120 години от рождението на Димитър Благоев

Димитър Благоев има неоспорваната слава на блестящ интелектуалец и духовен знаменосец на своето кипящо и неспокойно време в България, на изключително талантлив представител на марксистката пролетарска идеология. В онази епоха само ленинската мисъл го превъзхожда. Благоев се нарежда по достойнство между елитните, високоерудирани творчески представители, защитници, носители и пропагандатори на това могъщо учение на борбата, призвано да преобрази коренно света, като Георги Плеханов, Пол Лафарг, Франц Меринг, Роза Люксембург, Антонио Грамши. Ето защо, макар и по-малко известен извън границите на своята родина, той заслужено трябва да бъде оценен като велик участник в процеса на духовното революционизиране на работническата класа и на човечеството изобщо през 90-те години на миналия век и през първите десетилетия на империалистическата епоха. Димитър Благоев мащабно се откроява на замъгления фон на историята, смущавана от първото, едва доловимо предутринно избледняване на пълзящите над земята огромни сенки на тогавашното мрачно и сиво настояще, като гигант на мисълта, предвещаваща пророчески настъпването на едно красиво бъдеще на България, като един от световните върхове на творческото приложение на марксистката идеология в огъня на класовата борба. Изключителното обаяние на неговата гигантска теоретическа сила и научна проницателност, рядка за онова исторически разделно време, когато животът подкопава господствуващото светоразбиране и дава път на друга мирогледна и концептуална система, продукт на закономерния прогрес на обществото, се корени в характера на идеологията на революцията и в собствените интелектуални способности на родоначалника и старейшината на българското социалистическо движение. Преди всичко Димитър Благоев по неотразим начин респектира и уди влява със своята широка и многостранна духовна култура. Той не е тесен специалист в определена, качествено диференцирана област на идеологията, професионал, затворен в ограничените рамки на еднотипни логико-теоретич ни категории, а голям и просторно разгърнат енциклопедичен ум, човек на синтеза и обобщенията, призван по достойнство да овладява основните положения на цялата революционна теория, да стига до най-високите мирогледни върхове на учението на Маркс и Енгелс, което има историческата задача да 3 озарява с науката движението на масите по пътя на класовата борба, към сияйното бъдеще на социализма и комунизма.

България е една от малкото страни в света, където още в края на ХІХ в. марксизмът пусна корени не само като социално-икономическо учение, но и като теория за обяснение и оценка на явленията в областта на литературата иестетиката, в духовно-интелектуалната дейност изобщо. Наистина не може да не буди много и много въпроси обстоятелството, че в една малка страна, където работническата класа и социалистическото движение едва се зараждат, където буржоазно-капиталистическите обще ствени отношения не бяха се изявили още в класическата си форма, се появява не само пролетарско-революционна литература, но и марксическа литературна теория и критика. Къде следва да търсим обяснение на факта, че още пионерът на социа листическото движение, основателят на партията на българския пролетариат Димитър Благоев се изявява и като школуван, проникновен литературовед- марксист? И благодарение на дейността му, намерила скоро всеотдайни последователи, България ще излезе на най-предните линии на марксисткоЛенинската литературоведческа мисъл. Очевидно причините могат да бъдат търсени в много и различни посоки - и в здравите национални демократически теоретико-критически традиции, и в своеобразното развитие на българския обществен и духовен живот, както и в исторически обусловеното общуване със завоюваното от руската реали стическа литература и материалистическа естетика. Разбира се, съвсем не на последно място - и в обществено-идейната формация, в личните качества на онези големи дарования на народа ни, които бяха призвани да трасират нови пътища на социално-политическото ни развитие, на националната ни култура. Както е известно, една от характерните черти на новата българска литература, започнала да се формира от втората половина на XVIII столетие, е,че още с появата на първите по-значителни произведения се откроява и стремеж да бъдат те оценявани и направлявани с оглед на потребностите на ускорените ренесансово-просвещенски процеси, характеризиращи тогава живота на българската народност. Успоредно с растящото съзнание относно задачите и значението на книжовната дейност в различните и жанрове за 22 всестранния национален подем се формират и утвърждават все по-опреде лени възгледи, принципи и критерии относно своеобразния характер на литературата като мощно оръжие за народностно самопознание и всестранно възраждане. И вече през 60-те и 70-те години българската теоретико-критическа мисъл се домогва до безспорни завоевания, застава на революционнодемократически, материалистически позиции. Макар и в своеобразна, найчесто критико-публицистична форма, тя подхваща почти всички основни въпроси, свързани с разцвета на литературата, на културата изобщо, в найтясно единение с потребностите на разгарящата се националноосвободителна борба и извоюване на политическа и духовна независимост.