Христо Ботев

Характерна черта в културното разви тие на славянските народи е стремежът към демокрация на културата, да бъде тя по-близко до народа, да отразява попълно неговия живот. Това особено важи за литературата на българи, руси и сърби. Наистина, в историята на тези литератури се срещат моменти на отда лечаване от народа, когато ръководещите обществени сили се стремят да дадат друго съдържание на литературата; тези тенденции обаче не са трайни, не те характеризират литературния процес на Славянските народи. Знаменателен е фактът за културно и литературно развитие на жив, роден език у българи, руси, сърби, чехи, хървати. Започващ от средата на ІХ в., този процес постепенно обхваща почти всич ки славянски народи, за да стане от после основна тенденция в живота на българи, руси и сърби, важна предпо ставка за изграждането на такива гени- ални художници като Пушкин, Лермонтов, Толстой, М. Горки, Хр. Ботев и др. В историята на средновековна Европа малко са примерите, които да се при- ближават до оня творчески подем, до основните тенденции в литературното развитие на българския, руския и сръб ския народ.

Сериозната грижа за издаване произведенията на българските писатели-класици възникна у нас още след Освобождението. Най-значителните от писателите на Възраждането, онези, които положиха основите на новата българска литература, приживе не можаха да видят събрани и отпечатани своите съчинения. Животът, а и смъртта на някои от тях, не им позволи да помислят дори за това. Едни, като Петко Славейков например, бяха широко известни; други - като Христо Ботев останаха приживе почти непознати. Боте вите стихотворения се разпространяваха в ръкопис из поробената българска земя. Незабелязани от тогавашната литературна критика, те бяха разпространени, както обикновено тогава става, от самия народ, за който бяха и написани. Ако смъртта не позволи на Христо Ботев да дочака изДание на своите произведения, Петко Славейков има щастието" да поживее и поработи още близо двадесет години в горещо мечтаната „,освободена“ България. Въвлечен в новите политически борби, той не можа да намери сили и време да събере „скудните останки на своята поломена лира", както сам се изразява. Нещо повече. Той дори не доживя да види събираните от него с такава любов и в 183 продължение на цял живот народни пословици.

Михаил Димитров има несъмнени заслуги като изследовател на българското Възраждане и по-специално като познавач на революционното дело, идеологията и творчеството на Христо Ботев. Неговите трудове за Христо Ботев имат характер на принос в българската наука. През последните четири години българ ските историци на обществената мисъл на правиха много за усвояването, изучаването и оценката на творчеството на великия народен деец Любен Каравелов. Известно е, че недостатъчното познаване на Това творчество водеше до неточна и тясна характеристика на възгледите му. Изли зането на „Избрани съчинения" в три тома (1954-1956 г.), където за първи път е представена публицистиката и литературната критика на Каравелов, изследванията на Г. Караславов, проф. А. Бурмов, проф. П. Златарев, проф. Н. Кондарев, Цв. Минков, Илия Конев спомогнаха до голяма степен да се определи правилно истори публицистиката на Любен КараВело в (1860-1869). Издирил и подготвил за пе чат Ми хаил Димитров. София, 1958. ИзДание на Българската академия на науките, 687 стр. 8 Литературна мисъл ческата роля и действителните

Христо Смирненски носи върху крилата на своята поезия неукротимия устрем на революционната буря и най-дръзновените мечти на народните ни зини към просторите на слънчевия ден на човечеството. Самото дви жение на многоликия живот е намерило в поезията му вдъхновено художествено въплъщение, способно с голяма сила и дълго да вълнува ума и сърцето на човека. Размахът на неговия поетически талант е тъй широк, фееричното образно богатство на творбите му е тъй дълбоко обобщило богатствата на българската литература от миналото и тъй ново и неповторимо звучи то, тъй кръвна и неразривна е връзката поетическите му видения с народния живот и мечтите за бъдещето, щото изведнъж те предизвикаха „празничен ден на улицата на пролетарската поезия", утвърждавайки с непоклатима сила социалистическо-реалистическото направление у нас. Смирненски изведе нашата пролетарска литература не само до високите върхове на Ботев и Вазов, но и на ши роки я друм на световната пролетарска литература, обогатявайки национал ния ни влог в съкровищницата на световната култура.

Критическият реализъм у нас има Дълга история. Той обхваща оrромна част от българската литература в нейното развитие от средата на XIX в. насам. Като оставим настрана представителите на пролетарската революционна литература и на социалистическия реализъм, както и неговия предшественик Христо Ботев, - тук влизат с по-голям или по-малък дял от своето творчество почти всички български писатели, а Някои от най-значителните автори - с цялото си художествено дело. И тая литература еиграла голяма роля в естетическото и гражданско възпитание на нашия народ. Собствено трябва да се отбележи, че цялата Наша нова литература, - която в своето начало и в първите си високи моменти на развитие есвързана с нашето Възраждане - има общо взето реалистичен характер. Сантиментализмът и романтизмът, които през миналия век имат в някои други страни видни представители, у нас не съществуват като определени течения - те засягат само повече или по-малко творчеството на отделни автори, при което по-значителни са проявите на романтизма.