Георги Цанев

Като Ви представям докладната записка на постоянния стенограф г. Василиев, чест ми е да Ви доложа, че и аз имах случай да констатирам, че временният стенограф г. Де белянов е репортьор на някой вестник, и че той е влязъл в бюрото повече от желание да услужва на вестника си, отколкото на бюрото, защото, от една страна, не взима смени редовно, както другите стенографи, а, от друга, взима преписи от оригинални книжа, цитирани в Събранието.

Някога всички го смятаха за символист - макар че някои виждаха дълбоко жизнения извор на неговата поезия. Външен повод за това определение даваше обстоятелството, че в литературната си дейност, както и в живота си изобщо, той е свързан с ония поети, които представят символистичното течение у нас. Но по-важен е друг факт: че и в самото му творчество действително има произведения, които носят типичните белези на символистичната школа. Един внимателен преглед на неговата поезия обаче би показал, че това са отделни моменти в нея и че в найхубавата, в най-значителната си част тя си остава реалистична, родена от конкретна жизнена почва. Тежката действителност, която Дебелянов познава от рано и в която се развива като поет до края на дните си, изостря неговото чувство за света и хората. Романтичните поетични видения придават само специфичен дъх на неговата искрена, завладяваща поезия, пред която никой не може да остане равнодушен. Затова след Първата световна война, когато новата революционна действителност ликвидира символизма като школа, Димчо Дебелянов израсна в съзнанието на нашия прогресивен читател и стана особено популярен и любим поет.

Влиянието на Великата октомврийска социалистическа революция България има широка основа - много по-широка, отколкото е в другите страни, включително и славянските. Освен общите причини, свър зани с историческия момент, тук действуват и редица специфични обстоя телства. И най-важното от тях еособеното място, което е заемала винаги нас руската литература. Нейното влияние - както впрочем и на цялата руска култура - върху българския обществен, културен и литературен живот от Възраждането до днес не подлежи на никакво сравнение - толкова голямо, толкова естествено и дълбоко, толкова плодотворно ето. За нашите читатели руската книга иде веднага след българската, дори върви редом с нея. Възприемането й като близка, своя, се улеснява не само от факта, че най-голямата част от българските обществени и културни дейци са руски възпитаници, но и от обстоятелството, че руският език е бил винаги задължителен предмет в нашите средни училища - против това не посмя да се обяви дори фашистката власт. Българският интелигент е могъл в миналото, както може и днес, да чете свободно произведенията на руските писатели в оригинал. Да не говорим вече за това, че почти всичко ценно в литературата на великия братски народ е било превеждано веднага на български език. Интимната връзка между руската литература и българската се обуславя не само от близостта на езика и племенното родство, но и от историческите съдбини на нашия народ, който дължи на русите своето освобожде-- ние от чуждо иго.

Произведенията на Иван Вазов проникват рано в Русия. За рецензия на своя книга („Сливница“) и за превод на свое стихотворение („Не, не ще се радвам кръвожадно") в руския периодичен печат той сам съобщава още в пътеписа си „Извън България". През времето, когато живее като емигрант в братската страна (1887—1889) той завързва и лично познанство с руски писатели, които се интересуват от славянските литератури и специално от българската, какъвто е Уманов-Каплуновски. На всички, които са познавали негови произведения, е било известно сигурно отношението му на възторжена любов към руския народ. Това обаче не е попречило на руската цензура да следи какви идеи и чувства се внасят чрез неговите произведения. Как се е отнасяла тя към неговите книги, проникнали в Русия през 80-те години, не ми е известно. Вероятно е те да са стигали в ръцете на интересуващите се по околни пътища, които тя не емогла да контролира. Тук трябва да се има предвид и обстоятел ството, че през русофобския режим на Стамболов не е било възможно или най-малко не е било безопасно, да се изпращат открито по пощата книги в страната, с която дипломатическите отношения са били скъсани. Така, струва ми се, бихме могли да си обясним защо в протоколите на царската цензура за пристигнали от България и преглеждани книги на Вазов има данни едва от 1894 година, т. е. след падането на Стамболов.

Критическият реализъм у нас има Дълга история. Той обхваща оrромна част от българската литература в нейното развитие от средата на XIX в. насам. Като оставим настрана представителите на пролетарската революционна литература и на социалистическия реализъм, както и неговия предшественик Христо Ботев, - тук влизат с по-голям или по-малък дял от своето творчество почти всички български писатели, а Някои от най-значителните автори - с цялото си художествено дело. И тая литература еиграла голяма роля в естетическото и гражданско възпитание на нашия народ. Собствено трябва да се отбележи, че цялата Наша нова литература, - която в своето начало и в първите си високи моменти на развитие есвързана с нашето Възраждане - има общо взето реалистичен характер. Сантиментализмът и романтизмът, които през миналия век имат в някои други страни видни представители, у нас не съществуват като определени течения - те засягат само повече или по-малко творчеството на отделни автори, при което по-значителни са проявите на романтизма.

Проблемата за художествения метод на Христо Смирненски есложна. В нейното решение влизат отговорите на редица важни въпроси, които обхващат развоя на Смирненски като поет от началото на неговата дей ност, а заедно с това и развоя на пролетарската литература у нас преди да се появи авторът на „Да бъде ден!". Разбира се, тук ще трябва да се засегнат и въпроси за състоянието на българската литература изобщо през това време. В тая статия аз нямам възможност да се спирам подробно на всички тия въпроси. Ще се спра повече върху най-важния - въпроса за творческия метод на Смирненски в художественото му дело от 1920 година нататък, когато той се оформя като пролетарско-революционен поет, като проследя в главните му черти и неговия дотогавашен развой. Останалите въпроси ще бъдат засегнати повече или по-малко накратко.

Има велики личности с широк идеен кръгозор, които изпълняват не само това, което налага тяхната професия, в случая на политик, но се отзовават с мъдри думи, чертаят насоки и в други области. Такъв беше Георги Димитров - политик преди всичко, той познаваше добре и българската литература. И тоя интерес не беше случаен у него. Отношението му към литературата и към култу рата изобщо произхожда от цялостното негово отношение към развоя на обществения живот, от неговата идеология, от цялото му жизнено дело. То се определя от неговото марксистко-ленинско схващане на изкуството като отражение на действителността, като познание за нея и като фактор за нейното изменение. И Под различни форми Димитров обичаше да повтаря, че в „областта на културата по способности няма малки и големи народи... Всеки народ, колкото малък да е той, може да бъде способен и да внесе в общата съкровищница на културата своя принос от ценности." Той говореше, разбира се, конкретно за литературата, изкуството и науката. Но, струва ми се, това положение има побогато съдържание - то обхваща и обществената, и политическата дейност. Най-необоримото основание за това е тъкмо делото на самия Георги Димитров: от неговото героично поведение на Лайпцигския процес подсъдимата скамейка, на която седеше, не се ли превърна в трибуна на един мъжествен представител на милионите комунисти от цял свят? Георги Димитров в Лайпциг се издигна оня висок връх, на който цялото прогресивно човечество го виждаше като борец от световен мащаб - борец против фашизма и защитник на културата свободата на народите. И такъв - пълномощник на комунистите и антифашистите от всички страни - той продължи да работи и след освобождението си от хитлеристкия затвор. „Вашите произведения, Вашето творчество - му писа Ромен Ролан в 1936 г. - това не са книги, а действия. И те са написани в историята. Те влизат като неотделима част от епопеята на революцията." на И Неслучайно започнах с процеса в Лайпциг. Припомних тоя най-труден, но и най-величав, с историческо значение момент от живота на Георги Димитров, защото тогава той се очерта пред цял свят блестящо не само като школуван, теоретически и политически добре подготвен революционер марксист-ленинист, но и като богато надарен обществен деец с огромна всестранна култура. В своите речи пред съда той боравеше свободно с данни и факти както от международния политически живот, така и от областта на историята, философията, литературата. Изумително впечатление прави списъкът на книгите, които е изучавал в затвора. Книги от различни области - но най-много исторически, философски и литературни. Разбира се, общокултурната ерудиция, която „героят от Лайпциг както го наричаше прогресивният периодичен печат - демонстрира в своите 3 съдебни речи, не е резултат само на четенето му във фашисткия затвор. Четенето на научна и художествена литература е било за него цял живот любимо и трайно занятие. Интересът му към културните въпроси и поетичното творчество датира от много по-рано - още от неговите младини. В основата на отношението, което има Георги Димитров към изкуството, лежат непосредствените му есте тически изживявания. Затова е така убедително и дълбоко съдържателно това отношение, изработено от личен опит, а не само усвоено теоретически.