Критиката като проза с идеологически характер

Тончо Жечев принадлежи към най-талантливите от онова поколение литературни работници, които - родени към края на 20-те и през първата половина на 30-те години - сега са в най-хубавата си творческа възраст и вземат активно участие в нашия литературен живот. Получили изцяло своята научна и литературна подготовка след 9 септември 1944 г., при условията на изграждащото се социалистическо общество, те са имали възможност да изучават системно и да усвоят добре научната методология и литературна теория на марксизма-ленинизма. Някои от тях през първите години след социалистическата революция са били ангажирани като дейци и в обществения, и в литературния живот. Колкото се отнася до Тончо Жечев, неговата дейност през първите години, след като завършва образованието си, е била изцяло обществена. Преди да пристъпя към неговото литературно-критическо дело, бих искал да изтъкна значението на тази обществена дейност за него като литератор. Сам той, като говори на едно място за своето поколение, пише: „В маята на това поколение животът сам беше вложил литература, идеализъм и мечтателност. То има... необходим жизнен запас от размисли и наблюдения, свои изстрадани истини“ („Критически погледи", стр. 221). През време на своята десетгодишна обществена работа в комсомола и партията Тончо Жечев придобива богати впечатления от обществения живот и от всестранното развитие на страната, натрупва опит в боравенето с обществени и общокултурни въпроси. Има и своите „изстрадани истини“. Всичко това се отразява благоприятно после в литературно-критическите му работи, в които личи склонност да свързва пробле мите на литературата не само с общественото развитие (общозадължителен марксически принцип), но и със съдбата на народа в историята, както и с културните проблеми в миналото и съвременността. Неговият поглед се разши рява. Като литературен работник той не се ограничава само в рамките на художественото творчество, а се стреми да проникне във всички области на живота, дето се проявява творческият дух на човека и народа, търси да разкрие философския смисъл на нещата и явленията. Неговите „изстрадани истини“ му помагат да си изработи верен и висок критерий за преценка на изображението на съ временния човек в литературата. Освен изкуството на словото интересуват го още историята, философията, фолклорът, съдбата на нацията, светогледът и битът на българина. Напоследък интересите му са насочени особено интензивно към нашето Възраждане - по-специално към борбата за църковна независимост и свързаните с нея обществени и културни въпроси. Първото най-общо впечатление, което правят трудовете на Тончо Жечев, богатата ерудираност на автора. Чужд на всякакъв фактологизъм, той борави винаги с изобилие от факти и явления, познава много добре не само историята e 85 на българската, но и на руската класическа и съветска литература, както и ос новните явления от западноевропейската литература. Той се подкрепя с цитати от авторитетни автори -наши и чужди, с аргументи от разнообразни области, прави сравнения с явления от различни литератури. Но особено важно е, че преди всичко той работи винаги с изворите. Това, за което говори, той епроучил лично, до решението на проблемите достига сам по свой път. Изводите се опират на убедителен доказателствен материал. Една жива мисъл, облечена твърде често в образи, почерпени от живота, от народната реч, от художествени творби, ни предлага все нови и нови формулировки. Понякога тия формулировки са доста разточителни, повтарят по нов начин вече казаното веднъж, но повторението се изкупва от образния стил. Не може да не се признае, че работите на Тончо Жечев - написани есеистично, с белетристични похвати, с образна поетична реч - се четат с удоволствие. Понякога мисълта му придобива афористичен характер.