80 години от рождението на Йордан Йовков

От ония, сред които той почна и продължи своя творчески път, останаха само трима-четворица. Те единствени могат да свидетелствуват за истината на ония далечни години. В това пътуване през миналото нещата и хората изплуват изведнъж - ясни, категорични, лишени от каквото и да едвусмислие, придобили своята същинска тежест, без да има нужда от никакви тълкуватели. Чудото на човешката памет ни възвръща оня завършен, съществуващ сам за себе си свят, най-истински, защото е тогавашния, в който дори когато ние сами сме участвували, оставаме сега повече зрители, отколкото действуващи лица. За мъртвите времето е спряло, те не стареят и в нашата памет тяхното съществувание остава по-живо, защото са непроменни. И за нас, които почти четвърт век, от 1913 г. до 1937 познавахме Йордан Йовков, той ще запази завинаги своя рязко очертан образ, един и същ в различните аспекти на тия различни години. Той е запасният поручик или капитан в походен шинел през военните години; той е усамотеният мъж, седнал на своята масичка до стената, в горното отделение на някогашната сладкарница „Цар-Освободител“, и чиито присвити очи пронизват замислено дима на цигарата му. Той цял е в оня приглушен сипкав, гърлен смях, който бликва неудържимо-заразяващо сред някоя винаги интересна граничарска или ловджийска, или военна случка, поръсена с ония чудесни турски мъдрости, към които той имаше слабост и разказвана от него с непостижима изразителност и остроумие. Той е в оная фраза (вмъкната по-късно в един фейлетон), с която, когато обясняваше веднъж защо социалистите спечелили изборите, представяше селянина-избирател пред урната, който бутва калпак над едната си вежда, смига дяволито и се засмива: „Чакай да пусна една червена бюлетинка, да видим какво ще излезе!.. Той е още в ония думи, с които преди заминаването си на с служба в Букурещ отговори на въпроса ми - дали не му е тежко, че отива в Румъния, която бе заграбила любимата му Добруджа - думи, и които звънтеше ехо от гласа на неговия Серафим -: „Знаеш ли, оби чам ги – власята…"

Един от основните въпроси в творчеството на Йордан Йовков е въпросът за трагизма в живота и художественото му отражение в изкуст вото. Писателят умее да види и да предаде с неотразима сила трагичното начало в действителността. С най-добрите си работи той убеждава по художествен път, че трагизмът може да се предизвика не само от непосредствените, присъщи на дадено време материални условия и обстоя телства, но и от редица индивидуални качества и особености, придобити през хилядолетното съществувание на човечеството. По този начин Йов ков показва, че тези качества и особености, които в края на краищата са формирани пак при определящата роля на материалните условия (само че не на сегашнате материални условия), имат относителна самостоятел ност и твърде често оказват голямо, дори решително влияние за съдбата на човека. Такова художническо отношение схваща, макар и недостатъчно, икономическите причини, без да игнорира и другите фактори и обстоя телства за съществуванието и проявата на трагизма. То, при все че уве личава опасността от грешки при художественото отражение на действи телността, разкрива големи възможности за всестранното и задълбочено изобразяване на живота. Благодарение на него, в някои от най-добрите си произведения Йовков успява да достигне истински върхове на художествено майсторство при отразяване на трагичното в действителността.

В ориенталския отдел на Народна библиотека „Васил Коларов" - София се съхранява една оригинална преписка, писана на ръка на турски език с арабица, съдържаща писма и резолюции от месец март 1853 г., съответно изхождащи от каймакама на Сливенската лива, командующия Румелийската армия и Висшия военен съвет при същата армия. Въпросният документ е класиран: Сливен, Каймакам - и Лива. Дата 10 март 1853 година, нов стил. II. Хайдутство, и се отнася за лицето Шабилоглу Мустафа, циганин от Градец, известен разбойник, който е върлувал в този край години наред през оная тьмна епоха на робство и е всявал страх и трепет между населението на няколко околии в Сли венската област. С оглед на съдържанието на цитирания документ и интересе, който той представлява за нашата литература, в която лицето Шабил чрез перото на писателя Йовков е описан като легендарен герой в извест ната старопланинска легенда под заглавие „Шибил“, ние даваме цялостно, в превод на български, съдържанието на турската преписка. Документът е неизвестен на нашата общественост и не е публикуван досега. Очевидно той не е бил известен и на покойния Йовков, когато еписал своята легенда за Шабил. Ние го публикуваме за пръв път с цел да предпазим нашите литератори - поети и писатели от увлечение, за блуда и грешки в бъдеще относно легендата за „Щ бил", тый като д кументът хвърля пълна светлина върху истината около Шибил. Шибил не е вече „легенда", а обикновен разбойник.

През септември 1920 година Йордан Йовков бил назначен със за повед на министър-председателя Александър Стамболийски за чиновник при българската легация в Букурещ, където прекарал около шест години изаемал различни длъжности: „сътрудник по печата“, „секретар", и накрая, като „награда“ за съвестната му работа, поради „липса" на необ ходимия ценз, трябвало да изпълнява задълженията на... Драгоман". Въпреки служебната си заетост и тежкото си материално положение, в румънската столица той работел с истинско вдъхновение и за радост на българската култура - завършил „Песента на колелетата", написал „Старопланински легенди“ и започнал „Вечери в Антимовския хан". Животът на Йовков в Букурещ, както свидетелствуват неговите писма и спомените на приятелите му, бил тежък и нерадостен. Пълномощни министри по това време са били Тодор Недков, генерал Ив. Фичев, Георги Кьосеиванов и Светослав Поменов, които са се от насяли към писателя пренебрежително и са гледали на него едва ли не като на обикновен чиновник, нещо повече - като на разсилен. По различни поводи писателят е пишел писма на свои приятели в родината, споделял е с тях тежката си участ и ги емодел за малки услуги. Някои от тези писма са публикувани в книги и списания и са известни на българския читател. (Вж. Григор Василев, „Йордан Йовков“, 1940 и „Непубликувани писма на Йордан Йовков" сп. „Литературна мисъл", кн. 5, 1957).