Георги Цанев

Проблемата за художествения метод на Христо Смирненски есложна. В нейното решение влизат отговорите на редица важни въпроси, които обхващат развоя на Смирненски като поет от началото на неговата дей ност, а заедно с това и развоя на пролетарската литература у нас преди да се появи авторът на „Да бъде ден!". Разбира се, тук ще трябва да се засегнат и въпроси за състоянието на българската литература изобщо през това време. В тая статия аз нямам възможност да се спирам подробно на всички тия въпроси. Ще се спра повече върху най-важния - въпроса за творческия метод на Смирненски в художественото му дело от 1920 година нататък, когато той се оформя като пролетарско-революционен поет, като проследя в главните му черти и неговия дотогавашен развой. Останалите въпроси ще бъдат засегнати повече или по-малко накратко.

Критическият реализъм у нас има Дълга история. Той обхваща оrромна част от българската литература в нейното развитие от средата на XIX в. насам. Като оставим настрана представителите на пролетарската революционна литература и на социалистическия реализъм, както и неговия предшественик Христо Ботев, - тук влизат с по-голям или по-малък дял от своето творчество почти всички български писатели, а Някои от най-значителните автори - с цялото си художествено дело. И тая литература еиграла голяма роля в естетическото и гражданско възпитание на нашия народ. Собствено трябва да се отбележи, че цялата Наша нова литература, - която в своето начало и в първите си високи моменти на развитие есвързана с нашето Възраждане - има общо взето реалистичен характер. Сантиментализмът и романтизмът, които през миналия век имат в някои други страни видни представители, у нас не съществуват като определени течения - те засягат само повече или по-малко творчеството на отделни автори, при което по-значителни са проявите на романтизма.

Произведенията на Иван Вазов проникват рано в Русия. За рецензия на своя книга („Сливница“) и за превод на свое стихотворение („Не, не ще се радвам кръвожадно") в руския периодичен печат той сам съобщава още в пътеписа си „Извън България". През времето, когато живее като емигрант в братската страна (1887—1889) той завързва и лично познанство с руски писатели, които се интересуват от славянските литератури и специално от българската, какъвто е Уманов-Каплуновски. На всички, които са познавали негови произведения, е било известно сигурно отношението му на възторжена любов към руския народ. Това обаче не е попречило на руската цензура да следи какви идеи и чувства се внасят чрез неговите произведения. Как се е отнасяла тя към неговите книги, проникнали в Русия през 80-те години, не ми е известно. Вероятно е те да са стигали в ръцете на интересуващите се по околни пътища, които тя не емогла да контролира. Тук трябва да се има предвид и обстоятел ството, че през русофобския режим на Стамболов не е било възможно или най-малко не е било безопасно, да се изпращат открито по пощата книги в страната, с която дипломатическите отношения са били скъсани. Така, струва ми се, бихме могли да си обясним защо в протоколите на царската цензура за пристигнали от България и преглеждани книги на Вазов има данни едва от 1894 година, т. е. след падането на Стамболов.

Влиянието на Великата октомврийска социалистическа революция България има широка основа - много по-широка, отколкото е в другите страни, включително и славянските. Освен общите причини, свър зани с историческия момент, тук действуват и редица специфични обстоя телства. И най-важното от тях еособеното място, което е заемала винаги нас руската литература. Нейното влияние - както впрочем и на цялата руска култура - върху българския обществен, културен и литературен живот от Възраждането до днес не подлежи на никакво сравнение - толкова голямо, толкова естествено и дълбоко, толкова плодотворно ето. За нашите читатели руската книга иде веднага след българската, дори върви редом с нея. Възприемането й като близка, своя, се улеснява не само от факта, че най-голямата част от българските обществени и културни дейци са руски възпитаници, но и от обстоятелството, че руският език е бил винаги задължителен предмет в нашите средни училища - против това не посмя да се обяви дори фашистката власт. Българският интелигент е могъл в миналото, както може и днес, да чете свободно произведенията на руските писатели в оригинал. Да не говорим вече за това, че почти всичко ценно в литературата на великия братски народ е било превеждано веднага на български език. Интимната връзка между руската литература и българската се обуславя не само от близостта на езика и племенното родство, но и от историческите съдбини на нашия народ, който дължи на русите своето освобожде-- ние от чуждо иго.

Някога всички го смятаха за символист - макар че някои виждаха дълбоко жизнения извор на неговата поезия. Външен повод за това определение даваше обстоятелството, че в литературната си дейност, както и в живота си изобщо, той е свързан с ония поети, които представят символистичното течение у нас. Но по-важен е друг факт: че и в самото му творчество действително има произведения, които носят типичните белези на символистичната школа. Един внимателен преглед на неговата поезия обаче би показал, че това са отделни моменти в нея и че в найхубавата, в най-значителната си част тя си остава реалистична, родена от конкретна жизнена почва. Тежката действителност, която Дебелянов познава от рано и в която се развива като поет до края на дните си, изостря неговото чувство за света и хората. Романтичните поетични видения придават само специфичен дъх на неговата искрена, завладяваща поезия, пред която никой не може да остане равнодушен. Затова след Първата световна война, когато новата революционна действителност ликвидира символизма като школа, Димчо Дебелянов израсна в съзнанието на нашия прогресивен читател и стана особено популярен и любим поет.

Като Ви представям докладната записка на постоянния стенограф г. Василиев, чест ми е да Ви доложа, че и аз имах случай да констатирам, че временният стенограф г. Де белянов е репортьор на някой вестник, и че той е влязъл в бюрото повече от желание да услужва на вестника си, отколкото на бюрото, защото, от една страна, не взима смени редовно, както другите стенографи, а, от друга, взима преписи от оригинални книжа, цитирани в Събранието.