120 години от рождението на Иван Вазов

Иван Вазов е име на такъв висок връх в релефа на българската литература, че отдето и да я погледнем, ще видим неговия огромен ръст, непотулен от вре мето. Неговото художествено дело демонстрира с ярка нагледност едно основнона пръв поглед парадоксално - положение: че истинската, голямата поезия е толкова по-трайна, толкова по-дълговечна, колкото е по-съвременна, т. е. колкото по-тясно е свързан нейният автор със своето време. Творчеството на Иван Вазов е отражение на една отдавна преминала епоха, а неговият глас и днес звучи ясно и мощно. То ни става все по-близко. Очевидно то носи в себе си някаква неизчерпаема естетическа енергия, която сякаш расте с течение на годините. Изворът на тая самозапалваща се енергия лежи в дълбоката връзка на поета с неговото време, с основните тежнения на епохата, в която живее.

Иван Вазов (1850-1921) издава „Под игото“, своята най-крупна творба, през 1889-1890 г. Оттогава насам романът е бил щателно анализиран и разглеждан особено в светлината на необичайната комбинация от „романтика“ и „реализъм“, която откриваме в неговото „съдържание". Но на мен ми се струва, че е настанало време да се предприеме анализ на стила и структурата на „Под игото" въз основа на постигнатото от досегашните проучвания. Тук искам да направя подобен опит. Ще се съсредоточа в разглеждане на главните компози ционни черти, които свързват микрокосмическия план с макрокосмическия и които играят решителна роля, щото стилът и структурата на романа да представляват една органична художествена цялост.

Всеки поглед, отправен към българската литература и култура отвън, почти винаги минава през романа „Под игото“. Неслучайно тази неповторима по своя български облик наша творба остава на челно място всред духовните богатства, с които отстояваме националните си достойнства пред света. Историята на неговия прием в чужбина е особена и с никоя друга българска книга не се повтаря ролята, която той изиграва за опознаване на нацията ни.