100 години от рождението на д-р К. Кръстев

Творците на художествени ценности са малцина белязани от съд бата люде, които прекрачват границите на много страни, вдъхновяват не едно поколение. Значимостта и обаятелната сила на тези творчески личности са толкова по-големи и всеобхватни, колкото по-органическа е връзката между художествени завоевания и обществено поведение, между идейно-естетически прозрения и гражданско-етични позиции. Такива хора като маяк привличат погледите на всички, които живеят с поривите на един по-интензивен духовен живот, обладани от по-високи идеали за социално добруване и нравствено издигане. Читателите се обръщат към делото на подобни творци, за да се сродят с тяхната душевност и мисловност, да намерят опора на своите терзания и търсения. Такъв извор на мъдрост и знания, на идейно-естетическите изживявания и гражданско-хуманистични идеали представлява несъмнено и творческата биография на Людмил Стоя нов, който вече прекрачи последната четвърт на столетието. Повече от половин век личността на писателя и гражданина Людмил Стоянов се извисява в литературния ни и културен живот. Тя извиква любов и признателност не само у нас, но и воред културната общественост на други страни. Неговият жизнен и творчески път е наистина рядко поучителен. В делото му са намерили въплъщение много от проблемите на времето, тревогите и прозренията на няколко поколения, тенденциите на националното ни литературно и културно развитие от десетилетия насам. Преминал през сурови изпитания, платил дан на модните естетически те чения от началото на века, Л. Стоянов проявява идейно-нравствена устойчивост, преодолява опасните увлечения, за да се закали и извиси по-късно с целия си ръст на творец-хуманист и гражданин-комунист.

Ha 5. IV. 1919 г. една фатална случайност отнема живота на видния български литературен критик и дългогодишен редактор на списание „Мисъл" - д-р К. Кръстев. Завърнал се неразположен у дома си, той глътва хапче отрова, вместо лекарство. Така завършва живота си послед ният от известната „четворка" - не много след тримата си другари: П. П. Славейков (1912), П. К. Яворов (1914) и П. Ю. Тодоров (1916). Оттогава и досега (пък и още приживе) неговото дело е бивало неведнъж предмет на високи хвалебствия и непоколебими отрицания. Тук не става дума за принципиалната борба на марксистите-критици (Д. Благоев, Г. Бакалов, Т. Павлов, Г. Цанев, П. Зарев, П. Данчев, Ст. Каролев) срещу възгледите на д-р Кръстев. Той е атакуван остро и от представители на самата буржоазна критика и тези атаки изразяват вътрешните различия в нея, стремежът и за утвърждаване и отричане на едни или други имена, непримиримата вражда между отделните групи и школи. Нещо повече - някои буржоазни критици са се стремили най-яростно да уни щожат и ликвидират безапелационно цялото дело на Кръстев. Прочетете книгата „Критици" на Й. Маринополски (1910) или хирургическата статия на С. Радев (сп. „Художник", 1905), или очеркът „Делото на д-р К. Кръ стев" от Ал. Балабанов (сп. „Философски преглед", 1939) и ще видите колко страст е вложена в опитите да се ликвидира без остатък критикът, за да няма нужда да се ровите из безбройните настървени нападки срещу него по жълтите страници на буржоазния печат. Но какво да се прави - такава е участта на критика: той е принуден да търпи нападките и на ония, които е отрекъл, и на техните приятели, и на ония наранени самолюбия. за които никога не е писал и те се смятат за пренебрегнати, и най-сетне на всичките врагове на ония, които пък еутвърдил със статиите си. д-р Кръстев е удостоен и с по-голямо внимание. Той е главен герой на Вазовия разказ „Доктор Джан-джан“, на „Японските силуети", а неговият близък приятел Кирил Христов по-късно му посвещава злъчни строфи в епиграмата „Доктор Ставри":