Книжка-4

1986, Книжка 4 - Съдържание

В българската последното десетилетие масово разпространен, популярен еднакво сред творци и читателска публика лиро-епически вид се налага битовата поема. Тя представлява явление с изклю чително широки граници, включва разнообразни произведения от почти всич ки поети на десетилетието. Масовото и разпространение е неотменна част от незаглъхналия интерес към литературата с битова тематика, пуснала здрави корени в поезията и прозата на Възраждането. Бързото развитие на критическия реализъм също подпомага нейното избуяване: то възпитава у творци и читате ли интерес към ежедневния бит на хората, към реалните, приземени конфликти и проблеми, към реалистично изградените характери. Елементите на народничество, появили се в литературата ни към края на века, оказват ясно изразено влияние върху голяма част от битовите фолклорно-подражателни поеми (творби на Ст. Попов, Ц. Церковски, Ст. Киров, Н. Д. Йорданов, Д. Конаревски и пр.). От голямо значение е и порасналото внимание към фолклора - стремежът за неговото естетическо преоткриване и художествено преосмисляне. Ненапразно една голяма част от битовите поеми са фолклорно-подражателни. Друга част развива някои нравствени и социални елементи; трета се връща назад към историята и патриотичния патос на възрожденското минало.

След патриаршеското дело на Иван Вазов нашата белетристика има два безспорни върха - Елин Пелин и Йордан Йовков. И чудно! Независимо от цялото съперничество между двамата, а после и между привържениците на тяхното наследство, творческите им светове остават еднакво привлекателни и може да се каже, че в съзнанието на всеки българин имената на Елин Пелин и Йовков са неразривно свързани и е достатъчно да се спомене единият, за да възникнат асоциации и за другия. А разликата помежду им е толкова голяма, че Тончо Жечев в статията си „Необходими полюси" съвсем основателно пише: „Няма никакво съмнение, че по творчески натюрел, по подход към жизне ния материал, краски, художествени особености, манталитет, вкусове и предпочитания Елин Пелин и Йордан Йовков са в известен смисъл антиподни художници, коренно се различават. "1 Но коя причина обуславя тази полюсна разлика, която, от друга страна, така близко сродява световете на двамата именити писатели? И как е възможно при наличието на един и същ, цялостен живот на народа двама съвременници да разгърнат докрай своите творчески възможности, без да навлизат в територията на другия? В такъв случай битието би трябвало да е двулико и всеки от тях да рисува единния му образ. На подобни мисли за двойствеността на битието ни навежда и Лениновата постановка за диалектиката. Ленин, който от всички съвременни философи най-добре е съзнавал и владеел могъщия апарат от понятия, категории и закони на диалектическия материализъм, непрекъснато се е стремял да го сведе до кратка, ясна и разбираема формула. И той успява да се справи с тази изключи телно трудна задача чрез двете си забележителни определения на диалектиката. След изброяването на елементите на диалектиката Ленин пише: „Накратко диалектиката може да бъде определена като учение за единството на противоположностите. С това ще бъде схванато ядрото на диалектиката, но това изисква пояснение и развитие. "2 А в статията си „Към въпроса за диалектиката" той заявява: „Раздвоението на единното и познанието на неговите противоречиви части е същина (една от „същностите", една от основните, ако не и основната, особености или черти) на диалектиката,

Писателят дебютира през 1961 г. с повестта „Вълчи сънища" и времето до излизането на първия му роман „Реката" е белязано с още шест сборника повести и разкази. Няма да сбъркаме, ако насочим вниманието си към творбите „Небето на Велека“, „Гневно пътуване“, „Въздушните мостове", дали имената на съответните книги. През 1978 г. те заедно с „Дървото на греха“, „Зодията на рака“, „Животът - тази кратка илюзия“ и „Синият тютюнев дим" вля зоха в Избраните произведения на Д. Фучеджиев, което сочи тяхната роля в развитието му. Но само верността към хронологията ли кара писателя неизменно да поставя в началото на сборниците си „Небето на Велека" (1963)? Авторът тръгва към втората книга с плюсовете и минусите на „Вълчи съ нища". И ако дебютът му показва неизживяно увлечение по лансираната в дог матичния период литературна тема за диверсанта, за разлика от предшестве ниците си той прави крачка напред в реалистичното изграждане на характе рите и психологическото им уплътняване. Тук са заложени и кълновете на дву пластовия сюжетен подход - достигнал зряла форма в романите му; още тук енамерено мястото на природата като одухотворен участник в действието - в съзвучие или в контраст с поведението и изживяванията на героите. Белетрис тът въвежда в повествованието река Велека, която едновременно с превръщане то на региона в национален феномен ще стане нещо като символ на човешкото битие.

Отдавна е изяснен генезисът и проследена съдбата на този може би найдискутиран и вграден завинаги в световната класика Сенкевичев роман. В рам ките на една статия като настоящата е практически невъзможно да се обозре, макар и част от огромната критическа литература върху него. Можем само да отбележим, че крайно противоречивите по своята същност мнения и оценки невинаги са били инспирирани от благородни критически подбуди -в една или друга степен някои от тях носят откровено провокативен характер. Можем ли да вменим като вина на такъв знаменит критик като французина Брюнетиер схващането, че оригиналността на литературното произведение се определя не от неговата художествена специфика, а от оригиналността на неговата проблематика, без да го подозираме в недобра тенденциозност, когато той обви нява Сенкевич в епигонство, еклектичност и дори в плагиатство от „Мъчени ците“ на Шатобриан, от драмата „Acte" на Дюма-баща или от „Антихрист" на Ренан? Притежава ли издържан критерий огънят, който открива срещу „Християнската епопея" големият романист Анатол Франс, когато в своя новелистичен трактат „Върху белия къмък" открито намеква за книгата на Сенкевич, пишейки: „Никой вече не обръща внимание на това и понастоящем само в развлекателните четива, предназначени за светски хора и създадени от ловки, надъхани със спиритуализъм автори, първоапостолите беседват надълго нашироко с философи и изискани личности от императорския Рим и описват на очарования Петроний най-примамливите прелести на християнството. И Оставяме настрана въпроса, че най-малко Петроний, този съвършен продукт на езическата естетика, може да бъде очарован от „прелестите на християн- ството", че никъде на страниците на романа не се води такава дискусия (това подчертава сам Сенкевич в отговор на провокацията на А. Франс), само солидарно с Ю. Кжижановски ще отбележим онова, което обезсилва подобни твър дения: в епопеята епоказан светът на ранното християнство (там няма „ловковсти", няма чудеса, използувани за спекулативни цели), не църквата, разе динена впоследствие от различните секти и вероизповедания, а ранната хрис тиянска църковна община в катакомбите на езическия Рим, лишена още от блясък и разкош, от произволите на папската власт, от мрачния и жесток фанатизъм на средновековието.

В драматургията на О'Нийл и О Кейси - двама водещи представители на модерния англоезичен театър - могат да се открият редица общи и характер ни тематично-стилистични особености. И двамата са приемници и продължи тели на критико-реалистичната традиция в европейската драма от XIX и ХХ в. (Х. Ибсен, А. Стриндберг, А. П. Чехов, М. Горки, Г. Хауптман, Дж. Б. Шоу, Дж. М. Синг и Ем. Зола). Тяхната творческа индивидуалност се оформя под въздействието на върхови постижения на хилядолетната традиция на англий ската изящна словесност (У. Шекспир, Кр. Марлоу, Т. Харди, Дж. Конрад, Д. Бусико, Дж. Суифт, Д. Х. Лоурънс и др.). Ирландци по произход, те чер пят мотиви, образност, типаж на характерите от ирландската история, фолклор и митология. От сравнително-историческа гледна точка представлява интерес аналогич ното място, което заемат двамата драматурзи по отношение прехода традиция - новаторство 2. От една страна, те възприемат и творчески преработват определе ни тематично-стилистични тенденции от предходната европейска литератур на традиция. От друга страна, те създават нови образци на художественост, които се налагат в националния им театър и дават нови насоки в неговото съв ременно развитие.

Ив Бонфоа е известен френски поет и теоретик на изкуството, роден през 1923 г. в Тур. Завършил е математика и философия. Първите му стихотворения се появяват в литературния печат през 1946 г. и веднага правят впечатление с дълбочината на преживяното чувство, с насоките на поетическата медитация. Основната му книга „Движение и неподвижност на Дув" загатва за изворите на неговото вдъхновение: Хераклит и митът за вечното възвръщане на нещата, тайната на съществуването и благословеността на красотата. Поет с висока култура и почти кла сическа форма на изказа си, Бонфоа се занимава с проблемите на съвременната поетика, пише също върху готиката и барока. Издал екнигите: „Представяне на образа“,„Договор на пианиста", Вчера царуваше пустиня“, „Анти-Платон“, „Надписан камък“ и др. Настоящите есета са взети сборниците „Невероятното“ и „Разговори за поезията".

Проблемът за литературните влечения и предпочитания на Димитър Димов не може да се разглежда откъснато от процеса на общокултурните му интереси и научни занимания. При него това е мощен единен поток, в който естетическите принципи са неделими от научните и философските концепции преплитат се най-тясно с тях, взаимно се обуславят, търпят съвместно развитие. При това става дума за напълно съзнателно, принципно отношение на писателяучен към художественото творчество. И то е оповестявано от него многократно и последователно В своята статия изповед „Пътят на писателя", свързана с постъпването му в редовете на БКП през 1946 г., той пише: „Писателят е същество, което вижда с ума и сърцето си, за да отрази света в огледалото на своята творческа самобитност. Умът му дава верните контури на света, а сърцето ги изпълва с багри. Но за да вижда вярно, за да казва истината и да вълнува, а не само да забавлява, той трябва да обладава колективния опит на човешката мисъл, натру пана през вековете. Той ще се запознае основно с природните науки, които ще го насочат към диалектиката и към върховете, които тя достига у Хегел, Маркс и Ленин. Така той ще се освободи от страха пред отмъстителния християнски бог, от заблудите на философията и легендите на историята. Така светът ще престане да му се струва отчайващ куп от атоми, веред които вил нее случаят, или въплъщение на абсурдно духовно начало, което никой не е почувствувал сериозно, а още по-малко доказал. Тогава мисълта му ще стане смела и ясна, а сърцето му ще се изпълни с великата човешка гордост на Максим Горки. Тогава той ще види величествената па норама на материалното битие и закономерностите, които движат развитието му, ще разбере пътя на човечеството, ще почувствува по-дълбоко и ще отрази по-реално красотата на природа та, силата на любовта и драматичните гърчове на отделния човек и обществото." В заключителното си слово при обсъждането на романа „Тютюн" в СБП през месец март 1952 г. авторът заявява: „Аз смятам, че това, което съм придобил от четенето нана философска и научна съветска литература (разбира се, това важи не само за съветската литература - б. м. Е. И.),ми е помогнало неизмеримо за написването на „Тютюн". Но аз не мога да се впускам в този страничен въпрос, който работниците от литературния фронт изобщо подценяват, като ме съветват да напусна университета." Тези разсъждения Димитър Димов доразвива и защищава блестящо своето становище в широко известното писмо до съветския литератор Дмитрий Мар ков от 10. VII. 1960 г.

Успоредно с многобройните хумористични и нехумористични стихотворения, които пе чатах в „Див дядо", издание на БЗНС, пишех и много сериозни лирични стихотворения, които - грижливо преписани - слагах в тънка папка с надпис „За „Хиперион". Списанието, което бе за почнало да излиза в края на 1922 г. въпреки еклектичния си характер ми допадаше поради своята по-модерна, по-широка литературна основа. В „Хиперион" се печатаха не само стихот ворения и разкази от Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Николай Райнов, Емануил Попдимитров, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Георги Михайлов, но и лирика и есеистика от ре дица видни представители на френския и руския символизъм - Балмонт, Бели, Блок, Бодлер, Вийон, Стриндберг, Киркегор. А тия автори бяха за мене и нови, и по-интересни от авторите, които печатаха своите произведения в сп. „Златорог". По това време сп. „Везни" на Гео Милев бе престанало да излиза поради оскъдните мате риални средства на неговия редактор и издател, а другите литературни издания не поместваха нито оригинална, нито преводна литература. Редактори на „Хиперион" бяха Теодор Траянов, Иван Радославов и Людмил Стоянов, но по-късно узнах, че фактическият редактор на списанието бе Людмил Стоянов. Теодор Трая нов, който бе се върнал в София след пребиваването си във Виена, като служител в българската легация, и закъснелият аполог на угасналия български символизъм Иван Радославов почти не вземаха участие в редактирането на „Хиперион".

Книжка 1 се открива с рубриката „Пред XXVII конгрес на КПСС", в която е поместе на обширна информация за състоялата се през май 1985 г. международна среща на „кръглата маса", организирана по традиция от редакцията на „Вопросы литературы", на тема „Литературите на социалистическите страни: резултати, тенденции на развитие, задачи за изследване". В срещата са участву вали освен съветски критици и литературове ди и гости - делегати от България, Виетнам, ГДР, Куба, Монголия, Полша, Румъния, Унгария и Чехословакия. В уводните думи към информацията се изтъква голямото значение, което се отдава на литературно-художествената критика в проекта за нова редакция на Програмата на КПСС, която предстои да бъде приета от XXVII конгрес. В нея литературно-художе ствената критика е поставена наравно с обществените институти, от които до голяма степен зависи духовното равнище на народа. Ето защо имаме пълно основание да твър дим - се казва в уводната част на инфор мацията, че мяра за нейната професионална зрелост (курс. в оригинала) е дълбочината, с която възприема преживявания момент. Поставената за обсъждане тема дава възможност, без да се изпускат от внимание националните особености на текущия литературен процес, да се види общото, което обеди нява творческите усилия, което обединява отделните писатели и отделните литератури. В проекта за нова редакция на Програмата на КПСС се подчертава, че не са еднакви равнищата на икономическото и политическото развитие, историческите и културните традиции в социалистическите страни, условията, в които се намират те. Но, каквито и да са особеностите на всяка отделна социаЛистическа страна..., всички те имат еднак ви класови интереси. Това, което обединява, сплотява социалистическите страни, е глав ното и то е неизмеримо повече от това, което може да ги разделя". Мащабно поставената тема позволява да се погледне на литературата в светлината на социалнополитическото, духовното със тояние на съвременния неспокоен свят. На първо място е публикуван изнесеният от Д. Марков доклад пред участниците в „кръглата маса“ на тема „Социалистическият реализъм: теория и практика", а след това са отразени и направените изказвания. В доклада си Д. Марков прави преглед на изминатия 40-годишен период в развитието на социалистическите литератури. Посочва се изключително важният резултат от Вто рата световна война - извършените народнодемократически, социалистически революции, дълбоките обществени преобразования в много страни. В следвоенния период социализмът излиза извън пределите на една страна и се създава световната социалистическа система. Отбелязва се, че в някои страни още преди Втората световна война съществува револю ционно-социалистическа литература. През 20- 30-те години в Чехословакия, България, Полша и други страни съществуват крупни течения на революционни литератури - тех ните традиции се обогатяват значително под влияние на революционните изменения, настъпили след Втората световна война. Днес съветската и другите социалистически литератури образуват важно направление в световния литературен процес.

„От „Жив е той" до „Жив съм...". Тези две избухвания на българския поетичен дух затварят може би най-важния кръг на еволю цията не само на нашата поетическа мисъл. " Цитатьт е от критическата книга на Константин Еленков „Поезия и поети" и той в значителна степен подсказва посоката на критическия му патос. Задачата му е поскромна от огромното усилие, с което е свързано проследяването на сложното дви жение на националния поетически дух, затворено между най-ярките формули на неговата еманация. Целта му е да обвърже тенденциите в поезията на 70-те години, които въпреки все още малката дистанция придобиват плътност и прозират изпод неяснотата, с най-важното звено от традицията, чиято цялост е доказателството за трансформацията на едната формула в другата. В неговата постановка това са двата диалектически обвързани израза на гражданска съпричаст ност, които под различни форми винаги са били в кръвта" на българската поезия. Стремяща се към систематизиране и типологизация на явленията и процесите, свър зани с доближаването до втората формула на социалната интенция на поетическото съз нание, която е условие за адекватността му към глобалните проблеми на човешкото битие, статията „Преодоляване на патетизма" е поставена в началото на книгата. Нейната концепция, която логично и убедително орга низира постическото настроение през десе тилетието, внася значителен порядък в объркващата с динамиката на промените си атмо сфера от този период на постическото дви жение. Именно като осъзнаване на критиче ската отговорност при подобна амбиция тряб ва да се приемат призивите му за по-категорична критическа намеса при обърканите и сложни положения, вмъкнати в бележките, които предхождат фактическата разработка на темата.

Проучването на аналогичните черти в идейно-художествената повествователна на гласа, скрити зад различни обществено-политически факти и исторически събития, персонажи-родственици, сходни мотиви и сю жети, с цел да се изяснят общите закономерности в развитието на социалистическите литератури, е една от важните задачи на съв ременното марксистко литературознание. Един от естествените пътища за нейното разрешаване есъпоставително-контрастивният анализ на съотношението идеологическо съдържа 157 ние - художествена специфика", при който отчитането на националните особености ста ва чрез типологизиране на идейно-художестве ното единство на социалистическия роман. Изследването на неговата художествена струк тура във взаимозависимостта и с историческия процес и философското мислене дава възмож ност за доказване на тезата за многомоделността на литературите от социалистическите страни, която се основава на различните национални художествени традиции

Здравко Петров е автор на повече от петнадесет литературнокритически книги, найзначителните от които са „Личности и съдби", 1970, „Профили на съвременници", 1973, „Законно и незаконно родени умове", 1976, „Критика и критици", 1977, „Силуети на лю бими автори", 1978. Асоциативни пътувания", 1980, „Творци от няколко поколения", 1984. И възторгът, и скептицизмът в неговото творчество се пораждат от това, че той никога не наблюдава безпристрастно литературния живот и явленията в него. Изключително при дирчив към новите имена в поезията, прозата и литературната критика, в същото време Здравко Петров съвсем не е от онези каби нетни" критици, които изчакват уталожването на страстите в оценките за една или друга литературна изява. Напротив, като критик той може да се ангажира изцяло с литературната творба и нейния автор, да ги брани от едностранчиви тълкувания, да воюва дори за техния престиж. Ако обаче действително и безспорно заслужават това като литератур но явление. В това отношение особено показателна е новата му книга, която е изградена изцяло от литературни портрети на най-значителните български автори.