марксически

Българският комунист Димитър Гачев, наследил теоретическата принципиалност инепримиримост на благоевци, изцяло се Формира като изкуствовед и историк на естетиката в СССР. Особено активен за неговото развитие беше периодът от 1930 до 1937 г. След това култът на лич ността не само затормози, но и прекъсна трагически неговата творческа дейност. Гачев изпита върху плещите си въздействието на сили, по същество чужди и враждебни на социализма, които нанесоха толкова много поражения не само в политико-икономическия, но и в интелектуалния живот на нашето общество. Но той си остана верен до сетния дъх на комунизма, на великата съветска родина, отиде си с мечта да строи комунизма в България. ХХ конгрес в СССР и Април ският пленум у нас върнаха, наред с много други, и културните ценности, които съз даде гачев, в съкровищницата на социалистическата култура.

Димитър Димитров - едно име, което не говори почти нищо на съвре менния читател. Отиват си един по един и онези, които в неизбледнелите си спомени отпреди повече от шест десетилетия биха могли да възстановят нещо от образа на този възторжен идеалист - с крехка физическа фигура на не познаващ отдих работнически организатор, с неспокойно и темпераментно перо на талантлив публицист, с търсеща мисъл на един многообещаващ социа листически литературен критик и учен. Димитър Димитров е от фалангата първи социалистически дейци, които още в онази ранна епоха прозират необ ходимостта от практическа борба за освобождението на работническата класа и участвуват непосредствено в тази борба. И като литератори те не са съзер цатели, а борци, които разчистват пътя на социалистическата идеология и литература. За около 5-6 години обществена и литературна дейност той оставя интересно и съдържателно наследство, което има свое определено място в марксическата ни критика от края на века. На общественото му и литературно дело, на живота му много бързо слага край жълтата гостенка", поко сила толкова млади социалистически сили.

Радвам се, че дискусията, която днес се открива в нашия институт и на страниците на сп. „Литературна мисъл“, ще възстанови равновесието, може би дори ще поправи една несправедливост. Основното обвинение, което се повтаряше на много и различни гласове след нашия диалог с др. Никола Георгиев на страниците на „Литературен фронт“, беше, че неговата статия била 10 страници и половина, а моята 15 и половина, т. е. че той не е имал възмож ност да се разгърне, а аз съм се разположил почти на една страница на вестника. Както сега с убийствена ирония пише Н. Г., отговорил съм с два пъти повече думи“. Още когато писах статията, имах някакви смътни предчувствия, че давам изключително силен коз на някои хора, но все пак предпочетох да разгърна аргументите си докрай и да оставя на литературните бакали да правят сметките. В нашата област понякога една тлъста книга не може да оспори или обори един афоризъм и в същност дължината на нашите писания сама по себе си няма значение. И все пак морално се чувствувам доста освободен сега. Другарят Н. Георгиев е добавил към спора още 27 страници, т. е. неговите стават 37, а аз мисля засега да добавя още малко. Чувах и други обвинения във връзка с моя отговор във вестника. Уверявам ви, че тяхната сила и неповторимост не бяха нещо повече от току-що споменатите. Казваха ми, че съм официозен, че защищавам консервативни гледища. В едно привидно анонимно писмо („привидно“, защото авторът му е известен като дългогодишен мой и на мнозина други кореспондент по всеки подобен повод) бях обвинен дори, че съм „издевателствувал със силно слово срещу една слаба и неуспешна проява на колега". Какво не чух по повод ста тията? Единствено това, че не съм прав, че не съм прав по съществото на спора, по характеристиката на разказите на Хайтов и ограничените възможности на подхода на моя опонент към едно художествено произведение. Всичко това е стар и изтъркан начин на спорове, но никой не се досеща, че дори ако успее да докаже доколко морално съм паднал в дадения случай, това не го освобождава от задължението да докаже, че съм говорил неистини, че не съм прав. Нека да се надяваме, че сегашният наш спор, нашият другарски разговор ще премине тази безплодна и ужасна бариера и ще се насочи към спецификата на подхода към литературното произведение, към различните възгледи върху нашата съвременна методология. И тука вече може да бъде позволена и рязкост в характеристиките, и квалификации, и ирония, и изобщо всички онези елементи, които правят от полемиките нещо не само полезно, но и приятно, особено за публиката.