Вдъхновен

Когато преди около шест десетилетия в ученическия периодичен печат се появяват няколко литературни откъси под псевдонима Павлуша, никой не е и подозирал, че това са първите стъпки на една изключително надарена творческа индивидуалност, която по-късно ще се изяви с една учудваща широта на интереси към различните области на човешкото знание, с безмерна всеотдайност на великите обществени и културни идеали. И ето днес някогашният Павлуша прекрачва прага на последната четвърт на столетието с побелели, но младежки буйни коси, с набраздено, но ведро и одухотворено лице, с грейнали от пламък очи, прегърбен от товара на онова огромно научно и културно наследство, което ни за вещава, наследство, трупано в продължение на десетилетия, нзпълвало със смисъл и съдържание цялото му битие. Какво хармонично съчетание между общественика и мислителя, между човека и учения! Какъв интензивен духовен живот, жи вот-епопея, изпълнен с големи изпитания и непрестанни дирения, с проникновени размисли и творчески дръзновения! Днес богатото и разностранно дело на Тодор Павлов се откроява ярко на фона на световната марксическа мисъл, все по-трайно задържа и ще задържа вниманието на съвременни и бъдни поколения, на всички обгорени от пламъка да се сродят със законите на общественото и културното развитие, да вникнат в исконната същност на социалните и природните явления.

ай-естествената и поради това най-разпространена представа за критиката е тая, че тя трябва да се отличава от изкуството по своя научно-логичен, понятиен характер на мислене. Но често срещаме и пряко противоположно определение, подчертаващо връзката на критиката с художественото мислене, своеобразния начин, по който тя пресъздава жизнените и литературните проблеми. За художественост на критиката и за нейната принадлежност към обширната и многообразна област на изкуството говореха преди всичко автори, които разглеждаха Белински. Прелиствайки пламенните страници на неговите творби, те възторжено отбелязваха поетическата устременост, пленителния лиризъм и драматическото напрежение на неговите статии. „Работата е там - пише Ал. Григориев - че както изкуството, така и критиката се подчиняват на един критерий." И в тоя смисъл е ясно, че той оценява статиите на Белински като произведения на изкуството, които се отличават с „необикновен лиризъм" и покоряват с яркостта си, страстността си и опиянението на първото чувство. Същия възторг от художествено-поетическия характер на статиите на Белински, от силата на неговото слово изпитват и такива негови съвременници като Гончаров, Тургенев, Достоевски и много други.

Името на Николай Хрелков беше твърде популярно през 30-те години сред прогресивното студентство, което тачеше писателя като последователен пролетарски поет. Тогава събирахме помощи за него и мечтаехме някога да го видим. За мене това се осъществи през 1946 г., когато в продължение на четири години имах възможност да посещавам поета в Горна Баня като съ трудник на редактираната от него културна страница на седмичника „Борба с туберкулозата". Сам болен от туберкулоза, Хрелков водеше упорита битка с „тежкото социално капиталистическо наследство“, както шеговито се изразяваше.