Любен Каравелов

Архивът на Любен Каравелов представлява една малка част от огромното ръко писно наследство на писателя, което е пръснато, изгубено, унищожено. За неговата съдба разказва П. П. Славейков в своите бележки „Няколко писма до Любен Ка равелов", 1 Като директор на Народната библиотека Славейков се е запознал с много архивни фондове. Фактите, които той изнася, разкриват една потресающа картина на невежество и безотговорност, жертва на която са станали и ръкописи на Каравелов. Каравеловият архив е сравнително малко познат и използуван. Това се дължи на обстоятелството, че голяма част от ръкописите са много нечетливи, откъслечни, повредени, писани набързо. Пълното запознаване с архива на Каравелов въвежда съвременния читател в духовния свят на един титан на мисълта за тогавашната действителност, рожба на епо хата на Възраждането. Поразяват преди всичко изключителната начетеност и многообразните интереси на Каравелов. При по-други жизнени условия той несъмнено би мо гъл да стане крупен учен - историк, езиковед или етнограф.

Почти половината от творческата дейност на Любен Каравелов протича в Русия. И въпреки това, този голям и сложен период от неговия живот, който до голяма степен определя изграждането на неговия мироглед и характера на писателската и обществе ната му дейност, е слабо изучен, не са изяснени достатъчно връзките му с различните групи от руската интелигенция и не е установено напълно какво е публикувал той в руската преса. Ето защо ние смятаме уместен един преглед на ония произведения на писателя, напечатани за пръв път на руски език, и на критическата литература за него. Това ще ни позволи да преценим до къде е стигнало каравеловедението в Русия и задачите, които стоят пред изследователите.

Михаил Димитров има несъмнени заслуги като изследовател на българското Възраждане и по-специално като познавач на революционното дело, идеологията и творчеството на Христо Ботев. Неговите трудове за Христо Ботев имат характер на принос в българската наука. През последните четири години българ ските историци на обществената мисъл на правиха много за усвояването, изучаването и оценката на творчеството на великия народен деец Любен Каравелов. Известно е, че недостатъчното познаване на Това творчество водеше до неточна и тясна характеристика на възгледите му. Изли зането на „Избрани съчинения" в три тома (1954-1956 г.), където за първи път е представена публицистиката и литературната критика на Каравелов, изследванията на Г. Караславов, проф. А. Бурмов, проф. П. Златарев, проф. Н. Кондарев, Цв. Минков, Илия Конев спомогнаха до голяма степен да се определи правилно истори публицистиката на Любен КараВело в (1860-1869). Издирил и подготвил за пе чат Ми хаил Димитров. София, 1958. ИзДание на Българската академия на науките, 687 стр. 8 Литературна мисъл ческата роля и действителните

Разглежданите преводни произведения на Любен Каравелов представляват инте рес не само за това, че и чрез тях той успява да изрази своите борческо-демократични възгледи. Те са ценен документ и от гледна точка на неговото художествено майсторство, на връзките му с народното творчество, на писателския му стил. Ученик на Марко Вовчок, българският писател възприема от нея някои художествени похвати, които му помагат да изгражда типове, да рисува картини. В художественото пресъздаване на народния бит и трудовите хора, както и в хищническите образи на политическите социални потисници, Каравелов еприложил сполучливо много от творческите похвати на украинската писателка. Съответни паралели от произведения на двамата лесно доказват това. В случая обаче представлява интерес нещо друго - как ученикът, след като се е школувал при учителя, започва последователно да го допълня. Това комплицирано взаимодействие изпъква най-релефно при преводите.

Нашата художествена литература има богато реалистична традиция. Тя се развива под непрекъснатото въздействие на прогресивните обществени тенденции на времето, носи в себе си онова социално съдържание, което назрява в живота. Тази народностна реалистична линия се поддържа от силен отред творци и преди Освобождението, и след Освобождението. Влиянието на живота и на напрегнатите борби на народа за свобода, правда, човечност, красота извисява идейно художествената ни литература. Даже през периоди, когато са се разпространявали упадъчни школи и течения у нас, реалистичната линия не престава, създават се забележителни творби. Класическата ни литература е изпълнявала с голяма отговорност задачама да осветлява живота, да казва истината, да зове напред, да въздействува практически върху умовете и сърцата. Разнообразни по тематика, по идеен свят, по възпитание, по художествена изява писатели като Ботев, Любен Каравелов, Петко Славейков или Вазов, Яворов, Елин Пелин са рисували образи и герои из средите на народа, черпили са вдъхновение от съдържанието и проблематиката на народните борби, от ония важни за епохата конфликти, които са отразявали настъпателното движение на живота.

През м. февруари 1867 г. Любен Каравелов напуска Русия и заминава за Сърбия. През време на почти 10-годишното си пребиваване в Русия в бурните години на революционната ситуация, на селските бунтове и последвалите ги дълбоки промени в живота на страната, Любен Каравелов не остава безучастен към тези събития. В повестите си от руския период той възсъздава духовната красота на българския труженик, способен да въстане с оръжие в ръка срещу чуждестранните потисници („На чужд гроб без сълзи плачат“, „Дончо"). Любен Каравелов завързва приятелски отношения с народника И. Г. Прижов; от страна на московската полиция той бива поставен под „таен надзор" заради това, че четял произведенията на А. И. Херцен. Настъпва третата десетгодишнина на неговия живот, формират се основите на неговия мироглед. Но с изключение на статията си „По повод славянския отдел на вестник „День“ („Руская речь", 4 януари 1862 г.) - която представлява отзвук на памфлета на Н. Г. Чернишевски „Народная бестолковость" („Современник", № 10, 1861 г.) Любен Каравелов не е разкрил своя мироглед в публи цистиката. Положението му на чужд поданик в царска Русия, неизбежната опека на славянофилите не му позволявали открито да противопостави своите възгледи на идеите на самодържавния деспотизъм. Когато през 1867 година става кореспондент на вестник „Голос" в Белград (той ебил сътрудник на този вестник още през 1866 г), Л. Каравелов насочва целия си публи цистичен жар към въпросите за единството на южнославянските народи в борбата им против турския феодализъм. Той жадува Русия и войската на Сръбското княже ство да настъпят против Отоманската империя. Затова приветствува действията на сръбския княз Михаил и засега се въздържа от критика на порядките в полуфеодална. Сърбия.

Правилното изясняване на отношенията, съществували между някои наши писа тели, културни и революционни дейци от епохата на Възраждането, както и на влиянието, което взаимно са си оказвали, е едно от основните задължения на изследователите им. Към такова изясняване трябва да се стреми всеки автор, който взема перото, за да очертае жизне ния път или пък само отделни моменти от огромната по значение и разностранна по характер дейност например на Петко Славейков, Раковски, П. Хитов, Каравелов, Ботев, Левски и други дейци от онова време. Защото нерядко в отошенията между тях намираме научното обяснение на много прояви от обществено-политически и литературен характер.