средневековный

„Декамерон" на Джовани Бокачо е сред паметниците на свето вната литература, кои то запазват през вековете непокътната лю бовта на читателите. Не по-слаб и не помалко постоянен е и интересът на литературната история. Прочутият сборник с новели е осветляван многократно и от различни ъгли. Обикновено той е разглеждан като най-ярка проява на ренесансовия светоглед, като първа и най-характерна творба от новия стап в развитието на белетристиката. Известният италиански литературовед Виторе Бранка, за когото творчеството и животът на Бокачо са централен изследователски проблем от десетилетия, търси свой подход към тях. (Книгата му, чисто първо издание е от 1956 г., е обогатена с по-нови наблюдения на автора.) Разграничаването от традицията, съдържа що и елемент на провокация, отправена към читателя, се разкрива още в заглавието - Воссассо Medievale" -средновековното у Бокачо, което според Бранка се съдържа на всички равнища в творчеството на писателя. Същевременно, както пояснява авторът, той е искал да подчертае, че белезите на средновековното не изчерпват характеристиката на Декамерон" и останалите творби на Бокачо. Навлизайки в конкретните анализи, поместени в книгата, читателят не без изненада забелязва, че авторът, ангажирал се с все пак дръз кото заглавие, не робува на предпоставена теза, не се стреми винаги и във всичко да изтъква средновековното. Нещо повече, акцен тът по правило пада върху новото, което Бокачо внася в литературата на фона на традицията, като успоредно с това се разкриват и проявите на устойчивото, на традицион ното в творчеството на Бокачо. Съчетанието на смело представената нова идея с обектив ността и непреднамереността в подхода спе челва не само симпатиите на читателя, но и неговото доверие. Но и не само това. Взаимопроникването на традиция и новаторство е един възлов за европейската култура период като италианското треченто е кардинален проблем, едновременно теоретически и конкретен. И той засяга далеч не само изследванията на творчеството на Бокачо и неговите италиански и западноевропейски съвременници. Той има и пряко отношение към редица въпроси и от българската литературна история, в която преходът от стара към нова литература с костелив орех, с който нашето литературо знание все още се бори Виторе Бранка вижда своя труд като продължение на радикалния поврат, извършен от редица европейски учени от близкото ми нало (сред тях у нас по-познат с Курциус) по отношение на преодоляване на стария, 156 но все още разпространен мит за среднове ковния мрак" и ярката светлина" на Ре несанса. Но докато в по-обш, теоретически план старите разбирания са вече окончателно преодолян етап от развитието на на уката, то същото не може да се каже за разглеждането на Бокачовото творчество. Спо ред Бранка тук академическото литературо знание се намира в застой и не се е придвижи ло напред в сравнение с постигнатото от Де Санктис и неговите съвременници. Дори се риозен и проницателен изследовател" като Ауербах, а също и Шкловски, остават в рам ките на познатото. Веднага трябва да се поясни, че Бранка отнася тази констатация само към проблематиката на отношението Сред новековие - Ренесанс. При конкретните си анализи той е чужд на какъвто и да е нихилизъм и се опира на множество свои съвре менници и предходници, изтъква техните приноси.