историк

Професор Георги Димов, познат като изследовател на развоя на литературната ни наука и критика, на редица явления от възрожденския ни и следосвобожденския литературен живот, като дългогодишен член на колектива на Института за литература към БАН, като уважаван преподавател във Великотърновския университет, навършва 60 години. По своята нагласа и предразположение като познавач на литературата проф. Г. Димов се налага преди всичко с качествата си на литературен историк. Отделните му прояви в областта на оперативната критика, усилията му да засяга и осветлява теоретико-естетически проблеми са или продължение, или подчинени на литературноисториографския му натюрел. Ако трябва да се уточни, и в наше време Г. Димов е един от малцината учени от традиционен академически тип. Понеже академизмът неоправдано, но по обясними причини се превърна в негативна характеристика, то и самите академици подириха начини да не бъдат заподозрени в грях към него - прибягват към емоционално-есеистични интерпретации, към смяна на аспектите на оценъчност и т. н. Но проф. Г. Димов не се бои от подобни класификации. Сам той се счита за ученик на М. Арнаудов, особено ревностно и плодотворно изследва Ив. Д. Шишманов... Това е оставило следи в проблематиката, с която се занимава, върху начина на нейната трактовка, оставило е отпечатък върху цялостното му досегашно дело. Основната насока в проучванията на проф. Г. Димов се определя от интереса му към историята на родната литературна наука. Тук усилията и резултатите, до които е стигнал, имат не само системен, но до известна степен и пионерски характер на фона на литературоведческия процес. Стана така, че представителите на марксисткото и немарксисткото литературознание по стечение на обстоятелствата (пък и в очите на Ал. Балан - Ив. Д. Шишманов, Б. Пенев, Г. Бакалов, М. Арнаудов, твърде млада бе литературната ни наука) не се опитаха да изяснят същността и пътищата, които изминава литературоведческото мислене у нас, не потърсиха характеристиката на онова формиращо се критическо съзнание, което съпътствува художественото и го допълва при включването му в духовния живот на българина. Вярно е, че Б. Пенев още в 1910 г. предписва: „За литературното развитие ние можем да съдим и от друг един източник, все тъй важен, както и посочените - думата ми е за литературната критика..." Но цялото това многообразие на литературоведческия процес и на историческите му етапи остана встрани от изследователската практика на Ив. Шишманов, Г. Бакалов, М. Арнаудов, на самия Боян Пенев.

Имаме сериозни основания да се съгласим с Алберт Гечев, че в отговора си по повод статията на д-р Кръстев в „Мисъл "1 Ст. Минчев е дал израз на основ ните си естетически разбирания и в тоя смисъл тя представлява неговото истин ско верую - profession de foi". Както е известно, малко преди Минчев да се защити от нападките на Миролюбов по страниците на „Общо дело", Д. Благоев остро реагира срещу някои крайни естетически възгледи на Кръстев за свето гледа и личността на художника, като страстно и задълбочено отстоява разбиранията си, че материалистическият мироглед е главна предпоставка за разгръщането на истинския талант. И Ст. Минчев (без да е „ортодоксален привърженик на економическия материализъм" - д-р Кръстев) убедено твърди, че материалистическата есте тика не е хипотеза, а те ор и я, която е в състояние да помогне на писателя да си обясни причинните връзки между явленията в обществения живот и да вникне в характерните, най-вътрешни особености на поетическото творче ство". И за него конкретните обществено-исторически условия, прогресивните обществени движения способствуват за разцвета на литературата като про водник на идеите и мислите в обществото "1. Минчев подчертава, че обществе ният дух като съдържание на художественото творчество не е нещо абстракт но, а представлява идеите, чувствата и стремежите, характерни за дадено вре ме..., проправени във философски системи, обществени течения, стремежи и чувствени настроения". Той се обуславя от „всички материални условия, от всички запазени традиции и от ония влияния, на които е подложено дадено об щество". Докато за д-р Кръстев обществената действителност и материалните условия са проста фраза, хипотеза, но не и теория, която да обясни причинни те връзки между явленията, а приближаването към живота е отдалечаване от изкуството, Минчев мисли тъкмо обратното - че всяко литературно произве дение отразява в себе си едно поетическо схващане на материалния свят. Приемайки материалните условия като определящи духовната физиономия на обществото и с изискването си литературата да е здраво свързана със социално-политическия живот, Минчев като критик, привърженик на материалистическата естетика, вижда ролята на художественото творчество за изме нение на обществото, за прогресивното му развитие.