критическите

ай-естествената и поради това най-разпространена представа за критиката е тая, че тя трябва да се отличава от изкуството по своя научно-логичен, понятиен характер на мислене. Но често срещаме и пряко противоположно определение, подчертаващо връзката на критиката с художественото мислене, своеобразния начин, по който тя пресъздава жизнените и литературните проблеми. За художественост на критиката и за нейната принадлежност към обширната и многообразна област на изкуството говореха преди всичко автори, които разглеждаха Белински. Прелиствайки пламенните страници на неговите творби, те възторжено отбелязваха поетическата устременост, пленителния лиризъм и драматическото напрежение на неговите статии. „Работата е там - пише Ал. Григориев - че както изкуството, така и критиката се подчиняват на един критерий." И в тоя смисъл е ясно, че той оценява статиите на Белински като произведения на изкуството, които се отличават с „необикновен лиризъм" и покоряват с яркостта си, страстността си и опиянението на първото чувство. Същия възторг от художествено-поетическия характер на статиите на Белински, от силата на неговото слово изпитват и такива негови съвременници като Гончаров, Тургенев, Достоевски и много други.

Спорът за критиката: „изкуство или наука?“ от преди години естествено не доведе до никакво решение. Разбира се, този спор бе нов само в нашите условия, за социалистическия етап на нашата литература. Дори и в българския литературен живот от миналото той бе имал някаква история. В този спор името на Тончо Жечев - тогава утвърждаващ се критик и литературен историк - често се вплиташе, все още немного обемното му творческо дело служеше като аргу мент за тезите на различните страни. Литераторите, които виждаха причината на спора в стремежа на извънмерния есеизъм нарцисистично да възпроизведе със свои средства, да „наподоби“ в някакъв смисъл разглежданата творба, посочваха, че у Тончо Жечев има само „елементи" на есеизъм, че „съпреживява нето" е съчетано със задълбочен анализ. При оценката на неговите книги и статии винаги се правеха уговорки за неортодоксалността спрямо „школата" на стиловите му средства и на критическото му виждане. И все пак с годините и самият автор, и критиците му не направиха рязко разграничение на делото му от насоката в литературознанието, която сближаваше критика и изкуство. Очевидно, имаше нещо друго, което създаваше тази връзка. В своята работа програмна На- от началото на зрелия период докладът ционални особености в литературното развитие“, изнесен на теоретичната конференция на СБП през 1965 г., Тончо Жечев говори за необходимостта „да се преоцени и творчески преосмисли целият исторически опит на нашата литература", говори за преломния характер на първите години от шестото десетилетие на нашия век за естетическото превъоръжаване на литературата ни. Идеоло гическият климат на Априлския пленум вече се реализираше като последователна творческа практика, която се нуждаеше от осмисляне. Взрем ли се в подобни с мащаба си преломни периоди в литературата, ще установим, че критиците, които утвърждават духа на новото, се движат съвсем близо до литературния рлеф, захвърлят менторската позиция, скъсяват дистанцията и - в последна сметка - техните произведения стават с нещо съизмерими с творбите на художниците на словото. Известно е, че литераторите от ОПОЯЗ бяха многократно обвинявани в употребата на авгурски език, в демонстрирането на показна ученост. Но в дружеската си преписка те се наричаха един другиго „писател". И това не е случайно: тяхната дейност бе наистина съвместна с едни от найзначителните поети и белетристи на новата руска съветска литература. А посетнешното развитие на Тинянов и Шкловски показа основателността на взаимното им титулуване. Във всеки период, чийто патос е търсенето на нов тип художественост, литературност, има нещо, което напомня за синкретизма от зората на изкуството. Преломът неминуемо е свързан с разрушаване на остарялата жанрова йерар87 хия, с изваждане от забвение на пренебрегвани жанрове, със смислови преливания между отделните жанрове. В тези процеси критиката често се оказва тази флуидна среда, която създава между жанровете смислови мостове, която прехвърля теми от един жанр към друг, за да бъдат те пълноценно експериментирани и накрая максимално реализирани. В тази своя функция критиката сякаш се „заразява“ от художественост и носи в отделни свои образци цялата тази кипяща литература в сгъстен, но не в тезисен, а в чувствено напрегнат вид. Такива критически работи излъчват духовна енергия, която поражда литература, такива критически текстове често вървят преди самата литература. Не се ли дължи на такова излъчване сближаването на критическите текстове на Тончо Жечев с изкуството?

The feature makes retrospective review of the early Elin Pelin receptions. It recognizes the writer’s hesitation, which also gives cause to Dr. Krastev to treat him critically in his essay “Singer of country woe” (“Young and Old” 1907). The text marks the pro-Jungian conceptions of the critics, by which he makes the reading of Elin Pelin. But the instruments of the German psychological aesthetics proved to be insufficient for applying the critical conceptions, on Dr. Krastev’s side. He operates with the ideas for mythos-figure of the author and the overall personality, without problematizing their interrelations. This provokes the meeting between the critics and the writer. “The literary-critical risks of Dr. Krastev” emphasizes the gradual and independent imposition of Elin Pelin as a Bulgarian literature classic between two withstanding writers’ circle, who characterizes to a great extent the pattern of the literary epoch from the beginning of XX century-this of “Thought” as well as this of “Bulgaran”.