внезапно предизвикан афект поради нещо необикновено, каквато е появата на Мунчо в пещерата. При това Вазов си служи със страха като разилюзинатор много майсторски, за да изчерпи характероложкия портрет на героите си и да ги изобрази едно състояние на духа, което в най-висока степен изнася на показ вътреш ния човек. След като го прилага като разилюзинаторско средство в малки сиB 63 туации, авторът го пренася върху един широк масов план, каквато е разход ката на героите до манастира и заседанието в конака. Той прави дълбок пси хологически разрез в душите на своите герои и ги изобразява от една страна, която действува в най-висока степен хумористично като извор на чист и непосредствен смях, а смехът е чист и непосредствен, защото страхът се оказва безпредметен. Той буди само тогава смях, когато поводът се дължи на заблуда. Тук заблудата бива разкрита в последния момент, след като авторът създава редица напрегнати състояния на разилюзиниращ афект. Развръзката идва експлозивен смях у читателя и героите. Гърлестият хохот на Селямсъза найярко илюстрира експлозивния хумор на цялата сцена. C Повестта е разделена на отделни глави и ситуации с различни сигнални названия. Читателят бива въведен още от самото начало в една ситуация, която му дава възможност да навлезе в сопотненското „общество", да се за познае отведнъж с някои видни негови представители и бита им. Като инвен ция това е щастливо хрумване на автора. Чрез черковната служба ние се озо ваваме в тяхната среда. При това природната картина бива използувана едновременно и за астрономическа, географска, фолклорна, битова и архитектурна ориентировка. Всичките тези познавателни особености са дадени не като сухо изброяване и описание, а като природна картина с художествено въздействие, от която под знак легато се преминава към вътрешната обстановка и човешката картина, нахвърляна в разноцветни багри и дадена като зрително и звуково преживяване:

„Чичовци" на Вазов е творба, която традиционно е попадала и попада в кла сификацията „битова повест". Авторовото „обяснение" по този въпрос можем да търсим в подзаглавието, което първоначално гласи: „Картинка от типове прави български в турско време." В този вариант на произведението (при изли зането му в пет последователни броя на „Зора" от 1885 г.) четем и мотото: „Див глог питомно грозде не дава" - народна поговорка. По-късно многозначителното видово обозначение картинка" (наистина трудно убягва умалителната употреба) прераства във вече по-авторитетното и несъмнено по-стойностно - галерия". Мотото отпада. В движението на тази Вазова самопреценка несъмнен интерес буди казаното от писателя пред проф. Шишманов:, Не знам как съм имал кураж да осмея толкова свои съграждани в тая хумореска (разр. м.)... Защото под Мичо Бейзадето, Иванчо Йотата, хаджи Смион, Иван Селямсъзът, Карагьозоолу, господин Фратю, Мирончо, поп Ставри, г-жа Нимфидора, Евдокия, Соломония, Секла, Евгения, Полидора, Мунчо, Миал Пандурсинът се крият... живи типове които всеки можеше да познае по онова време. "1 По-късно в едно свое писмо до С. С. Бобчев от март 1888 г. по повод романа си „Нова земя" Вазов споделя: „Пиша ред разкази по наший политически и обществен живот - от Освобождението до последнята криза, погледнато от разни страни. Но, nota bene: те не са повторение ни на „Митрофана", ни на, Чичовци", ни на другите ми прозаически работи (...) Те имат по-художествена виработка и по-реалистически и трезви задачи." Приведените факти са любопитни освен със собствената си стойност, но и с нещо много по-важно с това, как авторът като жител на времето си чрез мате риала, който подбира, и неговата художествена обработка по вторичен път сне ма неговия естетически код, как при сложното сплитане на тип творец и тип възприемател се оглежда донякъде естетическата ситуация, в която възниква произведение като „Чичовци". А то в много отношения попада „покрай", дори излиза „извън" някои общоприети класификации и нормативни оценки. Това, което става ясно от свидетелствата на самия автор (косвено възприе мател на „Чичовците“), можем да сведем до следното: - жанрова неуточненост, която отговаря на действителната жанрова „нестандартност" на произведението; - манипулиране на обектите от действителността със средствата на комич ното „снижение" и съответно съзнателно търсене на въздействието му в сфера та на забавно развлекателното и на психо-разтоварващото;