Фейлетонистът

Проблемата за връзките на българските писатели със световните майстори на художественото слово и по-конкретно с руските е от важно методологично и практическо значение. Днес всички са съгласни, че в развоя на българската литература - класическа и съвременна - се откриват ярки примери на типологични и контактни явления. Ето защо особено е необходимо да се посочи природата на това въздейств и е при всеки отделен автор, тъй като това ще хвърли допълнителна светлина върху литературния процес като цяло. В тоя смисъл наследството на Алеко Константинов крие твърде интересен, все още непълно проучен литературен материал. Неговото творчество показва свои специфични черти, а покрай тях носи и общото: близкото познаване на художествените произведения на Пушкин и Лермонтов, Гогол и Тургенев, Некрасов и Шчедрин, както и някои основни положения в естетиката на Белински, Чернишевски и Добролюбов - подпомагат нашия автор да израсне като значителен национален писател. Но те само го насочват! Защото, както казах, Алеко Константинов е самобитен български сатирик и фейлетонист. Преди всичко и главно той се опира на националната ни литература, колкото и оскъдна да е била откъм произведения и традиции по онова време. Всички негови произведения израстват на наша почва, те са вълнуващ отглас на обществените дирения на нашия народ през 80-те и 90-те години на миналия век.

Враговете му се опитаха да го уязвят, твърдейки, че започнал да пише фейле тони лично засегнат, когато пропаднал като кандидат за народен представител. Те не искаха да разберат, че това бе само поводът, който отприщи заложени потенциални сили и ориентира едно талантливо перо; който задълбочи съществу ващ вече конфликт с действителността, като му придаде определена социална острота. Прекият контакт с политиката на деня превърна тази фейлетонна енергия в емоционален протест срещу злото, в израз на едно морално отвращение, дошло от сблъсъка на човешки здравото и благородното с недостойната конюнк тура, за да достигне до удар по конкретните създатели и носители на тази конюнк тура. Защото фейлетонистът Алеко присъствува във всеки ред, излязъл от ръката му още в ученическите години; той е в първите неумели стихове, в първите прозаични опити, в частните му писма; в зрелите пътеписи и неповторимия „Бай Ганьо". И когато твърдим, че изборите раждат Алековия фейлетон, трябва да уточним: социално заострения, политически ориентирания фейлетон, фейлетонаоръжие, където, както никъде другаде, се съчетават и плътно покриват човекът, художникът, гражданинът. Днес за изследователя е невъзможно, а и ненужно да отделя въздействието на проявите на човека и гражданина от въздействието на фейлетоните като литературен факт. Значението на Алековата личност в млада България допълва значението и ролята на фейлетоните му. И това тяхно присъствие влияе положи телно върху градивните сили и тенденции на общественото ни развитие. Защото смехът на един хуморист с безукорно лично и гражданско поведение не може да бъде пренебрегнат. И ако трябва да търсим трайната значимост на тези творби, да откриваме причините за естетическото въздействие на голяма част от тях и днес, наред с художествените им качества трябва да оценим обстоятелството, че чрез тях се срещаме с една морално извисена, светла личност, в срещата с която се пречистваме, коригираме, самопроверяваме, самоосъждаме. Да се пише за фейлетониста Алеко Константинов това означава да се разкрият националните, социалните и психологическите измерения на личността му, създала тази дивна феерия, изтъкана от смях, от скръб, от ирония, от сарказъм и от омайна поезия“.