дневник

И неговите интимни писма и спомени - би могъл да добави някой. Но това е излишно. Ще говоря за всичко като за дневник. Защото и трите тия жанра имат еднаква форма и съдържание от един и същи характер: навсякъде се изразяват съкровени вълнения на автора, лично отношение към хора и събития, разкрива се неговият вътрешен свят - оглежда се неговият духовен образ. Има случаи, когато отбелязаното в дневника намираме после в някое писмо, а още по-често се срещат записи в чисто епистолярна форма. Убеден съм, че много от писмата му до Дора Габе например са били най-напред за писани в дневника му. Спомените за Пенчо Славейков, д-р Кръстев, П. К. Яво ров, Иван Вазов се състоят от отделни откъси, нахвърляни в различни времена върху листчета с дата на срещата или на момента, в който е спомнен и записан известен факт. Оттук и повторенията, в които едни и същи факти се доизясня ват на различни дати. Така че основен, най-важен е дневникът - и по форма, и по съдържание писмата и спомените само го допълват - той ги поглъща. През всичкото време, когато четем написаното за Вазов, Славейков, Яворов, Кръстев с характерното означение ден, месец, година, ние получаваме впечатление, че имаме работа с дневник. Дневникът на Боян Пенев представя извънредно интересен, преди всичко идейно-психологически документ - пред нас е автор, който разкрива себе си откъм най-потайните кътчета на своята душевност. Един нов Боян Пенев, непознат за ония, които са го гледали отдалеч, които са чели само неговите книги и статии или са слушали лекциите му в университета. Не бих казал съвсем друг, противоположен на професора и литературния критик. Основ ните черти на неговия образ, изразени в литературно-критическите му творби иисторико-литературни изследвания - ярко изявена индивидуалност, субективизъм, индивидуализъм, подчертана нравствена воля, борчески темперамент, висок критерий за обществените деяния на хората и за художествените постижения на писателите - всичко това откриваме и в дневника. И на неговите страници - нещо съвсем естествено - присъствува литераторът. Дори заема централно място и застанал на характерните за него позиции на естетическия максимализъм, изрича своите строги присъди. Но в дневника има и нещо повече - тук е и човекът. Човекът Боян Пенев със своите интимни душевни вълнения, със сърдечните си увлечения, с житейските си връзки, с философските си разсъждения и мистични настроения, със своето отношение към света, живота и природата, към жената и любовта, към музиката и дру гите изкуства, към войните и съвременното общество и пр.

Знаейки интересите ми към всичко, което се отнася до Стоян Загорчинов - майстора на българския роман, - приятели ме свързаха с Елисавета Арнаудова, близка роднина на покойния писател. У нея се оказаха три малки бележника на Стоян Загорчинов, няколко частни писма и др. Тя ми ги предостави, за да се запозная с тях и евентуално да ги публикувам. Раз читането им показа, че това са ръкописи от различни периоди в живота на писателя, нямаши връзка помежду си. Най-интересен ми се видя единият от бележниците, който представлява дневник, воден в град Кюстендил между 10 септември 1916 г. и 28 март 1917 година. Бележникът представляваше обикновено тефтерче с мека, пъстросива подвързия с листа, разчертани на редове. Такива джобни тефтерчета бяха много разпространени в миналото у нас. Бележникът съдържа 18 изписани от двете страни листа, но очевидно е имал повече страници, които са били внимателно откъснати така, че да не се повреди изписаната част и дневникът да остане цял. Записите са правени с хубаво черно мастило. Характерният за Загорчи нов бисерно изнизан, силно закръглен и подчертано интелектуален почерк изпълва редовете истраниците плътно и педантично. Винаги пред всеки нов запис стои датата. Почти няма поправки и зачерквания. Само на едно място при датата „28. III" е добавено по-късно с лилаво мастило „1917 г." Това е последният запис в дневника и уточняването на годината е било необходимо, тъй като всичко друго се отнася към 1916 г., както впрочем е отбелязано върху първата страница. При разчитането на ръкописа не останаха неясни места с изключение на пет отделни думи, посочени в бележки под линия. Френските, гръцките, латинските, италианските ируските текстове, фрази и думи са преведени също в бележките. Какво представляват есента и зимата на 1916 г. в живота на Стоян Загорчинов? Това е втората година от намесата на България в Първата световна война. Завършил Военното училище, Загорчинов е мобилизиран като офицер и е преподавател в същото училище и преводач към главната квартира на армията, намираща се в Кюстендил. Тогава той е бил на 26 години. Тук той, изглежда, идва през август или началото на септември, откогато започва да води дневника. Самото тефтерче е купено през същата година в София, както е отбелязано на титулната страница. Войната по това време се води сравнително далеч и, общо взето, военните операции се развиват първоначално благоприятно за българската армия. Това прави атмосферата сравнително спокойна и младият офицер очевидно е твърде далеч от националната драма, която много скоро ще се превърне в трагична катастрофа. В Кюстендил, изглежда, той няма близки или познати. Единствената му среда е казармената, но в нея е още рано да се търсят каквито и да било отгласи на антивоенните настроения на народните маси. Попаднал така - в непознат град, на служба, абсолютно чужда на природата и интере сите му, без по-трайни човешки контакти, - Загорчинов плува в своите младежки мечти, размисли и спомени. Доколкото литературните реминисценции и милите спомени са главното в този му живот, той често се отдава на тях. Но в тази възраст той, без да бъде политически опре делен, е пропит от чистия и възвишен хуманизъм на голямата световна литература от Аристофан до Оскар Уайлд. Той не може дълбоко в себе си да не чувствува погнуса, отвращение и в известна степен отчаяние от човешката касапница, в която са хвърлени милиони хора. То121 гава, въздишайки по спомена за Женевското езеро, той естествено и тъжно ще възкликне: Cette guerre maudite!" (,Tази проклета война!").

Приемайки отличието, с което благоволи да ме удостои вашата свободна Академия, благодар ността ми нараства още повече от съзнанието, че до голяма степен тази награда превъзхожда моите лични заслуги. Всеки човек, и още повече всеки творец, желае да получи признание. Аз също го желая. Но когато научих вашето решение, не можех да не сравня гръмкия му отзвук с това, което съм в действителност. Как би могъл един човек, почти младеж, богат единствено със собствените си съмнения и с още начеващото си творчество, свикнал да живее сред самотата на ра ботата си или в тясното обкръжение на своя приятелски кръг, да посрещне без паника решението, което с един замах го издига от отдаден на себе си самотник до зенита на най-ярката светлина? какво сърце би могъл той да приеме тази чест в часа, когато други писатели, едни от найталантливите в Европа, са принудени да мълчат и по време, когато неговата родна земя е изпад C нала в продължително нещастие? c Аз изпитах такова объркване и душевен смут. За да намеря отново вътрешния си мир, ми беше необходимо да свикна с тази твърде щедра съдба. И тъй като можех да се считам достоен за нея, изхождайки само от собствените си достойнства, намерих опора единствено в онова, което ме крепяло винаги, дори в най-противоречивите обстоятелства на моя живот: разбирането, което имам за своето изкуство и за ролята на писателя. Позволете ми само да изложа пред вас това раз- биране, възможно най-просто и с чувство на най-дълбока и симпатия. признателност Лично за не мога да живея без своето изкуство. Но никога не съм поставял това изкуство над всичко останало. Напротив, чувствувам нужда от него, именно защото то е неделимо от хората и ми позволява да живея такъв, какъвто съм, заедно с всички. За мене изкуството не е самотна наслада. То представлява начин за вълнуване на огромен брой хора, като им предлага неповторим образ на страданието и човешкото щастие. Следователно, то задължава твореца да не се самоизо лира; поставя го в служба на най-скромната и най-универсална истина. А онези, които често избират Призванието на писателя, защото се чувствуват по-различни от останалите хора, бързо разбират, че не биха могли да дадат храна на изкуството си и на самобитността си, без да признаят подобието си с всички други. Творецът се създава в непрестанното пътуване от себе си към другите и обратно, а по средата на този път се намират красотата, без която той не може, и обществото, от което не бива да се откъсва. Ето защо истинските творци не отвръщат поглед от нищо; те се считат длъжни да разбират, не да съдят. И ако трябва да вземем нечия страна на този свят, то тя може да бъде само на онова общество, в което, по великите думи на Ницше, ще властвува не съдникът, а творецът, независимо дали е работник или интелектуалец. Същевременно ролята на писателя е свързана с неговия тежък дълг. По своето определение той не може да се поставя в служба на онези, които днес правят историята; той е в служба на нейните потърпевши. Ако не постыни така, ще се намери сам и лишен от изкуството си.