Йордан Йовков

От ония, сред които той почна и продължи своя творчески път, останаха само трима-четворица. Те единствени могат да свидетелствуват за истината на ония далечни години. В това пътуване през миналото нещата и хората изплуват изведнъж - ясни, категорични, лишени от каквото и да едвусмислие, придобили своята същинска тежест, без да има нужда от никакви тълкуватели. Чудото на човешката памет ни възвръща оня завършен, съществуващ сам за себе си свят, най-истински, защото е тогавашния, в който дори когато ние сами сме участвували, оставаме сега повече зрители, отколкото действуващи лица. За мъртвите времето е спряло, те не стареят и в нашата памет тяхното съществувание остава по-живо, защото са непроменни. И за нас, които почти четвърт век, от 1913 г. до 1937 познавахме Йордан Йовков, той ще запази завинаги своя рязко очертан образ, един и същ в различните аспекти на тия различни години. Той е запасният поручик или капитан в походен шинел през военните години; той е усамотеният мъж, седнал на своята масичка до стената, в горното отделение на някогашната сладкарница „Цар-Освободител“, и чиито присвити очи пронизват замислено дима на цигарата му. Той цял е в оня приглушен сипкав, гърлен смях, който бликва неудържимо-заразяващо сред някоя винаги интересна граничарска или ловджийска, или военна случка, поръсена с ония чудесни турски мъдрости, към които той имаше слабост и разказвана от него с непостижима изразителност и остроумие. Той е в оная фраза (вмъкната по-късно в един фейлетон), с която, когато обясняваше веднъж защо социалистите спечелили изборите, представяше селянина-избирател пред урната, който бутва калпак над едната си вежда, смига дяволито и се засмива: „Чакай да пусна една червена бюлетинка, да видим какво ще излезе!.. Той е още в ония думи, с които преди заминаването си на с служба в Букурещ отговори на въпроса ми - дали не му е тежко, че отива в Румъния, която бе заграбила любимата му Добруджа - думи, и които звънтеше ехо от гласа на неговия Серафим -: „Знаеш ли, оби чам ги – власята…"