естет

Тодор Павлов принадлежи към онези творчески личности, които с плодотворната си дейност разкриват нови хоризонти пред научната мисъл. Затова именно те привличат и ще привличат вниманието и на съвременници, и на бъдни поколения, на всички, които се стремят да се сродят с голямата творческа индивидуалност - прозряла истини, чието опознаване обогатява човека, тласка го към нови дирения, към все по-голямо напрежение на мисълта и на волята за овладяване законите на обществото и на природата. Очарованието на такива хора неизмеримо много пораства, когато проникновената мисъл се носи от голямо човешко сърце, когато научните им знания са съчетани с високохуманни нравствени принципи.

Преди 100 години се ражда един човек, който е увенчан с необикновени дарби. Да направиш в стара Русия впечатление с талант не можеш, защото тая велика страна изобилствува с гении и таланти от първа величина, които неведнъж са изумявали Западна Европа и света. Луначарски направи впечатление на света не само със своите големи духовни дарби, но с това, че той ги отдаде беззаветно на революцията. Той подготви наред с целия лениновски щаб победното шествие на Октомврийската революция по земното кълбо. Луначарски бе и си остана един от най-ярките личности на века. Всякакви епитети от типа на „талант" или „гений" са слаби да изразят кипящата дейност на тоя човек, който е едно феноменално явление в духовната биография на века, очарователен анахронизъм във втората половина на ХХв., когато в духовната област все повече се чувствуват пристъпите на „варварството на специализацията". Преди Октомврийската революция Луначарски израства в средата на социалдемократическото движение в Русия, което започва от кръжоците, просветителството, за да стигне до ония 10 джонридовски дни, които разтърсиха Русия и Европа. В царска Русия той води неуютния живот на разночински интелигент, пращан е на заточение, живее зад граница, подготвя се за марксически теоретик в областта на изкуството, участвува в практическата революционна работа на Болшевишката партия. Той е особено ценен от Ленин заради способността му да хвърля мост между старата култура и новата социалистическа култура. Неслучайно Ленин го прави първи комисар на културата и просветата в своето правителство. Макар че неведнъж го е критикувал за неговите увлечения и грешки преди и след революцията, Ленин много добре знаеше, че хора като Луначарски са нужни на делото на пролетариата, особено в една такава деликатна област като културата и просветата, където не може да се пипа с груби пръсти. Луначарски беше крайно нужен на зараждащата се социалистическа култура, на която не бяха чужди увлечения като тия за изхвърляне от „борда на съвременността Рафаел, Шилер, Толстой, Пушкин и Достоевски. Големи личности като Луначарски с голямата си артистична култура са жива бариера пред нихилистичните, грубосектантски теории на пролеткултовците, които искаха на празно място да строят социалистическа култура. Когато в едно правителство има личности от типа на Ленин и Луначарски, не може да съществуват хунвейбински настроения в областта на културата, саванароловска страст за изгаряне на стари предмети, страст за унищожение на свещените гнезда на класическата общочовешка култура. Луначарски брани със силата на интелекта си реалистичното изкуство на МХТ, Малий театър, Александринския театър, бди над шедьоврите на „Ермитажа“ и „Третяковската галерия". В най-тежките години на гражданската война, 31 на глада в Русия, Ленин и неговите съратници не позволиха да бъдат изнесени платната на импресионистите под формата на контрибуции.

Отдавна е изяснен генезисът и проследена съдбата на този може би найдискутиран и вграден завинаги в световната класика Сенкевичев роман. В рам ките на една статия като настоящата е практически невъзможно да се обозре, макар и част от огромната критическа литература върху него. Можем само да отбележим, че крайно противоречивите по своята същност мнения и оценки невинаги са били инспирирани от благородни критически подбуди -в една или друга степен някои от тях носят откровено провокативен характер. Можем ли да вменим като вина на такъв знаменит критик като французина Брюнетиер схващането, че оригиналността на литературното произведение се определя не от неговата художествена специфика, а от оригиналността на неговата проблематика, без да го подозираме в недобра тенденциозност, когато той обви нява Сенкевич в епигонство, еклектичност и дори в плагиатство от „Мъчени ците“ на Шатобриан, от драмата „Acte" на Дюма-баща или от „Антихрист" на Ренан? Притежава ли издържан критерий огънят, който открива срещу „Християнската епопея" големият романист Анатол Франс, когато в своя новелистичен трактат „Върху белия къмък" открито намеква за книгата на Сенкевич, пишейки: „Никой вече не обръща внимание на това и понастоящем само в развлекателните четива, предназначени за светски хора и създадени от ловки, надъхани със спиритуализъм автори, първоапостолите беседват надълго нашироко с философи и изискани личности от императорския Рим и описват на очарования Петроний най-примамливите прелести на християнството. И Оставяме настрана въпроса, че най-малко Петроний, този съвършен продукт на езическата естетика, може да бъде очарован от „прелестите на християн- ството", че никъде на страниците на романа не се води такава дискусия (това подчертава сам Сенкевич в отговор на провокацията на А. Франс), само солидарно с Ю. Кжижановски ще отбележим онова, което обезсилва подобни твър дения: в епопеята епоказан светът на ранното християнство (там няма „ловковсти", няма чудеса, използувани за спекулативни цели), не църквата, разе динена впоследствие от различните секти и вероизповедания, а ранната хрис тиянска църковна община в катакомбите на езическия Рим, лишена още от блясък и разкош, от произволите на папската власт, от мрачния и жесток фанатизъм на средновековието.