съчинения

Една от основните задачи на Института за литература при БАН е да събере и из- даде съчиненията на българските писателикласици. В изпълнение на тази задача е подготвен за печат том 1 от Събраните съчинения на Петко Р. Славейков. В това издание за пръв път ще бъдат събрани произведенията на поета, публи циста и общественика Петко Р. Славей- ков, който приживе не можа да види отпечатан дори един том от своите събрани стихотворения. То ще бъде и първото академично издание на Института за литература.

оявата на първия том от съчиненията на Климент Охридски е събитие в съвре менния научен живот. Неговата стойност произтича не само от обстоятелството, че то увенчава близо 130-годишната история на проучванията върху Климентовото кни жовно дело, в която е вложено усърдието на учени от няколко страни и няколко поколения, и че същевременно, като всяко значително научно постижение, то открива нови перспективи пред изследователската мисъл. Томът представя в системно единство творчеството на една от най-големите лич ности на източната православна култура и отново потвърждава с изобилни, най-конкретни документални данни истината за необикновената роля на старобългарската Литература извън пределите на средновековна България, за несъмнената и популярност и високия и престиж в най-широки териториални и хронологически граници. Чест за българската наука е, че именно нейни представители осъществяват изданието. Дъл гогодишните традиции у нас в областта на кирило-методиевската проблематика и винаги будното чувство на признателност и дълг пред изключителните исторически заслуги на бележития ученик на солунските братя правят този факт напълно закономерен. Авторският колектив (Б. Ст. Ангелов, К. М. Куев и Хр. Кодов) е преодолял спе цифичните трудности, които възникват при обнародването на средновековното литературно наследство. Макар и да тръгват от една солидна основа, каквато представляват опитите на двадесетината специалисти, пре димно руски учени, за установяване и изда ване на Климентовите съчинения, тримата съставители насочват усилията си преди Всичко към издирване и въвличане в кръга на проучванията на нов изворов материал. Работата им през последните няколко години, активизирана от взетото през 1965 г. решение на Института за литература при БАН да се съберат и издадат съчиненията на Климент Охридски, и протекла особено плодотворно между другото и в книгохра нилища на СССР, Чехословакия, Румъния 146 и Югославия, промени съществено картината на размерите и разпространението на Климентовата книжовна продукция. До статъчно е да се спомене само, че почти всички поучения и похвали, намерили място в първия том, са обработени по голям брой преписи. Много често те са над 40-50 за всяко отделно произведение, а в единични случаи количеството им достига трицифрени числа (Похвално слово за Михаил и Гав риил - 156 преписа, Похвално слово за възкресение Лазарово - 115 преписа, Похвално слово за пророк Илия - 145 преписа). Без да означава изчерпване на всички въз можности - нещо естествено и очевидно, отбелязано изрично и във встъплението към тома, събраният материал от първоизточ ниците, допълнен и от прегледа на редица печатни пролози, е напълно достатъчен по обем, за да бъде надеждна опора, когато се е решавал основният проблем на изда нието - Климентовото авторство. Томът обхваща 40 слова и поучения. Принципите за подбор и предаване на тек стовете са обмислени грижливо и са про карани последователно с професионална вс щина. Съставителите се ориентират към найстария от известните преписи на всяка творба, като се придържат до схващането, че той обикновено отразява най-добре авторския текст. При равни други условия се предпо читат датираният текст и българската ре дакция. Словата са подредени хронологично по църковния календар според септемврий ската година. Големият брой преписи в повечето случаи е наложил да се отделят много усилия и време, за да бъдат определени текстовете за разночетения. Тук отново е да дена преднина на по-старите преписи. Самите разночетения носят текстологически характер. Словата са предадени във фотокопия и транскрипция и това безспорно от крива пътища за палеографски и езиковедски наблюдения върху тях. Установяването на две редакции се отбелязва чрез публикация и на двете версии. Особено внимание заслу жават уводните части към всяка творба. Тук преобладава прецизен археографски обзор. Привлечени са и извънредно полезни сведения, свързани с историята на съответния църковен празник или на прославяния църковен герой.

С името на старобългарския книжовник от XV в. дяк Андрей досега се свързва само един писмен паметник - неговият панегирик от 1425 г., съхраняван в Църковния музей в София.1 За личността на този книжовник и за неговите връзки с последния търновски патриарх Евтимий и с Константин Костенечки са изказвани противоречиви предположения. Колкото и парадоксално да звучи, с тях се срещаме в проучванията на един и същи автор - дългогодишния изследвач на старата ни литература В. Сл. Киселков. През 1931 г. той го счита категорично за пряк ученик на Евтимий Търновски и учител на Константин Костенечки, 2 като го отъждествява със споменатия от последния в „Сказание за буквите" негов учител на младини Андроник .... въ мале учи быва Андроны некто романінскые бласти и нам сучитель Бывь въ писмене... 3 Според тогавашните позиции на В. Сл. Киселков същият този Андроник енаричан още Андрей, както за това свидетелствува една приписка към Константиновия пътепис „Пътуване до Палестина“ в Ловчанския сборник, където се посочва, че Константин Костенечки е ученик на някой си Андрей, който пък е ученик на Евтимий Търновски: .... ГЛАТ БО Ако вченику быти некоем Андрею, й оученикъ Evolmia бывшаго патраха тучном ском...*4 По-късно (през 1956 г.) В. Сл. Киселков променя становището си и счита, че дяк Андрей не е учител, а съученик на Константин Костенечки, с когото заедно учат в Бачковския манастир при Евтимиевия ученик Андроник - Андрей. Сега той твърди, че „дяк Андрей не бива да бъде отъждествяван със своя учител Андрей, или Андроник, който е бил учител и на Константина Костенечки. Ако дяк Андрей беше личност, тъждествена с Константиновия учител, или Андроник, самият Константин, когато есъставял своя трактат „За буквите“, едва ли би написал след ната фраза, издаваща пълно пренебрежение от страна на Константина към собствения му учител: Андроника некто доманійскые бласт и намь учитель бы в писменехъ. Неопредели телното местоимение некто не подхожда за дяк Андрея, който още бил жив съвременник на Костенечки и освен това писател и познайник на сръбския патриарх Никон. “5 Разсъжденията на В. Сл. Киселков са логични и убедително ни внушават предположението, че дяк Андрей не е прекият Евтимиев ученик Андроник - Андрей, че това е друг писател, роден и живял по-късно.

Историята невинаги е справедлива към тези, които я създават. В оценката си на едни от тях тя е прекалено щедра, а като че за сметка на това обрича други на незаслужена забрава. Един от неоправдано отминаваните досега политически и литературни дейци на нашето възраждане е Тодор Пеев, издаването на чиито съчинения, предприето от Дочо Леков и Иван Сестримски, е повод за настоя щите бележки. Като се има пред вид, че Д. Леков отпечата преди известно време и кратка студия за Т. Пеев, не може да не бъдат приветствувани усилията на изследователя за отдаване заслу женото на един деец, чието име досега бе известно главно във връзка с известното Ботево писмо до него („Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със сти хиите...") и с работата му като деловодител на Българското книжовно дружество в Браила след Друмев. Оказва се, че и повече от половин век след Боян Пенев има какво да се открива в нашата възрожденска литература и в чисто фактологически аспект, че тази литература наред със закономерно назрялата необходимост от теоретично изследване се нуждае и от скрупольозно-изследователската научна работа на литературния историк. Мемоарите, публицистиката, драмите и писмата на Пеев разкриват пред нас недвусмислено една интересна личност и един оче видно призван писател. Учил в родния си град Етрополе, във Френския колеж в Цариград, в софийското училище на Сава Филаретов, учителствувал в Самоков, Силистра, Кюстендил, Етрополе, Браила, основавал заедно с Левски революционни комитети, редактирал вестник „Възраждане“, организирал работата на Българското книжовно дружество... - трудно е да се изброи всичко онова, което е вършил, - на него му еоставало малко време за литературна работа. За него, както и за някои други възрожденски дейци важи сполучливото определение, че самият му живот е най-интересното произведение, което е създал. Човек с голяма култура, владеещ отлично няколко езика, той е бил от онзи тип революционери, за които се пишат най-увлекателните романи. Ползуващ се с благоразположението на турските големци в София, Русе, Силистра, Тетевен, Етрополе, Орхание, минаващ за техен доверен човек, той върши изкусно скритата си дейност на председател на Етрополския революционен комитет, на представител в Българския революционен централен комитет, на почти всички комитети от София до Етрополе, на верен помощник и укривател на Левски... С особено голям замах се отличава дейността му в емиграция, особено по време на Априлското въстание. Наред с работата си в Кни жовното дружество и в българското училище в Браила той участвува най-активно въз всички начинания на революционната организация. Заедно с Христо Ботев, Любен Каравелов, Кириак Цанков, Олимпи Панов той е включен в Букурешкия Привременен централен бъл гарски революционен комитет, чиято задача е съживяването на дейността на частните комитети в България, започване на акция за съби ране на помощи, подготвяне на главното съ брание на организацията. Той пише възвание към българския народ, сближава се с Ботев и с воденото от него революционно крило, стреми се да бъде полезен с всички сили и на борбата, и на гениалния поет и революционер. Макар и неполучил по-късно признание за заслугите си, Тодор Пеев се включва найактивно както в Освободителната война, така и в административното устройване на новата българска държава - дейност, донесла му много обиди и огорчения, довели го наред с личните му нещастия до самоубийството през 1904 r.