Елиът

Със статията си „Произход на сатирата (преглед и критика на досегашните гледища)" предприех един критически преглед на главните възгледи по възникването на сатирата. Беше посочено, че още в края на миналия век въз основа на наблюдения върху древноарабската сатира видният ориенталист Игнац Голд циер се догажда за наличието на известна връзка между примитивните прояви на това творчество и заклинателно-магическото слово. Автори като Робинсън, Рандолф, Корнфорд и Хендриксън подкрепят тази идея с нови факти из областта на древногръцката и келтската култура, където сатирическите импровизации са свързани с ритуални практики, целещи физическо увреждане на противник (например ролята на оскърбленията във фалическите песни при култа на Дионис сказанията за смъртоносните ямби на Архилох и Хипонакс, ирландските обичан и нрави, намерили израз в сагите за пагубните прокоби на бардовете, и пр.) Насърчен от примера на предходниците, американският учен Р. Елиът пръв опитва да съгласува чужди и свои наблюдения с обединяваща мисъл, да ком бинира частното с цялото, сигурно даденото с предположения за неизвестното. Тази теория, надхвърлила събирането на сурови материали, привлича вни вниманието ни както с всички положителни и отрицателни страни на едно изследване, в което хипотетичното е неотстранимо поради недостиг на сигурно засвидетелствувани факти, така и със съществените възражения, които биха могли да се направят спрямо някои методологически грешки и тенденциозни гледища. Съ щевременно, като се взема становище по поставените от автора проблеми, следва да се направят някои изводи относно значението на стореното досега за осветляване психологическите и историческите страни на сатирическото творчество Монографията си от 1960 г. „Силата на сатирата: магия, ритуал, изкуство" Р. Елиът започва с мисълта на Драйдън за развоя на сатирата от различните примитивни прояви до изисканите художествени произведения, създадени в Рим и Западна Европа. Докато английският критик от XVII в. се опира на Биб лията и разработената от хуманистите литературна история, съвременният учен се обръща към античните митове и фолклора, към достиженията на психофизио логията и изследванията на антрополозите върху обществените нрави на дивите 1 Р. Димчева. Произход на сатирата (преглед и критика на досегашните гледиша). Литературна мисъл, 1976, кн. 1. Срв. І. Goldzieher. Abhandlungen zur arabischen Philologie.1. Leiden, 1896; F. N. Ro binson. Satrirists and Enchanters in Early Irish Literature: Studies in the History of Religions, Presented to Crawford Howell Toy, ed. D. G. Lyon and G. F. Moore. New York, 1912; M. C. Randolph. The Medical Concept in English Renaissance Satiric Theory: its Possible Relationships and Implications. Studies in Philology, XXXVIII. 1941, No. 2; G. L. Hendrickson. Archilochus and the Victims of His lambics: AJP, XLVI, 1925; F. Cornford. The Origin of Attic Comedy. London, 1914. 86 племена. „Моята цел, отбелязва Елиът, е едновременно теоретическа и историческа: да се изясни ранното единение на сатирата с магическата сила и да се покаже как тази първична връзка продължава да съществува по скрити и проме нени пътища в съвременната сатира."

Историята на световната литература дава много примери на творци, които са се изявявали и като художествено-творчески, и като критически духове. Сент Бьов, Лесинг и Белински (какъв странен сбор от имена!) редом с крупното си кри тическо дело имат и чисто художествени изяви, при това - не съвсем незначителни. Наистина огромното критическо наследство на Сент Бьов оставя донякъ де в сянка неговия роман „Сладострастие“ и „Стиховете на Жозеф Делорм" и все пак това не са посредствени творби - без да мерят ръст с шедьоврите на своята национална литература, това са явления със значима художествена стойност, оставили своя следа в развитието на френската литература. Още по-показателен в това отношение е случаят с Лесинг - колкото и теоретико-мисловното нача ло да доминираше дори в поетическите му творби, драми като „Емилия Галоти“ и „Натан Мъдрецът" са значително явление на Немското просвещение, етап в художественото развитие на немската литература. Далеч по-скромна художест вена стойност представляват поетическите опити на Белински, един от най-ти пичните по натюрел критици в световната литература - и все пак и те имат своето място в съвременния му литературен процес. Но и Сент Бьов, и Лесинг, и Белински, колкото и талантливо да са съгреша вали в стих или в проза, остават преди всичко критици и мислители и едва след това обръщаме внимание и на художествените им творби. От друга страна, съществуват големи художествени творци, в чието обем но литературно наследство критическите размисли и теоретическите концепции не само заемат голямо място, но и оказват огромно влияние върху естетически те вкусове и критическото развитие на своето време - а наистина малко са оне зи големи световни творци, които не са били и критици. Да вземем само некол цина от най-големите - Гьоте и Пушкин, Толстой и Флобер, Зола и Горки са не само творци на безсмъртни художествени творби, но имат и своя „теория на литературата“, свое критико-рефлексивно отношение към съществуващата литература и към литературата, такава, каквато би трябвало да бъде според тях. При това този техен критико-естетически идеал не само е имплицитно выпльтен в художествените им творби, но е и обособено изразяван - било в отделни ста тии и цялостни естетически съчинения или разпръснато в писма и разговори съхранени в паметта на съвременниците им.