Един опит за диалектическа съпоставка между Елин Пелин и Йордан Йовков

След патриаршеското дело на Иван Вазов нашата белетристика има два безспорни върха - Елин Пелин и Йордан Йовков. И чудно! Независимо от цялото съперничество между двамата, а после и между привържениците на тяхното наследство, творческите им светове остават еднакво привлекателни и може да се каже, че в съзнанието на всеки българин имената на Елин Пелин и Йовков са неразривно свързани и е достатъчно да се спомене единият, за да възникнат асоциации и за другия. А разликата помежду им е толкова голяма, че Тончо Жечев в статията си „Необходими полюси" съвсем основателно пише: „Няма никакво съмнение, че по творчески натюрел, по подход към жизне ния материал, краски, художествени особености, манталитет, вкусове и предпочитания Елин Пелин и Йордан Йовков са в известен смисъл антиподни художници, коренно се различават. "1 Но коя причина обуславя тази полюсна разлика, която, от друга страна, така близко сродява световете на двамата именити писатели? И как е възможно при наличието на един и същ, цялостен живот на народа двама съвременници да разгърнат докрай своите творчески възможности, без да навлизат в територията на другия? В такъв случай битието би трябвало да е двулико и всеки от тях да рисува единния му образ. На подобни мисли за двойствеността на битието ни навежда и Лениновата постановка за диалектиката. Ленин, който от всички съвременни философи най-добре е съзнавал и владеел могъщия апарат от понятия, категории и закони на диалектическия материализъм, непрекъснато се е стремял да го сведе до кратка, ясна и разбираема формула. И той успява да се справи с тази изключи телно трудна задача чрез двете си забележителни определения на диалектиката. След изброяването на елементите на диалектиката Ленин пише: „Накратко диалектиката може да бъде определена като учение за единството на противоположностите. С това ще бъде схванато ядрото на диалектиката, но това изисква пояснение и развитие. "2 А в статията си „Към въпроса за диалектиката" той заявява: „Раздвоението на единното и познанието на неговите противоречиви части е същина (една от „същностите", една от основните, ако не и основната, особености или черти) на диалектиката,