Материали, документи и спомени

Началото на 1941 година. Сянката на пречупения кръст закрива все повече и повече българското небе. За да подготвят идването на немските войски в България, агентите на гестано и техните български слуги забраняват едно след друго прогресив ните и демократични издания. Те искат да заглушат правдивото слово на партията, на народа. „Свободата на печата“, записана в конституцията, остава само за бюрото на Хитлеристката пропаганда и българските фашистки издания.

Архивът на Любен Каравелов представлява една малка част от огромното ръко писно наследство на писателя, което е пръснато, изгубено, унищожено. За неговата съдба разказва П. П. Славейков в своите бележки „Няколко писма до Любен Ка равелов", 1 Като директор на Народната библиотека Славейков се е запознал с много архивни фондове. Фактите, които той изнася, разкриват една потресающа картина на невежество и безотговорност, жертва на която са станали и ръкописи на Каравелов. Каравеловият архив е сравнително малко познат и използуван. Това се дължи на обстоятелството, че голяма част от ръкописите са много нечетливи, откъслечни, повредени, писани набързо. Пълното запознаване с архива на Каравелов въвежда съвременния читател в духовния свят на един титан на мисълта за тогавашната действителност, рожба на епо хата на Възраждането. Поразяват преди всичко изключителната начетеност и многообразните интереси на Каравелов. При по-други жизнени условия той несъмнено би мо гъл да стане крупен учен - историк, езиковед или етнограф.

Алеко Константинов е от ония наши писатели, които са оставили сравнително малко документи, при това пръснати в различни институти и лица. А това особено затруднява тяхното използуване и изследване. Опит да се преодолее това състояние представлява изданието „Съчинения в два тома" на Алеко Константинов, където съставителите са поместили почти всичко печатано от автора. Тук би могъл да бъде включен и малко познатият разказ „Страхливият войник“ и единадесетте строфи от три сатирични стихотворения, писани още в Николаев, които намираме в дописката „Пътуване по Русия "3. За биографа и литературния историк е от значение Всеки Новоустановен ръкопис. Публикуваното тук писмо е от времето, когато Алеко току-що е издал пътеписа „До Чикаго и назад". От писмото се вижда, че писателят живее с определени идейно-политически разбирания за Америка, със съзнанието, че животът там далеч не е устроен така „благополучно“, както го рисуват някои. Тъкмо по тая причина той не може да го препоръча на един български младеж, който дири своя път в живота. Алеко посещава Америка през 90-те години на м. в., когато по индустриалното си производство тя вече заема първо място в света. И той е поразен от необикновената концентрация на капиталите. Именно това го навежда до ония забележителни, не изгубили и днес своята историческа правдивост и актуалност обобщения относно същината на „американската демокрация", които намираме в „До Чикаго и назад": „Капиталът в Америка е достигнал до най-крайното си развитие и е задушил своята родителка - личната свобода".

На този въпрос бях се спрял в работа, посветена на пътеписа „До Чикаго и назад". Оскъдните положителни данни, приведени там, изхождат от едно писмо на Д. Петров до редакцията на в. „Свобода". В това писмо се съобщава, че до 24 юли 1893 г. Чикагското изложение било посетено от петима българи: „Подполковник Чилингиров, Хаджи Петков от Търново, Д. Радославов, Костадинов [sic] и Голованов". Домогвайки се до истината чрез изключване на явно недопустимото, заключих, че „Д. Радославов" е „докторът". Допуснах, че е вероятно инициалът „Д." да представлява негра мотно съкращение на „Доктор". Пак през изключване на очевидно недопустимото на правих извод, че този „Д. Радославов", не може да бъде Цветан Радославов доктор по философия, близък приятел на Алеко: Цветан Радославов въобще не е ходил в Америка.

Старият писател беше решил да прекара последните години от своя неспокоен живот „по-близо до природата". Берковица със своята красива околност му се беше много понравила. Тази околност му напомняла много швейцарския ландшафт, както той често обичаше да казва. Затова в началото на 1934 година Антон Страшимиров пристигна за втори път на летуване в Това курортно градче. Всеки ден старият писател правеше своите разходки до „Ашиклар". Почти не пропускаше случай да се отбие в горския разсадник, да се полюбува на пъстървите в намиращия се там рибарник и да се пошегува за това-онова. Веднъж в разговор, той изрази голямото си желание да се изкачи на връх „Ком Чел бил „Нова земя" от Вазов и му направило много силно впечатление описанието, което той давал за гледката, която се откривала от там. Дали пък е толкова хубаво на връх Ком?

Писмото се пази в Историческия архив в Държавната библиотека „Васил Коларов" в архивния фонд на Найчо Цанов. То е откупено заедно с други документи през 1955 г., а обработката им е направена миналата година. Предаваме го на днешен правопис. Заедно с него има и други две писма на Страшимиров. И трите не са датувани. По косвени данни със сигурност личи, че те са писани през 1902 г. Ето съдържанието на писмото:

Някога аз мислех, че светът се върти около мене. Без мене той не съществуваше. Аз бях в центъра на вселената и всичко зависеше от мене. Тия чувства на младостта, в оная неизяснена за мене политическа обстановка, когато бушуваше Първата империалистическа война, преливаха над всички събития. Аз бях за себе си герой, който можеше да загине при всяко стълкновение, без драматична развръзка. Просто - да умра за с в ободата. Чувството за свобода нямаше нищо общо със събитията и обстановката. Аз се бунтувах против своя батареен командир, против всичко, което потискаше моята душа. И аз бях много смел, защото си бях изваял такава мисъл: все едно кога ще умреш! Поне се бунтувай и дири истината в живота. Но тая истина и на мене не беше ясна! Трудно е да се каже как тогава нашата будна интелигенция, пристегната в мундир и омотана в национални въжделения, реагираше срещу войната. Тя беше вплетена в жестоката дисциплина. Който надигаше глас, завързваха го на кол и се командуваше: залп! Толкова струваше един живот! На война има две състояния: или ще биеш, или ще те убият! Всяко отклонение от това правило нарушава дисциплината и морала на войната. Моралната стойност на въздържанието не е убедителна.