Книжка-5

Съдържание

„Нека оприличим идеала по красивото като един своеобразен „Монт Еверест" - Исай Дамов, Емилиян Киров, Лукановците - това са несъмнено „алпинисти", тръгнали да покоряват този най-висок връх в света. Обединява ги обща цел - изкачването на върха; сближава ги една обща черта от характе рите им - склонността им да рискуват главите си в името на голямата цел. Но дори и при уговорката, че „Монт Еверест" в случая е един символ, приме рът ми в значителна степен опростява нещата, тъй като символът е само вън шен израз на вътрешни търсения. Затова бих казал, че общото, което сближа ва тия мои герои -това са техните вътрешни търсения и естествено оная обща черта от характерите им, която обуславя търсачеството им и определя главните насоки в тяхното житейско поведение" - така сам Андрей Гуляшки характеризира своите герои (в. Литературен фронт, 19. VI. 1983). Писателят ги на рича „изкачвачи на Монт Еверест“, „аргонавти", тръгнали да търсят злат ното руно". Естествено далеч невинаги личната оценка на автора е най-точна и меродавна, но в случая А. Гуляшки акцентира върху една твърде специфична черта на произведенията си, чието развитие можем да проследим в цялостния му творчески път. Понятието „златното руно" има особено присъствие в белетристиката на А. Гуляшки. Първо, то се явява като заглавие на последната част от трилогията „Ведрово" и още тогава придобива особен символен смисъл, който постепенно обгръща в периметъра си цялото творчество на писателя. В поголяма или по-малка степен всичките му произведения са подвластни на този мотив, доразгръщат, доизясняват същността му. В галерията на многобройните литературни герои, създадени от твореца, точно образите на романтиците мечтатели, подчинили живота си на един висш идеал, на един голям стремеж, се открояват между най-ярките, най-силните като художествена реализация, най-запомнящи ce. Темата за духовното търсачество преминава като обединяваща идейноемоционална връзка през десетките творби, излезли изпод перото на А. Гуляшки, и се разгръща многостранно, едновременно в обществен и личен план. Реалната човешка жажда за щастие е граждански и исторически конкретно оцве тена; тя надхвърля далеч границите на интимното битие, приобщава се към съд бата на милионите.

Павел Вежинов формира своята поетика в рамките на класически епичното както под ранното влияние на западноевропейските и руските реалисти, така и в школата на родната традиция. Но въпреки последователния, сякаш нарочен стремеж да няма „нищо общо с лириката“, както сам той заявява, още ранната му градска проза изненадва с лирическите си интонации и една особена субективна оцветеност. Макар скрити в общия обективно-епически контекст, потопени в толкова характерната за Вежинов атмосфера на „емоционална охладеност, лирическата одухотвореност и метафорично-символните обобщения са органичен елемент на неговата поетика. По-малките жанрови форми - разказът и новелата - сякаш първи предчувствуват тенденциите в белетристиката на 70-те години, в тях поетиката на Вежинов по собст вен път „съзря" за ново художествено мислене в по-обемната жанрова форма на романа. Структурата на някои от новелистичните цикли, които един критик сполучливо нарече фрагменти от „отворен" роман,2 предусеща монтажноантитезната поетика на бъдещия роман „Нощем с белите коне" (1975) - ярка художествена изява на основни тенденции в естетическото мислене на 70-те години. Съвсем естествено е, че първият резонанс на критиката беше на нравстве но-философските проблеми в произведението. Но в общия контекст на търсе нията в съвременния литературен процес този роман придоби изключително типологическо, симптоматично значение (макар Вежинов винаги да буди поскоро остро чувство за творческа обособеност и своеобразие). Това е още едно доказателство, че лицето на жанра се чертае не от най-, типичните" като количествена повторителност явления, а от най-ярко художествените, защото именно те са естетически функционални за развитието на поетиката. Съвсем неслучайно много скоро след появата му романът беше оценен от критиката като „първата от тези книги, които се оказаха своеобразен трансформационен възел (курс. м.) на новите превъплъщения в романа". Книгата изненада читателя, успял вече да свикне и да очаква т. нар. „лиризирани" структури на 60-те години, преди всичко със своята „традиционност" като поетика. (Именно тя даде най-много основания на критиката в подкрепа на тезата за връщане към нов социален роман".)

Кузман Шапкарев е известен сред нашата културна общественост преди всичко като фолклорист и етнограф. Неговият „Сборник от български народни умотворения", издаден в края на миналия век, е истинска съкровищница на българското народно творчество. Той се откроява не само с богатството и разнообразието на поместените материали (около 1300 народни песни - два пъти повече, отколкото в известния сборник на Братя Миладинови, 289 приказки, множество описания на обреди и обичаи, народни облекла, украшения и пр.), но и с широтата на техния географски регион (записите произхождат от Охрид, Самоков, Кукуш, Щип, Прилеп, Солунско, Тиквешко, Дебърско, Костурско, Враца, Габрово, Котел, Карнобатско, Дупнишко, Орханийско, Пазарджишко, Пещерско, Пирдопско и т. н. - общо 104 краища и селища. И неслучайно, разбира се, още навремето Шапкаревият сборник е бил високо оценен от спе циалистите - не само у нас, но и в чужбина. За него се изказват похвално такива авторитетни учени като Т. Флорински, А. Веселовски, И. Поливка, М. Дринов, Ив. Д. Шишманов и др. B Заслугите на Кузман Шапкарев обаче далеч не се изчерпват само с неговата фолклористична и етнографска дейност. В продължение на няколко десетилетия той е работил неуморно и всеотдайно в областта на българското културно-просветно дело, като същевременно е участвувал активно и в обществе ния живот. Роден в гр. Охрид на 1 (13) февруари 1834 г., Шапкарев извървява трудния път на българската възрожденска интелигенция. Цели 30 години (от 1854 до 1883 г., с незначителни прекъсвания) той учителствува в различни градове на Македония: през 1854-1855 г. в родния си град Охрид, от 1856 до 1859 г. в Струга, през 1859-1861 г. отново в Охрид, от 1861 до 1865 г. Прилеп, след това в продължение на седем години (1865-1872) в Кукуш, през 1872-1873 г. повторно в Прилеп, през следващата учебна година в Битоля, през 1876-1877 и 1879 г. в Охрид, през 1880-1881 г. в Солун, през следващата учебна година в Кукуш и през 1882-1883 г. отново в Солун. Но където и да се е намирал, Кузман Шапкарев, както впрочем повечето наши учители от епохата на Възраждането, не се е затварял само в кръга на своята учебнопреподавателска работа. Навсякъде той е бил една от централните фигури обществения живот, един от онези, които са ръководили българското население в неговата борба за културно-просветна еманципация.

Цани Гинчев е измежду малцината едновременно щастливи и нещастни писатели в рамките на малката, закъсняла в XIX в. българска литература. Неговото щастие се състои в това, че никога не е изпитал корозията и тщеславието на писателските амбиции. Без да изпитва писателските страсти и съще временно с възторг отдаден на писателското поприще (най-определено в последните десетина години на живота си), той живее един полезен и за самия него къс - за немалките цели, които си поставя - живот. Писателското му битие се изразява в липсата на каквито и да е условия за интелектуален живот, компенсирани от неизтощима енергия, която винаги подчертава само радост та от работата с перото, подчертава я така категорично, както рядко можем да я намерим у друг писател от същата епоха. Неговото нещастие е, че в самоотдадеността си на книжнината живее повече с пулса на своята младост, отколкото с тенденциите на новата следосво божденска епоха. В резултат неговата проза лесно бива отмината и още полесно отпада от вниманието на литературните ценители след скорошната му кончина. В представите на съвременниците си той остава повече като книжовник, общественик и просветител, отколкото като писател, макар ценността му за бъдещето да е била именно в писателското му дело. Щастлив и нещастен, Цани Гинчев е едно неразкрито достояние на бъл гарската литература и в още по-голяма степен на българската литературна история. Ако го сравним с първите фигури на възрожденската литература, за кои то писането не е било никога чисто културно занимание, а преди всичко и политическа борба, ако го сравним с Раковски, Каравелов, Ботев, ще ни учуди никога недекларираното, но последователно отстоявано негово убеждение, че литературата, както и книжовната работа изобщо, е само средство за опознаване, самоосъзнаване и свестяване на народа. През Възраждането неговите пътища многократно се пресичат с пътищата на Раковски, Ангел Кънчев, Цанко Дюстабанов, но ние никога няма да го видим нито с техните борчески жес тове, нито с техните беззаветни решения. Цани Гинчев изпитва огромна наслада от книжовните си занимания, те са за него основното, те носят найвисшия смисъл на живота му и нему рядко се вестява мисълта, че би могъл да бъде полезен роду и по друг начин. Наистина общата възбуда на духовете през 1876 г., когато е учител в Габровското училище, го увлича; той дори стяга порано приготвената си пушка, но работата се свършва с поредното изгаряне на ценната му архива и новото укриване на пушката, когато опасността от арестуване го застрашава.

Имам предвид поетичния образ на Франция и най-вече на Париж в творчеството на трима български поети - Николай Лилиев, Атанас Далчев и Елисавета Багряна. В периода между навечерието на Първата и навечерието на Втората све товна война те и тримата създават посветени на Франция и специално на Париж стихотворни цикли. При Далчев и особено при Багряна с отделни парижки мотиви ще се срещнем и по-късно, но основното и характерното е от посочения период. По това време в развитието на българската литература евече отдавна изживян етапът, когато чуждоземната действителност бе интересна за нея единствено в аспекта на опозицията „българско - европейско" (опозиция, която подхранваше с теми нашата критическореалистична проза) или се възприемаше само като един разширяващ духовните хоризонти на българина туристически обект. Сега Франция и Париж навлизат в художествения свят на Лилиев, Далчев и Багряна по-скоро като един особено кондензиран образ на същата оная съвременна действителност, с която поезията на всеки един от тях влиза в своеобразни идейно-естетически отношения. Нещо, което, разбира се, не изключва наличието на една вътрешна съпоставка с родната страна, обусловена от самото, формирано в друга национална атмосфера, светоусещане на авторите. Но в това отношение общото между тримата български поети е по-дълбоко скрито, отколкото хвърлящите се веднага на очи различия в художественото виждане, обусловени от различните литературни школи и поетически темпе раменти. Първият лирически цикъл в българската литература, посветен изцяло на чуждоземна действителност - Вазовата стихосбирка „Италия" (1884) - с един вдъхновен от големи общочовешки идеи лирически пътепис. И независи мо от всички промени в облика на българската поезия този начин на поетическо възприемане на чуждата действителност запазва своите основни права и до днес. Срещаме го и в поезията на Багряна не само в по-късни години (Парижки триптих"), но и в интересуващата ни 1929 г. (цикълът „Венеция"). Толкова по-интересно в случая е, че ако има нещо общо между френските мотиви в поезията на Лилиев, Далчев и Багряна от разглеждания период, то е на първо място именно липсата или поне крайната тушираност на така че стия в подобни случаи културно-исторически „пътеписен" елемент.

Името на Щайгер обикновено се свързва с т. нар. „иманентно тълкуване на текста". За да си обясним повече неща за Щайгер, необходима е една историческа реконструкция на пътя, довел до иманентния подход. Той не изниква от нищото, има съществен методологически при нос в разглеждането на литературното произведение и е същевременно крайната точка на един рязък мисловен обрат, започнал в края на миналия и началото на нашия век. Затова трябва да се върнем там. В немското литературознание през втората половина на XIX в. господствува, най-общо казано, позитивизмът, за който художествената литература е следствие, резултат или функция на по-високи инстанции, чийто характер може да бъде духовен или материален - например на жизнения път и влиянията (откъде го евзел") върху поета, на общата история, обществената среда, националния дух и т. н. На художествената литература се гледа „отвън" и от тази външна гледна точка тя се определя като пряко отражение или положително съответствие на извънлите ратурната действителност. Говори се много за окололитературните факти, самото понятие за факт се приема като нещо саморазбиращо се, не съществуват никакви критерии или ограниче ния - всичко може да бъде факт. Въпросът обаче, кое е художествен факт, какво прави тези произведения художествени, каква е същността на художественото качество, не се задава. Пробле мите на литературоведските изследвания са съсредоточени около, преживяното, наученото и на следеното" според известната формулировка на В. Шерер. Позитивистката история на литературата е построена върху каузалния принцип на един научен обективизъм, чиято най-висока цел е- пак по израза на Шерер - историята да бъде видяна като непрекъсната верига от причини и въздействия". Реакцията срещу позитивизма е поврат навътре", към самото художествено произведение; тя започва с принципно различен отговор на основния въпрос - какво е художествената литература? Началото е на Дилтай. За разлика от херменевтиката му неговата поетика, като психологи зира и субективизира художествените явления, проправя заедно с това пътя за откъсването на литературата от историята. Духът, фантазията и подхранваното от фантазията и разбирането преживяване приемат характера на прафеномени и на обясними единствено чрез самите себе си явления. „Въображението на поета се издига над времето и над съществуващите в него отноше ния...", казва Дилтай. А по думите на Ф. Шрих, един от представителите на духовно-историчес ката школа, която детайлно разгръща в своите изследвания основните положения на Дилтаевата поетика, най-високата цел на литературознанието еда се стреми да постигне вечната субстанция на човечеството, която извънвременна преминава през времената". Спекулативният, идеа листчески характер на тази естетика обаче, преодолявайки позитивисткия историзъм, съще временно малко се интересува от взаимоотношенията вътре в литературната творба. Тя се схваща като излъчване на общия дух на епохата, вниманието е насочено преди всичко към съдържанието.

В едно интервю през 1975 г. във връзка с 8 март Вие казвате следното: „Щом живеем в съвременността и със съвременността, отраженията и понякога, дори и без да осъзнаваме това, ще се проявят и в поезията, и в литературата изобщо - като чувствуване, като естетически разбирания, като светоглед. И по всичко това някога бъдещето ще съди за днешната съвременност." - Винаги съм мислила така: ами ти си роден сега, ако си истински поет, значи да чувст вуваш и живееш със съвременността. Дори любовно стихотворение да напишеш, то ще бъде любовно стихотворение на съвременния човек и поет. Защото тя не е във външните събития и прояви, а самата душевност на човека е проява на тази съвременност, на това време. - Значи според Вас не енеобходимо непременно да присъствуват външните атрибути на времето, за да бъде една творба съвременна. - Разбира се, и това трябва, но ако си написал любовно стихотворение, не значи, че не е съвременно. - Смятате ли, че тази съвременност ще се отрази въпреки волята и желанието на автора в неговата творба, без съзнателно да е търсена от твореца? Той просто пише и съвременността автоматически си намира своето място. - Ех, ако си съвременен поет, нали душевно значи ти си приел сегашното време. Мето - Значи можем да обобщим казаното с думите на Левски, че ний сме във времето и вре е в нас". - Да! Аз това не съм го помислила, когато съм го казала. Но така е. Ако ти си човек, който възприема сегашното време, ти ще действуваш, ще чувствуваш и ще пишеш като съв ременник. - А може ли да се говори за приемственост между Вашите лирически героини в отдел ните Ви поетически сборници? - Разбира се, героинята е една, но тя се е променила много с годините, с преживяното. Натрупала е у себе си нов опит. И тя не може да бъде същата, каквато е била преди 50 години. И моята лирическа героиня живее с развитието на живота у нас. Тя преживява и моменти на мъка и колебания, и на разочарование тук-таме. И все пак тя си е същата. Придобила е чертите на новото време. - Другарко Багряна, през 1977 г. Вие казвате, че за Вас животът е творчество, че без творчество... .. животът няма да има смисъл. - И бихте го потвърдили това и днес? - Да! То има, разбира се, и други неща, но все пак творчеството е главното. - А трябва ли литературната критика да бъде по-взискателна към първите книги на младите автори?

За един научен работник като че ли няма по-голямо удовлетворение от това резултатите от изследователската му дейност да намерят почти незабавен отзвук в специализираните периодични издания. Само година след отпечатването моето критическо издание на о писмены в три авторитетни органа на българските научни среди се появиха обстойни представяния за моята кни га и този факт ме поласка особено много, още повече че сред авторите се от крояват имената на младия учен Красимир Станчев и на най-младата и талантлива специалистка Анисава Милтенова. Изказвайки своята благодарност на българските си колеги, нямам предвид само вниманието, с което удостоиха моята книга, но и главно сериозния труд, който предхожда, както е известно, представянето на едно критическо издание. Освен това страниците, които тези колеги посветиха на моята книга, се явяват жив отклик на една от преслед ваните с моето критическо издание цели: да предизвикам интерес към диску сии и съждения от текстологически характер" (с. 5) около Храбровата творба и най-общо около някои основни принципи на филологическите изследвания на средновековните славянски паметници. Постигането на тази цел е вече твърде положителен резултат и няма да скрия голямото си задоволство. Първоначално романистка и по-късно славистка, пряка ученичка на учи тел от ръста на Анджоло Данти, който с безгранична щедрост ми предаваше знания и опит - това са обстоятелствата, които ми позволиха да се формирам в италианската славистична школа и да овладея утвърдените научни достижения на сходни дисциплини (модерната романска и италианска филология). Естествената последица е, че използуваната от мене методология за изследването на различни славянски средновековни паметници не съвпада с тази на бъл гарските ми колеги. Затова и нашите възгледи и становища невинаги се покри ват. Добре позната е плодотворността на научните разисквания особено когато се обменят съждения и идеи, родени от различни видове опити, натрупани в разнородни културни среди. Точно това ме кара в тези страници да се вър към сложната и изключително важна за изследването и издаването на бъл гарските и славянските паметници проблематика. Дълбока и искрена е моята признателност към българските колеги, които със своите редове насърчиха разширяването на разискванията.

Ако се замислим над състоянието на немската литературна наука днес, неминуемо ще за бележим, че тя се намира на кръстопът. Вече повече от две десетилетия изненадващо много гер манисти проявяват предпочитания към тълкуването. Налице са методически изследвания и го леми сборници и техният успех доказва един все още неотслабващ интерес. И все пак: „Всяка изречена дума предизвиква мисълта за противното не защото сам по себе си човекът е същест во упорито и своенравно, което трудно се оставя да бъде прекалено дълго тласкано в определе на посока, а защото самият живот в своята неизчерпаемост отново и отново изисква мисълта за противното, защото всяка дума и всеки подход, който използуваме, за да го изследваме, представляват насилие над него. Така е и с тълкуването. Това не означава, че то е погрешно, че други начини на работа биха били по-правилни; означава обаче, че спрямо произведението на изкуството то е издържано само в едно отношение, а за сметка на това пропуска други свои задължения.

С дядо Тодор Влайков шастието ми да бъда в продължение на няколко години в почти ежедневен контакт се дължи на неговото голямо нещастие да ослепее. Една случайност ми даде тази възможност: отидох при писателя Добри Немиров след уговорена среща чрез неговия син и мой съученик Емил. Той живееше на партера в една коопе ративна сграда на бул. „Евл. Георгиев" (сега „България"). Посрещна ме съпругата му, красива черноока жена с пригладени дълги коси, извини Емил, че не ме е дочакал, тъй като има урок по френски език, и ме поведе към кабинета на писателя. Жилището познавах; тогава съ учениците се посещавахме често при кръжочни срещи, а понякога и за да подготвяме заедно уроците си. Апартаментът бе скромно, но уютно подреден с много художествени портре ти и картини по стените в хола, мебели от епохата, трапезарията и гостната се сливаха и всичко светеще от чистота. Личеше много грижливата ръка на домакинята. Тя ми от вори вратата и ме покани при писателя в неговия кабинет, където влизах за първи път. Лъхна ме лек мирис на тютюн. Чичо Добри със свойствената си усмивка и сърдеч ност стана от бюрото си, ръкува се топло с мене и ме поведе към фотьойла пред него. Каза ми, че знае защо съм дошъл, похвали инициативата ни, че е много полезно мла дите да чуят мнението на възрастните относно своите насоки и занимания, опити и постижения. Понечих да му предам броеве от годишнината на основаването и от текущата година на нашия ученически вестник „Струя". Той ми каза да ги запазя, тъй като покрай сина си следи изданието, както и това на списание „Ученически подем". Намира ги за много интересни иче взаимно се допълват и по идеи, и по характер на материалите. Обеща да ми даде писмено мне нието си чрез Емил и аз смятах посещението си за приключено, задачата изпълнена и станах, за да благодаря за отзивчивостта на писателя и да се извиня за отнетото му време, но той ме върна към фотьойла, като каза, че и от своя страна има въпрос към мене: - Син ми Емил ме насочи към тебе. Писателят Тодор Влайков се нуждае от помощ. Търси млад човек, като предпочита някой беден студент от Филологическия факултет, който да може да отделя по два часа сутрин или след обяд, за да му чете или пише под негова диктовка. Емил ми каза, че ти би могъл да вършиш тази работа. Той много обича дядо си Влайков, но отклони за себе си това предложение, защото твърдо се е заел с френския език, освен това чувствува, че трябва много допълнително време да отделя и за предметите математика, физи ка и химия, които по-трудно му се удават. А мисля, че и писателят Тодор Влайков предпочита по-чужд човек, защото се надява той да е по-дисциплиниран.

От заглавие като предложеното в случая се очакват като че ли по правило сравнения, изводи за движение на творчески тенденции, за следване, разминаване и скъсване с традиции т. н. Когато обаче става дума за съвременници и приятели, за творци от едно поколение и дори от един литературен кръг, темата за диалога между поколенията се проектира върху конкрет ния диалог между формиращите се при еднакви условия творчески индивидуалности. Отношението Георги Райчев - Димчо Дебелянов съдържа материал за реставриране на своеобразния диалог между двама твърде различни представители на поколението, започнало литературната си дейност около средата на първото десетилетие преди войните. В литературноисторически контекст този диалог е двустапен. През октомври 1916 г. със смъртта на Димчо Дебелянов на фронта приключва първата му част - около 7-8 години сериозна и противоре чива творческа дружба, нежно проятелство, изпъстрено с любопитни стълкновения и спорове върху изкуството и живота. Какво са били по това време един за друг двамата приятели? Разбира се, тяхната дружба есамо елемент от общата атмосфера в литературното общество около Димитър Подвързачов, обединено от стремежа да търси свои пътища в изкуството. Но двустранната връзка Райчев - Дебелянов има едновременно с това и своя характерност, своя психология на контактите, свои отлики в духовното общуване. За по-младия Димчо Дебелянов са били необходими и серафич ната духовност на Лилиев, и бликащият, често пъти тъжен хумор на Подвързачов, и открове ната непосредственост и приземеност на Райчев, и връзките с още много и различни хора. на Лилиев и от А Георги Райчев, който се е респектирал от духовния ръст откровената и безпощадна критика на Подвързачов, е критично настроен към бохемството на своя обичан прия тел Димчо, към неговите бягства понякога от професионалното литературно общество. Райчевата любов към спора и Дебеляновата разгорещеност след една-две чаши са ставали причина за чести среднощни спречквания между двамата приятели, забравяни още на следващия ден след обичайното извинение на Дебелянов и прошката на Георги Райчев. „Казаха ми, Гюро, - пише поетът на една картичка, която пъхва под вратата на приятеля си на 27 юни 1911 г., - че снощи съм извършил едно безобразие повече - нахвърлил съм се срещу тебе съвсем безосновно. Мене ми е искрено мъчно - ти навярно ще разбереш това и ще ме извиниш? Димчо, " Нищо подобно обаче в поведението на Димчо Дебелянов не е било в състояние да помра чи приятелските чувства на Георги Райчев към него. Необикновеният лирически талант на пое та, голямата отговорност към изкуството, добротата в характера, чистотата на мислите и делата му са извиквали тези чувства спонтанно, превръщали са приятелската обич в своеобразен вътрешен нравствен императив за Георги Райчев. След много години той си спомня как отказал на баща си да го направи собственик на дворно място в Лозенец: „Собственик! Аз - собственик! Ами какво ли ще каже Димчо Дебелянов, ако се научи за това? Ами какво ще кажат другите приятели?... Тръпки ме побиха. Не, казах аз на баща си, не искам да купуваш място, не ми трябва.

В рецензираната книжка привлича вниманието статията на д-р Карл Вагнер „Тъмните полета на идеологиите. Бележки за съвременните швейцарски романи." Авторът посочва, че съвременната немскоезична литература (с това се разбира лите ратурата на ФРГ, на Австрия и на Швейца рия) е обременена с ипотека, която тя отчасти сама си е наложила. Шансовете и да предава познания за действителността, чийто израз е тя, са намалели и мнозина теоретици, а и някои автори търсят най-късия път към практиката и по този начин доброволно се отричат от самата литература. Тъй като Швейцария и Австрия въпреки заслужаващи те внимание отделни инициативи играят незначителна роля като литературни пазари, писателите на тези страни авансираха във Федералната република и извън нея като регионални автори. Под знака на този регио нализъм стоят и най-новите антологии. Поважни в това отношение са сборникът на Дитер Бахман „Продължаваме да пишем. 98 писатели от немска Швейцария" (1977), изданието Литературата на Швейцария. Текстове и материали" (1978) и антологията „Насън видях Швейцария" (1980). Тези кни ги представят по-младите, родени след Вто рата световна война писатели пред една чи тателска публика, чиято литературна представа за Швейцария се свежда само до име ната на Дюренмат и на Фриш. Хвърляйки поглед назад към литературата на трийсетгодишния мир", Валтер Хьолерер бе назовал имената на Петер Бискел, Фридрих Дюренмат, Макс Фриш, Адолф Мушг и Урс Видмер. Днес този списък трябва значително да се разшири, смята авторът на статията. Тук трябва да се добавят и имената на Силвио Блатер (р. 1946), Юрг Ледерах (р. 1945), Гертруд Лойтенегер (р. 1948) и Е. Й. Майер (р. 1964), които публикуваха първите си кни ги през 70-те години. Докато формалното и тематично своеобразие на техните произве дения не подлежи на съмнение, творческите им пътища си приличат по фрапиращ начин. Всички те - с изключение на Ледерах - произлизат от дребнобуржоазна среда, за вършили са университет и са получили пе дагогическо образование. С това те сякаш потвърждават традиционната представа за Швейцария като народ от учители". Един герой от романа на Майер „Завръщането" казва: „В нашата образцова страна ние жи веем като образцови учители и образцови ученици, но преди всичко като учители. " А и според статистиката, посочва авторът на статията, приблизително половината от швейцарските писатели работят като учители. Но от по-голямо значение за тях е откритият сблъсък с възпитателните учреждения и със социалните утопии, свързани с тях като последствие на студентското движение, смята д-р Вагнер. Въпреки близостта на светогледите, поч ти еднаквата степен на образование и изпол зуването на едни и същи жанрове (повест, роман) изненадва различието в творбите на тези писатели. В сравнение с „Пламтящ лед" (1978) на Урс Йеги или монтажните романи на Ото Ф. Валтер, които още чрез формата си разчупват целостта на фикцията, за да направят осезаеми противоречията в социал ната действителност, тук липсва непосред ственият рефлекс за политическо действие и призивът към политическа активност. Романите на Йеги и на Валтер свидетелствуват за превеса на абстрактно-рационалното схва щане за бъдещето, което схващане изчерпва субекта. В романа си „Основанията на Албисер" Адолф Мушг неслучайно влага (и съ щевременно иронизира) една психологическа плоскост, за да покаже крушението на политическите идеали, които - стилизирани до някакво ново „свръх-Аз" - не се преработват от субекта, а го фрустрира г.

Като използува личния си опит от пре живяно и прочетено, в книгата си Ефрем Каранфилов прави своите открития в област та на психологията на личността и на народопсихологията. С веща и сигурна ръка скицира собствения си портрет с прелестната смесица от есеистика, критика и белетристика. Една богата и артистична натура ни предлага своите максими" често във вид на афоризми (За детството и юношеството"). Той нерядко тръгва от малкото, дребното, интимното и някак си неочаквано открива здрава нишка с голямото, важното, значимото. Така например в духовното изграждане на човека, на отделната личност вижда образа на учителя. На любимия учител. Както и в духовното изграждане на родината. Родината е постоянна тема в творчеството на Ефрем Каранфилов. За него тя се олицетворява не само в родния край, родния град и родната река или планина, не само с улицата, на която си живял, и с родната къ ща, където си прекарал златните сънища на своето детство. Родината - това несъмнено са и приятелите, с които те свързва здрава дружба от най-ранната ти младост, и учили щето, и книгите, които за пръв път са ти открили широкия приказен свят на въображе нието. Разбира се, писателят не говори въ обще за родината или за родния град, във всеки негов ред, във всяка дума се чув ствува присъствието на родния му Кюстендил с прелестните му околности, със зеленото рухо на Хисарлька, със Струма, завинаги свързала името си с легендарните ни войводи и революционери от Гоце Делчев и Яне Сандански до Каляшки, Демиревски, Парапунов. Големи пости и художници начело с Никола Йонков Вапцаров и Владимир Димитров - Майстора оттук са тръгнали по света, за да разнасят красотата, силата и славата на българския творчески дух" (с. 40). Той си спомня за плясъка на тъжните води", за „скръбната песен на легендарната река", защото тя е звучала непрекъснато през дет ските му години. Но тъжните реминисценции, защото във всеки спомен от детството, дори B най-светлия, има и по малко носталгия, се уравновесяват с оптимизма на автора по отношение бъдещето на родния град и род ната река, на родината. Есетата, в които най-ярко се откроява лич ността на писателя, неговото израстване като гражданин и творец, са „Среща с литературата“, „Среща с любовта“, „Среща със смърт та," „Юнкерските години“, „Как написах книгата „Българи". Те са най-изповедните и може би най-изстраданите. He e Оригинална мисълта, че творецът B сравнение с другите остава завинаги млад, защото най-често се връща към своето детство. Но у Ефрем Каранфилов тя се обогатява, детайлира, превръща се в негова - тя е лайтмотив на много негови произведения. Не можем да не се съгласим с него, защото Именно писателят успява да запази свежа своята памет, емоционалната оцветеност на спомена, чистотата на преживяването - та кива, каквито са били в детството му, само че преосмислени, пресети през разума на въз растния. Неслучайно афоризмите „За детст вото и юношеството имат за мото мисълта на Русо: „Помни, че си бил дете!" Тази мисъл пронизва цялата книга, тя му е дълбоко родствена и винаги когато пише в книгите за детството, в една или в друга степен я зашищава.

„Декамерон" на Джовани Бокачо е сред паметниците на свето вната литература, кои то запазват през вековете непокътната лю бовта на читателите. Не по-слаб и не помалко постоянен е и интересът на литературната история. Прочутият сборник с новели е осветляван многократно и от различни ъгли. Обикновено той е разглеждан като най-ярка проява на ренесансовия светоглед, като първа и най-характерна творба от новия стап в развитието на белетристиката. Известният италиански литературовед Виторе Бранка, за когото творчеството и животът на Бокачо са централен изследователски проблем от десетилетия, търси свой подход към тях. (Книгата му, чисто първо издание е от 1956 г., е обогатена с по-нови наблюдения на автора.) Разграничаването от традицията, съдържа що и елемент на провокация, отправена към читателя, се разкрива още в заглавието - Воссассо Medievale" -средновековното у Бокачо, което според Бранка се съдържа на всички равнища в творчеството на писателя. Същевременно, както пояснява авторът, той е искал да подчертае, че белезите на средновековното не изчерпват характеристиката на Декамерон" и останалите творби на Бокачо. Навлизайки в конкретните анализи, поместени в книгата, читателят не без изненада забелязва, че авторът, ангажирал се с все пак дръз кото заглавие, не робува на предпоставена теза, не се стреми винаги и във всичко да изтъква средновековното. Нещо повече, акцен тът по правило пада върху новото, което Бокачо внася в литературата на фона на традицията, като успоредно с това се разкриват и проявите на устойчивото, на традицион ното в творчеството на Бокачо. Съчетанието на смело представената нова идея с обектив ността и непреднамереността в подхода спе челва не само симпатиите на читателя, но и неговото доверие. Но и не само това. Взаимопроникването на традиция и новаторство е един възлов за европейската култура период като италианското треченто е кардинален проблем, едновременно теоретически и конкретен. И той засяга далеч не само изследванията на творчеството на Бокачо и неговите италиански и западноевропейски съвременници. Той има и пряко отношение към редица въпроси и от българската литературна история, в която преходът от стара към нова литература с костелив орех, с който нашето литературо знание все още се бори Виторе Бранка вижда своя труд като продължение на радикалния поврат, извършен от редица европейски учени от близкото ми нало (сред тях у нас по-познат с Курциус) по отношение на преодоляване на стария, 156 но все още разпространен мит за среднове ковния мрак" и ярката светлина" на Ре несанса. Но докато в по-обш, теоретически план старите разбирания са вече окончателно преодолян етап от развитието на на уката, то същото не може да се каже за разглеждането на Бокачовото творчество. Спо ред Бранка тук академическото литературо знание се намира в застой и не се е придвижи ло напред в сравнение с постигнатото от Де Санктис и неговите съвременници. Дори се риозен и проницателен изследовател" като Ауербах, а също и Шкловски, остават в рам ките на познатото. Веднага трябва да се поясни, че Бранка отнася тази констатация само към проблематиката на отношението Сред новековие - Ренесанс. При конкретните си анализи той е чужд на какъвто и да е нихилизъм и се опира на множество свои съвре менници и предходници, изтъква техните приноси.